Недостатъчно мъртъв

12

Както голяма част от продукцията на ранния следвоенен бум в строителството, Съсекс Хаус — лъскава, правоъгълна двуетажна сграда — не остаряваше добре. Първият й архитект бе очевидно повлиян от периода „ар деко“ и погледната от определен ъгъл, сградата приличаше на надстройка на малък и овехтял океански параход за туристически плавания.

Построена в началото на петдесетте като болница за инфекциозни болести, по онова време тя господстваше сама-саменичка върху един хълм в покрайнините на Брайтън, точно зад предградието Холингбъри, и без съмнение архитектът си я беше представял в цялото й самотно величие. Годините след това обаче не я бяха пожалили. С настъпването на града районът около сградата беше определен като индустриален. По причини, които днес никой не можеше да обясни, болницата беше затворена и сградата купена от фирма, произвеждаща касови апарати. Няколко години по-късно бе продадена на компания за хладилници, която пък после я продаде на „Американ Експрес“, а той пък в средата на деветдесетте години на свой ред я продаде на полицията на графство Съсекс.

Ремонтирана и осъвременена, тя беше открита с много публичен шум като флагмански кораб и високотехнологична централа на отдела за криминални разследвания на Съсекс, която извежда полицейските сили на графството в най-авангардните редици на британската полиция. Наскоро бе взето решение центърът за задържане и блокът с килиите също да бъдат преместени тук и така те бяха пристроени към сградата. В момента, въпреки че Съсекс Хаус вече пращеше по шевовете, някои от униформените поделения също бяха преместени тук. При само деветдесет места за паркиране за персонал, надхвърлящ 430 души, не всички смятаха, че сградата отговаря на първоначалните си обещания.

Залата за разпит на свидетели беше доста претенциозно име за двата малки бокса, помисли си Глен Брансън. По-малкото помещение от двете, в което имаше само монитор и няколко стола, се използваше за наблюдение. По-голямото, в което той седеше сега с детектив Ник Никол и покрусения Брайън Бишоп, беше обзаведено по начин, предназначен да предразположи свидетелите и потенциалните заподозрени — въпреки двете камери, монтирани на стената и насочени право към тях.

Помещението беше ярко осветено, с грапав сив килим и кремави стени, голям прозорец с южно изложение, разкриващ различни гледки от Брайтън и Хоув над плочестия покрив на супермаркета АСДА23, три подобни на кофи стола, тапицирани в черешово червено, и доста безлична масичка за кафе с черни крака и имитация на чамов плот, която едва ли биха купили дори и на разпродажба в мебелния магазин на Конран.

В помещението миришеше на ново, като че ли килимът беше постлан само преди няколко минути, а боята по стените още съхнеше, но си миришеше все така, откакто си спомняше Брансън. Беше тук само от няколко минути, а вече се потеше, както и детектив Никол и Брайън Бишоп. Това й беше проблемът на тази сграда — климатичните инсталации бяха боклук и половината прозорци не се отваряха.

Обявявайки датата и часа, Брансън включи записващото устройство с ключа на стената. Обясни на Бишоп, че това е стандартна процедура, а онзи кимна покорно.

Човекът изглеждаше абсолютно окаян. Облечен със скъпо на вид сако в защитен цвят със сребърни копчета, навлечено небрежно върху синята му, отворена по врата риза от „Армани“, със слънчеви очила, подаващи се от горния джоб, той седеше прегърбен и разсипан. Извън игрището за голф карираните му панталони и двуцветните обуща за голф изглеждаха малко смешни.

Брансън не можеше да не го съжалява. И колкото и да се опитваше, детектив сержантът не можеше да си избие от главата образа на Клайв Оуен във филма „Крупието“. При други обстоятелства може би щеше да попита Бишоп дали му е роднина. И макар че това нямаше връзка със задачата, която трябваше да изпълни, не можеше да се начуди защо ли клубовете по голф, които според него винаги имаха смехотворно официални и остарели кодекси за обличане, като например да се носи вратовръзка в клубните барове, позволяваха на членовете си да излизат на игрището като актьори от пантомима.

— Мога ли да ви попитам кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?

Отбеляза си наум колебанието, преди мъжът да му отговори.

— В неделя вечер, около осем часа — гласът на Бишоп беше учтив, но безизразен, без следа от принадлежност към някаква класа, като че ли той беше работил върху него, за да изгуби акцента, който някога бе имал. Беше невъзможно да се каже дали идваше от привилегированата класа, или се беше издигнал сам. Тъмночервеното му бентли, все още паркирано пред голф клуба, беше от онези крещящи коли, които Брансън свързваше повече с футболистите, отколкото с хората от класа.

Вратата се отвори и Елинор Ходжсън — превзетата, нервна, петдесет и кусур годишна секретарка на Рой Грейс влезе с кръгъл поднос с три големи чаши кафе и чаша вода. Бишоп гаврътна водата, преди тя да успее да излезе от стаята.

— Значи не сте виждали съпругата си от неделя? — каза Брансън с изненада в гласа.

— Не, през седмицата съм в Лондон, в апартамента си. Отивам в града в неделя вечер и обикновено се връщам в петък вечер — Бишоп надникна в кафето си и дори го разбърка старателно, с мъчителна точност с пластмасовата бъркалка, която беше донесла Елинор Ходжсън.

— Значи се виждате само в съботата и неделята?

— Зависи дали нямаме нещо организирано в Лондон. Кати идва понякога за вечеря или на пазар. Или за каквото и да било.

— За каквото и да било?

— Театър. Приятели. Клиенти. Тя… обичаше да идва… обаче…

Последва продължително мълчание.

Брансън го чакаше да продължи, като поглеждаше към Никол, но не получаваше отклик от по-младия детектив.

— Обаче… — подкани го той.

— Социалният й живот протичаше тук. Бридж, голф, благотворителната й работа.

— Каква благотворителна работа?

— Участва… участваше… в няколко благотворителни организации. Най-вече в Националното дружество за предпазване на децата от жестокост. Още на едно-две места. В местна благотворителна организация против домашното насилие. Кати беше щедра. Добър човек — Брайън Бишоп затвори очи и зарови глава в ръцете си. — Мамка му. О, Боже. Какво е станало? Моля ви, кажете ми?

— Имате ли деца, сър? — внезапно попита Ник Никол.

— Не от този брак. Имам две от първия си. Синът ми Макс е на петнайсет години. А дъщеря ми Карли… тя е на тринайсет. Макс е с приятели в Южна Франция. Карли е при братовчеди в Канада.

— Искате ли да се свържем с някого от ваше име? — продължи Никол.

С объркано изражение Бишоп поклати глава.

— Ще ви командироваме служител за връзка със семействата, който да ви помогне с всичко. Боя се, че няма да можете да се върнете в дома си няколко дни. Имате ли при кого да отседнете?

— Имам апартамент в Лондон.

— Ще трябва отново да разговаряме с вас. За вас ще е по-удобно да останете в Брайтън и Хоув през следващите няколко дни. Може би при приятели или в хотел?

— Ами дрехите ми? Ще ми трябват… моите неща… тоалетният несесер…

— Ако кажете на служителя за връзка със семейството от какво имате нужда, ще ви го донесат.

— Моля ви, кажете ми какво се е случило?

— От колко време сте женени, мистър Бишоп?

— Пет години… празнувахме годишнина през април.

— Бихте ли описали брака си като щастлив?

Бишоп се облегна назад и поклати глава.

— Какво, по дяволите, е това? Защо ме разпитвате?

— Не ви разпитваме, сър. Само ви задаваме няколко въпроса във връзка с предисторията. Опитваме се да разберем повече за вас и за семейството ви. Често това наистина помага при разследването… това е стандартна процедура, сър.

— Мисля, че ви казах достатъчно. Искам да видя моята… моята миличка. Искам да видя Кати. Моля ви.

Врата се отвори и Бишоп видя да влиза мъж в измачкан син костюм, бяла риза и връзка на сини и бели райета. Беше висок около метър и седемдесет и пет, приятен на вид, с будни сини очи, ниско подстригана руса коса, зле обръснат и с нос, който познаваше и по-добри времена. Протегна на Бишоп здрава, загрубяла ръка с добре поддържани нокти.

— Старши детектив Грейс — каза. — Аз съм старши следовател за този… случай. Много съжалявам, мистър Бишоп.

Бишоп пое ръката му с влажните си, дълги костеливи пръсти, на единия от които се мъдреше пръстен печат.

— Моля ви, кажете ми какво се е случило.

Рой Грейс погледна към Брансън, после към Никол. Наблюдаваше разпита през последните пет минути от помещението за наблюдение, но не смяташе да съобщава за това.

— Голф ли играехте тази сутрин, сър?

Очите на Бишоп бързо се стрелнаха наляво.

— Да. Да. Играех.

— Мога ли да ви попитам кога за последно сте играли преди това?

Бишоп като че ли се обърка от въпроса. Грейс, който го следеше като ястреб, видя как очите му се стрелнаха надясно, после наляво, после определено отново наляво.

— Миналата неделя.

Сега Грейс вече можеше да разбере дали Бишоп лъжеше, или казваше истината. Следенето на погледа беше ефективен метод, който той бе усвоил от интереса си към невролингвистичното програмиране. Всички хора имаха две половини на мозъка — едната на паметта и другата на въображението… творческата страна… и лъжата. Страната на логическите построения. При всеки човек тези страни бяха разположени различно. За да се установи къде, трябваше да се зададе контролен въпрос, на който лицето едва ли би отговорило с лъжа, както привидно невинният въпрос, който той току-що беше задал на Бишоп. Значи в бъдеще, когато му зададеше въпрос, ако очите му се стрелнеха наляво — щеше да казва истината, но ако се стрелнеха надясно, към страната на логическите построения, щеше да означава, че лъже.

— Къде спахте снощи, мистър Бишоп?

С решителен поглед, без да издава нищо — преднамерено или не, — Бишоп каза:

— В апартамента ми в Лондон.

— Може ли някой да потвърди това?

С развълнуван израз очите на Бишоп се стрелнаха наляво. Към страната на паметта.

— Портиерът Оливър, предполагам.

— Кога го видяхте?

— Вчера вечерта около седем часа… когато се върнах от офиса. И после отново тази сутрин.

— В колко часа бяхте на площадката за голф тази сутрин?

— Малко след девет.

— И пътувахте от Лондон дотук?

— Да.

— Към колко часа трябва да е било?

— Около шест и половина. Оливър ми помогна да натоваря нещата си в колата… стиковете за голф.

Грейс се замисли за миг.

— Може ли някой да потвърди къде сте били между седем часа вечерта вчера и шест и половина тази сутрин?

Очите на Бишоп се стрелнаха пак наляво, към режима на паметта, което показваше, че казва истината.

— Вечерях с финансовия си съветник в един ресторант на „Пикадили“.

— А портиерът видя ли ви да тръгвате и да се връщате?

— Не. Обикновено той не стои много там след седем… до сутринта.

— В колко часа приключи вечерята ви?

— Някъде към десет и половина. Какво е това, лов на вещици ли?

— Не, сър. Съжалявам, ако ви се струвам малко педантичен, но ако можем да ви елиминираме като заподозрян, това ще даде фокус на следствието. Имате ли нещо против да ми кажете какво се случи след вечерята ви.

— Върнах се в апартамента си и се срутих в леглото.

Грейс кимна.

Бишоп, след като се втренчи първо в него, после един подир друг в Брансън и Ник Никол, се намръщи.

— Какво? Мислите, че съм пътувал до Брайтън в полунощ?

— Изглежда малко вероятно, сър — увери го Грейс. — Можете ли да ни дадете телефонните номера на портиера и на финансовия ви съветник? И името на ресторанта?

Бишоп ги даде. Брансън си ги записа.

— Може ли също така да ми дадете номера на мобилния си телефон, сър? И искаме няколко от последните снимки на съпругата ви — помоли Грейс.

— Да, разбира се.

После Грейс каза:

— Имате ли нещо против да отговорите на един много личен въпрос, мистър Бишоп? Не сте задължен, но ще ни помогне.

Човекът безпомощно сви рамене.

— Прибягвахте ли със съпругата си към някакви необичайни сексуални изпълнения?

Бишоп скочи рязко.

— Какво, по дяволите, е това? Жена ми е била убита! Искам да знам какво се е случило, старши детек… детек… който и да сте по име.

— Старши детектив Грейс.

— Защо не можете да ми отговорите на простичкия въпрос, старши детектив Грейс? Толкова ли е сложно да се отговори на простичък въпрос? — извисявайки все по-истерично глас, Бишоп продължи. — Сложно ли е? Казвате ми, че съпругата ми е мъртва… да не би да ми казвате, че съм я убил аз? Това ли се опитвате да ми кажете?

Очите му шареха из цялото помещение. Грейс трябваше да го накара да се успокои. Той се втренчи в него. В смехотворните му панталони, в обущата му, които наподобяваха гетите, носени от гангстерите през трийсетте години на миналия век. Скръбта поразяваше всеки по различен начин. Беше натрупал достатъчно проклет опит в това отношение по време на кариерата си и в частния си живот.

Фактът, че този мъж живееше във вулгарна къща и караше крещяща кола, не го правеше убиец. Не го правеше нищо друго освен напълно почтен гражданин. Трябваше да изхвърли всички предразсъдъци от главата си. Беше напълно възможно един човек да живее в къща на стойност някъде над някой и друг милион и въпреки това да бъде напълно прилично, съблюдаващо законите човешко същество. Дори и да имаше нощно шкафче, пълно със сексуални играчки, и книга за сексуални фетиши в офиса си, това не означаваше задължително, че е нахлузил на жена си противогаз, а после я е удушил.

Но пък и не означаваше задължително, че не го е направил.

— Боя се, че въпросите се необходими, сър. Нямаше да ги задаваме, ако не бяха. Разбирам, че ви е много трудно и че искате да знаете какво се е случило. Уверявам ви, че постепенно всичко ще ви обясним. Моля ви, изтърпете ни засега. Наистина разбирам как се чувствате.

— Разбирате ли? Наистина ли, старши детектив? Имате ли представа какво е да ви съобщят, че съпругата ви е мъртва?

Грейс едва не изрече: „Да, всъщност имам“, но запази спокойствие. Отбеляза си наум, че Бишоп не настоя да извикат адвокат, което често беше добър индикатор за вина. И все пак нещо не беше наред. Само дето не можеше да налучка какво.

Той излезе от стаята, отиде в офиса си и извика Линда Бъкли — една от двете служителки за връзки със семействата, които бяха назначени да се грижат за Бишоп. Тя беше изключително компетентна полицайка, с която беше работил на няколко пъти в миналото.

— Искам да следиш изкъсо Бишоп. Докладвай ми за всяко негово странно държане. Ако трябва, ще му назнача екип за следене — нареди й той.