Недостатъчно мъртъв

56

След като се извини на Марсел Кулен, той поднесе телефона до ухото си и натисна зеления бутон.

— Рой Грейс — отговори.

След като чу обаче киселия глас от другата страна, съжали, че не е оставил проклетия телефон да звъни.

— Къде си, Рой? Звучиш като че ли си в чужбина — беше началничката му, помощник-началник на брайтънската полиция Алисън Воспър и гласът й беше малко учуден. — Този тон на звънене не е на Обединеното кралство — каза тя.

Точно това обаждане изобщо не беше очаквал днес и не си беше подготвил отговор. Когато се обади на Марсел в Германия, забеляза, че тонът на позвъняването е доста по-различен, непрекъснат вой на една нота вместо нормалното двутоново позвъняване в Обединеното кралство. Знаеше, че няма смисъл да лъже.

Като си пое дълбоко въздух, той каза:

— В Мюнхен.

От другата страна на линията долетя звук като от детонация на малък ядрен взрив в барака от гофрирана ламарина, пълна със сачми. Последваха няколко мига тишина. После отново гласът на Воспър, много рязък:

— Току-що разлях кафето си. Ще ти се обадя след малко.

Когато приключи разговора, той се проклинаше, че не беше обмислил всичко по-добре. Разбира се, в един нормален свят той имаше пълно право на един почивен ден и да остави заместничката си да ръководи нещата. Но светът, където кръстосваше Алисън Воспър, не беше нормален. Тя не обичаше Грейс, по причини, които той не можа да проумее… но без съмнение отчасти заради едно негово скорошно изявление пред пресата… и през цялото време търсеше причина да го понижи или да замрази кариерата му, или да го премести в другия край на страната. Вземането на почивен ден на третия ден от разследването на убийство нямаше да подобри мнението й за него.

— Всичко ли е наред? — попита Кулен.

— Никога не е било по-добре.

Телефонът му отново иззвъня.

— Какво правиш в Германия? — попита Алисън Воспър.

Рой мразеше да лъже — съгласно последния си опит лъжите отслабваха позициите на човека, — но беше наясно и с това, че истината нямаше да бъде посрещната много учтиво, затова извъртя.

— Вървя по една следа.

— В Германия?

— Да.

— И кога точно ще можем да очакваме твоето ръководство тук, в Англия?

— Довечера — каза той. — Старши следовател Мърфи ме замества, докато ме няма.

— Великолепно — отвърна тя. — Значи ще можеш да дойдеш при мен веднага след оперативката утре сутринта?

— Да. Мога да дойда при теб в девет и трийсет.

— Нещо да ми докладваш по случая?

— Напредваме добре. Близо съм до арест. Изчаквам само ДНК пробите от Хънтингтън утре сутрин.

— Добре — каза тя. А след малко добави, без да смекчи глас: — Казват, че имали великолепна бира в Германия.

— Не съм я пробвал.

— Прекарах медения си месец в Хамбург. Повярвай ми, имат. Трябва да я опиташ. В девет и трийсет утре сутринта.

И прекъсна разговора.

Мамка му, помисли си той, като се ядосваше на себе си, че беше толкова зле подготвен. Мамка му! И утре сутринта със сигурност щеше да го попита за следата, по която вървеше тук. Трябваше да измисли нещо убедително.

Колата минаваше покрай високоетажни жилищни блокове с кръглата емблема на БМВ на върха. После покрай хотел „Мариот“.

Той бързо провери своето „Блекбъри“ за съобщения. Имаше десетина електронни съобщения, които чакаха да ги прочете и които бяха пристигнали, след като беше слязъл от самолета, повечето от тях свързани с операция „Хамелеон“.

— Старият олимпийски стадион! — каза Кулен.

Грейс погледна вляво и видя сграда, проектирана във вид на полурухнала палатка. Хванаха лявото отклонение по един подлез, а после завиха наляво по някакви трамвайни линии. Той отвори картата на коленете си, като се опита да се ориентира.

Кулен погледна часовника си и каза:

— Знаеш ли, първоначалният ми план беше първо да идем в офиса и там да вкараме всички данни за Санди в системата, но мисля, че ще е по-добре да идем първо в бирарията. Сега ще е пълна, ще има много хора. Може да имаш шанс да я видиш. По-добре после да идем в офиса, окей?

— Ти си екскурзоводът, решението е твое! — каза Грейс. Видя син трамвай с голяма реклама на „Аделхолценер“33 на покрива.

Като че ли не разбрал думите му, Кулен започна да изрежда имената на галериите, докато пътуваха по широко авеню.

— Музей на модерното изкуство — каза той. И после — Това тук е картинна галерия, построена по времето на Хитлер.

След няколко минути вече пътуваха по дълъг прав път, с обрамчените от дървета брегове на река Изар отдясно и редица високи, стари, елегантни жилищни сгради отляво. Градът беше красив, но голям. Толкова ужасно голям. Мамка му. Как, по дяволите, щеше да търси Санди тук, толкова далеч от дома? Ако тя не искаше да бъде намерена, беше избрала изключително добро място за целта.

Марсел продължи прилежно да му изрежда имената на забележителностите, покрай които минаваха, и районите на града, в които се намираха. Той слушаше, гледаше картата на града на коленете си и се опитваше да вмести географията му в главата си, като си мислеше: „Ако Санди е тук, в коя част на града щеше да живее? В центъра? В предградията? В някое селце извън града?“

Когато поглеждаше навън, Грейс оглеждаше всеки човек на улицата и всяка кола, с вероятност, колкото и малка да беше тя, да забележи Санди. Няколко мига следи с поглед слаб човек с интелектуално лице как върви бавно по шорти и размъкната тениска, с пъхнат под мишница вестник, и дъвче геврек, който държеше в синя салфетка. „Имаш ли нов мъж в живота си? На този ли прилича?“ — чудеше си той.

— Ще идем в Osterwald Garten. Това също е бирария близо до Английската градина… по-лесно е да паркираме там и да направим една хубава разходка пеш до Seehaus34 — обяви Кулен.

След малко свиха в някакъв жилищен квартал и продължиха по тясна улица с привлекателни къщички от двете страни. Подминаха обвита в бръшлян розова сграда с бели колони.

— За сватби… граждански регистър. Жениш се на такова място — каза Кулен.

Грейс почувства как изстива отвътре. Брак. Възможно ли е Санди да се е омъжила отново под някаква нова самоличност?

Продължиха надолу по зелена улица с жив плет отдясно и дървета отляво, после излязоха на малък павиран площад и други къщи, обвити с бръшлян, и ако не бяха колите с волан отляво и немските надписи по знаците за паркиране, би могло да е някъде в Англия, помисли си Грейс.

Кулен сви на един паркинг и изключи двигателя.

— Окей, започваме оттук?

Грейс кимна безпомощно. Не беше съвсем сигурен къде се намираха на картата и когато германецът услужливо му посочи с пръст, разбра, че е гледал на съвсем друго място. Тогава извади от джоба си малката карта, която Дик Поуп бе извадил от интернет и му я беше пратил по факса, с кръгче, показващо къде той и жена му бяха видели лицето, което смятаха, че е Санди, докато са били в града. Връчи я на Марсел Кулен, който я разглежда известно време.

— Ja, окей, супер! — каза и отвори вратата си.

Докато вървяха по прашната улица в изгарящата сутрешна жега, над тях се събираха облаци. Грейс със свалено и преметнато през рамо сако се огледа за бар или кафене. Въпреки притока на адреналин чувстваше се изморен и жаден и нямаше да му навреди малко вода и кофеинов удар. Но осъзна, че не иска да пилее безценното си време, бързаше да стигне до мястото, до онзи черен кръг на размазаната карта.

За девет години това беше единственото положително разпознаване на жената, която толкова много обичаше.

С все по-забързана крачка те вървяха с Кулен към голямо езеро. Кулен го поведе по един мост и после наляво по една алея, езерото с някакъв дървен остров останаха от дясната им страна, а отляво се простираше гъста гора. Грейс вдъхна сладкия аромат на трева и листа, наслаждавайки се на внезапния възхитителен хлад на сянката и лекия бриз от водата.

Покрай тях минаха двама велосипедисти, после младеж и момиче на ролкови кънки, които оживено си говореха. Малко след това притича на подскоци едър френски пудел със сърдит мъж с коса, сресана на път в средата на главата, и очила от черупка на костенурка, който тичаше подире му и викаше „Адини! Адини! Адини!“. После се зададе много целеустремена жена от скандинавски произход, упражняваща спортно ходене, около шейсетте, облечена в яркочервена ликра, стиснала зъби и потракваща с щеки по асфалтовата алея. След завоя пред тях се разкри целият ландшафт.

Грейс видя огромен парк, гъмжащ от хора, а зад острова езерото сега изглеждаше много по-голямо, отколкото му се стори отначало — около половин миля и няколкостотин метра широко. По водата плаваха десетки лодки — елегантни дървени гребни лодки с клинкерна обшивка и водни колела от фибростъкло в бяло и синьо, както и цели флотилии патици.

Хората се трупаха по пейките покрай водата и навсякъде лежаха плажуващи, на всеки сантиметър трева, някои със слушалки на айподи в ушите, други — с радиоапарати, като слушаха музика или, както си помисли Грейс, се опитваха да изключат неспирните крясъци на децата.

И навсякъде имаше блондинки. Дузини. Стотици. Очите му се плъзгаха от лице на лице, като ги оглеждаха и отхвърляха едно подир друго. Две малки момиченца претичаха пред тях — едното носеше фунийка сладолед, а другото пищеше. Тежко дишащ мастиф седеше и точеше лиги. Кулен спря до пейка, на която седеше мъж с разкопчана от долу до горе риза и четеше книга, като я държеше на неудобно разстояние в опънатата си ръка, изглежда, беше забравил очилата си.

Грейс видя до езерото голям, привлекателен — макар и малко сладникав на вид — павилион, в стил, който би могъл да бъде интерпретация на английска селска къща със сламен покрив. Тълпи хора седяха на масите пред бирарията отвън, а вляво имаше малък хангар за лодки и дървена палуба с няколко лодки, завързани за нея, и едно водно колело, извадено от водата и обърнато настрани.

Грейс изведнъж усети прилив на адреналин, когато осъзна какво виждаше. Това беше мястото! Тук Дик Поуп и жена му Лесли смятаха, че са видели Санди. Били са в една от тези дървени гребни лодки. И са я забелязали в бирарията.

Принуждавайки германеца да забърза стъпки, Грейс го поведе по асфалтовата алея, която обикаляше езерото, покрай редицата от пейки, като гледаше през водата, оглеждаше всеки плажуващ, всяко лице на всяка пейка, всеки велосипедист, тичащите за здраве, ходещите или каращите ролкови кънки около тях. Няколко пъти видя дълга руса коса около лице, което му напомняше за Санди, и се втренчваше в него като кучето на Павлов, само за да го отхвърли при повторно вглеждане.

Тя може да си е отрязала косата. Може да я е боядисала в друг цвят.

Минаха покрай елегантен паметник на едно възвишение. Той прочете имената, гравирани отстрани „Фон Вернек… Людвиг I…“. После, когато стигнаха до павилиона, Кулен се спря пред няколко менюта, закачени на елегантна дъска във формата на щит.

— Искаш ли да хапнем нещо? Можем да влезем вътре в ресторанта, където е по-хладно, или пък навън.

Грейс хвърли поглед на редиците маси на дървени подпори, претъпкани с хора — някои под сянката на дърветата, други под голяма зелена тента, но повечето на открито.

— Бих предпочел да съм навън… да се оглеждам.

— Да. Разбира се. Първо ще пийнем нещо… какво искаш?

— Предпочитам немска бира — каза Рой с усмивка. — И кафе.

— Weissbier35 или Helles36! Или може би искаш Radler37 — или може би Russn38?

— Бих искал голяма студена бира.

— Mass!

— Mass ли?

Кулен посочи двама мъже, които пиеха на една маса от чаши с размер на комини.

— Нещо по-малко?

— Половин Mass!

— Чудесно. Какво ще пиеш ти? Аз черпя.

— Не, когато си в Германия, аз плащам! — каза Кулен твърдо.

Всичко наоколо беше направено много красиво, помисли си Грейс. Елегантни електрически стълбове обикаляха езерото, външните помещения, където се помещаваха барът и кухнята, бяха наскоро боядисани в тъмнозелено и бяло; имаше екстравагантна бронзова статуя върху мраморен пиедестал на гол плешив мъж със скръстени ръце и мъничък пенис; подредени пластмасови кофи и зелени кошчета за боклук, където да се изхвърлят празните пластмасови чинии и отпадъците, и бирени чаши, и учтиви надписи на немски и английски.

Под дървен навес седеше касиер, който обслужваше дълга опашка. Сервитьори и сервитьорки с червени панталони и жълти ризи почистваха остатъците по масите. Грейс остави немския полицай да се реди на бара и се дръпна малко встрани, изучавайки внимателно картата, като се опитваше да определи по нея на коя точно от стотиците дървени маси за по осем души може би беше седяла Санди.

Трябва да имаше няколкостотин души, седнали около масите, прецени той, като нищо петстотин, може би повече и всички почти без изключение имаха пред себе си голяма халба бира. Надушваше бирата във въздуха, наред с миризмата на дим от цигари и пури и изкусителната миризма на пържени картофки и месо на скара.

Санди понякога пиеше през лятото по една студена бира и когато го правеше, често се шегуваше, че това се дължало на немското й потекло. Сега Грейс започваше да я разбира. Започваше също така да се чувства много странно. Дали от умората, или от жаждата, или просто от невероятния факт, че е тук? Имаше смехотворното усещане, че нарушава частното пространство на Санди, че всъщност не е желан тук.

Изведнъж откри, че се вглежда в строго лице, което като че ли не беше съгласно с мислите му и го упрекваше за това. Беше сив бюст на брадат мъж, напомнящ за статуите на древните философи, които често виждаше в магазините за стари вещи и при разпродажбите от багажниците на колите. Той беше все още в началото на философското си образование, но този мъж определено му приличаше на един от тях.

После забеляза името „Пауланер“, изписано релефно на ъгловия камък, а в това време се приближи Кулен с две бири и две кафета на един поднос.

— Окей, реши ли къде искаш да седнеш?

— Този мъж, Пауланер, той германски философ ли е?

Кулен му се ухили.

— Философ ли? Не мисля. Пауланер е името на най-голямата пивоварна в Мюнхен.

— А — каза Грейс, като определено се почувства като глупак. — Добре.

Кулен му посочи една маса до водата, където се освобождаваха няколко места от група младежи, които ставаха и мятаха на гръб раниците си. — Искаш ли да седнем там?

— Великолепно.

Докато вървяха към масата, Грейс оглеждаше хората наоколо. Масите бяха претъпкани с мъже и жени на различна възраст — от юноши до възрастни хора, — всички в неангажиращо облекло, предимно тениски, размъкнати ризи или с голи гърди, в шорти или джинси и почти всички със слънчеви очила, бейзболни шапки, шапки с клепнали периферии или сламени шапки. Пиеха от еднолитрови или половинки халби, ядяха в чинии кренвирши и пържени картофки или пък ребърца, или сирена с размер на тенисна топка или пък нещо, което изглеждаше като руло с кисело зеле.

Тук ли беше дошла Санди в началото на седмицата? Идваше ли тук редовно, минавайки покрай голата бронзова статуя на пиедестала и брадатата глава във фонтана, който рекламираше Пауланер, за да пие бира и да гледа езерото?

И с кого?

Нов мъж? Нови приятели?

И ако беше жива, какво ли мислеше? Какво си мислеше за миналото, за него, за съвместния им живот, за всичките им мечти и обещания и преживени заедно моменти?

Той извади картата на Дик Поуп и отново погледна размазания кръг, като се ориентираше.

— До дъно!

Кулен, сложил авиаторски очила, беше вдигнал чаша. Грейс вдигна своята.

— Skol!39

Клатейки любезно глава, немецът каза:

— Не, ние казваме Prost!40

— Prost! — отвърна Грейс и чукнаха чашите си.

— За успеха — каза Кулен. — Или може би, мисля, искаш не точно това?

Грейс се изсмя късо и горчиво, чудейки се подозираше ли германецът колко вярно беше последното. И почти като по сценарий телефонът му избибипка два пъти.

Беше съобщение от Клео.