Недостатъчно мъртъв

62

Марсел Кулен спря до бордюра и посочи през улицата. Рой Грейс видя голям, бежов на цвят магазин на ъгъла. На витрините му бяха подредени книги, а вътре беше тъмно. Имаше лампиони на крачета, които светеха, но те бяха по-скоро за украса, отколкото за светлина. Напомняха на Грейс за светулки.

Отпред на магазина с елегантни сиви букви пишеше „МЮНХЕНСКА ЧИТАЛНЯ“. А друг надпис съобщаваше „ВТОРА УПОТРЕБА КНИГИ НА АНГЛИЙСКИ“.

— Исках само да ти покажа магазина. Утре ще проверя в него — каза германският детектив.

Грейс кимна. След като беше изпил две големи бири и беше изял един братвурст с кисело зеле и картофи, сега определено се чувстваше замаян. Всъщност имаше проблем да държи очите си отворени.

— Ти ми каза, че Санди четяла много?

Четяла. Думата го подразни вътрешно. Не обичаше, когато хората говореха в минало време за Санди, като че ли беше мъртва. Но я остави да мине покрай ушите му. Подсъзнателно той самият използваше често същото време. Почувствал се внезапно изпълнен с енергия, отговори:

— Да, така е, винаги. Криминалета, трилъри… всякакъв вид мистерии. Биографии също… особено обичаше да чете за жени изследователки.

Кулен отново включи на скорост и те потеглиха.

— Как беше… имате една такава поговорка на английски… Горе главата?

Грейс потупа приятеля си по ръката.

— Имаш добра памет!

— Сега ще идем в полицейското управление. Там имат данни за изчезналите. Имам една приятелка, Сабине Томас, която отговаря за този отдел. Тя идва да ни посрещне.

— Благодаря — каза Грейс. — Много мило от нейна страна, в неделя.

Оптимизмът от началото на деня го беше напуснал и сега се чувстваше изтощен, осъзнал отново колко непосилна е задачата му. Гледаше как покрай тях се плъзгаха празни улици, магазини, коли и пешеходци. Тя би могла да бъде навсякъде. В някоя стая зад една от тези фасади, във всяка една от тези коли, на всяка една от тези улици. А това беше само един град. В колко още милиони, милиони големи и малки градове на света би могла да бъде?

Той откри бутона на вратата си и свали стъклото. В лицето му лъхна зноен, влажен въздух. Чувството, че се е държал като глупак, когато се върна обратно на масата след безплодната си гонитба, беше изчезнало, но сега се чувстваше изгубен.

Някак си след обаждането на Дик Поуп смяташе, че само да пристигне в Английската градина и ще намери там Санди. Да го чака. Като че ли това, че беше оставила Дик и Лесли Поуп да я видят, беше нейният хитър начин да му предаде послание.

Каква тъпотия!

— Ако искаш, по пътя за офиса можем да минем по „Мариенплац“. Това е малко отклонение. Оттам може да отидем до „Виктуалиенмаркт“, мястото, където ти казах, че един англичанин може да иде за някои храни.

— Да, благодаря.

— После ще идем у дома и ще се запознаеш със семейството ми.

Грейс му се усмихна, имаше ли представа германецът колко му завиждаше за очевидната нормалност на живота му. После внезапно иззвъня телефонът му. Грейс погледна дисплея.

Частен номер.

Остави го да звънне още няколко пъти, докато се колебаеше. Сигурно беше нещо свързано с работата, а той не беше в настроение да говори с никого от службата си точно сега. Но съзнаваше отговорностите си. С натежало сърце натисна зеленото копче.

— Йо!

Беше Глен Брансън.

— К’во има?

— Къде си?

— В Мюнхен.

— В Мюнхен! Все още ли си там?

— Тук съм само от няколко часа.

— Какво, по дяволите, правиш там?

— Опитвам се да ти купя кон.

Продължително мълчание.

— Да ми купиш какво! — а после: — О, да, разбрах. Много смешно. Мюнхен… мамка му, човече. Гледал ли си този филм „Нощен влак до Мюнхен“?

— Не.

— На режисьора Карол Рийд.

— Никога не съм го гледал. Моментът не е подходящ за обсъждане на филми.

— Да-а, ами ти гледаше „Третият“ онази вечер. Той е на същия режисьор.

— Затова ли ми се обаждаш да ми го кажеш?

— Не — той беше на път да добави нещо, когато Кулен се пресегна през Грейс, за да посочи една доста невзрачна сграда.

— Задръж за момент — Грейс закри слушалката.

— Bierkeller45, от която изхвърлили Хитлер, защото не си платил сметката! — каза Кулен. — Така казват!

— Току-що минавам покрай кръчмата на Адолф Хитлер — информира Грейс приятеля си.

— Така ли? Ами продължавай нататък. Ние имаме проблем.

— Казвай, де.

— Голям. Страхотен. Разбра ли?

— Целият съм в слух.

— Звучиш ми ядосан. Да не си пил?

— Не — отговори Грейс, като се стегна. — Казвай.

— Имаме още едно убийство — изстреля детектив сержантът. — Сходно е с това на Кати Бишоп.

И изведнъж Рой Грейс седна изправен като бастун.

— С какво е сходно?

— Млада жена… на име Софи Харингтън, е намерена мъртва с газова маска на лицето.

По гръбнака на Грейс премина студена тръпка.

— Мамка му. Какво още знаеш?

— Какво още ти трябва? Казвам ти, човече, че трябва да довлечеш задника си тук.

— Имате си инспектор Мърфи. Тя може да се оправи.

— Дубльорка ти е — каза Брансън пренебрежително.

— Щом искаш, наричай я така. Що се отнася до мен, тя е моят заместник старши следовател.

— Нали знаеш какво казвали за дубльорката на Грета Гарбо?

Опитвайки се да се сети за някой филм, който е гледал с тази легенда на екрана, Грейс отвърна раздразнително:

— Не, какво казват?

— Че дубльорката на Грета Гарбо можела да прави всичко, което прави Грета Гарбо, с изключение на онова, което прави Грета Гарбо.

— Много ласкателно.

— Схвана ли?

— Схванах.

— В такъв случай качи си задника на следващия самолет. Алисън Воспър си мисли, че ти е докопала скалпа. Не давам пет пари за тези политически ходове, но давам пет пари за теб. И имаме нужда от теб.

— Сети ли се да нахраниш Марлон?

— Марлон ли?

— Златната рибка.

— О, мамка му!