Недостатъчно мъртъв

55

В десет и петнайсет в неделя сутринта Дейвид Къртис — млад полицай на изпитателен срок втори ден в Брайтън, беше вече изкарал част от смяната си. Високо деветнайсетгодишно момче, сериозно, с тъмнокестенява подстригана късо и сресана коса, но със загатната модна линия, той седеше на седалката до шофьора в полицейския патрулен воксхол, който миришеше на снощни пържени картофи и се шофираше от най-големия досадник в бара на полицейския участък на „Джон Стрийт“.

Полицейски сержант Бил Норис, къдрокос, приличащ на мопс в лицето мъж в началото на петдесетте, не беше надскочил званието сержант. Сега, когато го деляха само месеци от пенсиониране, той с удоволствие учеше този младок. Или по-скоро се радваше на аудитория, която трябваше да изслушва всичките му бойни истории, които никой друг не желаеше вече да чува.

Пътуваха бавно по заринатата с боклуци „Уест Стрийт“, където вече всички клубове бяха затворени, а паважът беше осеян със счупени стъкла, захвърлени опаковки от бургери и кебапи и целия обичаен боклук от събота вечер. Две коли за почистване на улиците се трудеха усърдно, стържейки около бордюрите.

— Разбира се, тогава беше съвсем различно — говореше Бил Норис. — По онова време можехме да си имаме собствени информатори, разбираш ли? Веднъж, когато бях в отряда за борба с наркотици, следяхме два месеца деликатесния магазин на „Уотърлу Стрийт“ по получена от мен информация. Знаех, че моят човек е прав — той се потупа отстрани по носа. — Имам нюх на ченге. Него или го имаш, или не. Много скоро ще установиш това, синко.

Докато слизаха косо в края на улицата отвъд Ламанша, слънцето блестеше срещу тях. Дейвид Къртис вдигна ръка да заслони очи, като оглеждаше тротоарите и минаващите коли. Нюх на ченге. М-да, беше сигурен, че и той го има.

— И яки карантии. Без тях не може — продължи Норис.

— Моите са чугунени.

— Та седим си ние в разкапаната къща отсреща… влизахме и излизахме от една уличка отзад. Беше кучи студ. Два месеца! Измръзнаха ни макарите! Аз открих един шинел на пазач от „Бритиш Рейл“, оставен там от някакъв бездомник, и го обличах. Два месеца седяхме там, денем и нощем, като през деня наблюдавахме с бинокли, а нощем с уред за нощно виждане. Нямаше какво да правим, освен да разтягаме локуми — така му викахме тогава, знаеш ли. Да разказваш истории — да разтягаш локуми. Е, както и да е, една вечер спира един седан, голяма баровска кола…

Обаждане от централния контролен център в Брайтън избави временно полицайчето на изпитателен срок от тази история, която вече беше чул два пъти.

— Сиера Оскар до Чарли, Чарли 109.

По радиостанцията си, закачена с пластмасова щипка за бронежилетката, Дейвид Къртис отговори:

— 109 слуша, продължавайте.

— Имаме случай с причина за тревога от втора степен. Свободни ли сте?

— Да, да. Дайте подробности.

— Адресът е апартамент 4 на улица „Нюман Вилас“ 17. Живеещата е Софи Харингтън. Вчера не се е явила на среща с приятелка, не отговаря на телефоните и на позвъняванията на вратата от вчера следобед, което не е характерно. Можете ли да проверите адреса, за да свалим случая от чакащите?

— Потвърждавам: апартамент 4, улица „Нюман Вилас“ 17, Софи Харингтън? — каза Къртис.

— Да, да.

— Прието. На път сме.

С облекчение, че всъщност има какво да се прави, Норис зави в обратна посока толкова остро и бързо, че гумите изсвистяха. После на края на „Уестърн Роуд“ сви вляво, като даде повече газ, отколкото беше необходимо.