Недостатъчно мъртъв

41

Рой Грейс седеше на бюрото в малкия си задушен офис в Съсекс Хаус в очакване на новини за Брайън Бишоп и си запълваше времето до оперативката в единайсет часа. Гледаше мрачно не по-малко мрачното изражение на почти четирикилограмовата кафява пъстърва, препарирана и монтирана в стъклена кутия, закачена на стената в офиса му. Беше поставена точно под кръглия дървен часовник — реквизит от фалшивия полицейски участък в „Сметката“, който Санди му бе купила през други, по-щастливи времена на една разпродажба.

Рибата я беше купил по внезапна прищявка от една сергия на „Портобело Роуд“. Когато имаше оперативка с млади полицайчета със свежи физиономии, той понякога я включваше в една все по-изтъркана шега за търпението и голямата риба.

На бюрото пред него се трупаше купчина документи, които трябваше внимателно да прегледа — част от подготовката за предстоящото след няколко месеца дело на Карл Венер, един от най-отвратителните перверзници, които Рой бе срещал в практиката си. Надяваше се, че ако не прецака подготовката, Венер щеше да бъде изправен пред няколко наслагващи се доживотни присъди откъм кофтито страна. Но човек никога не можеше да е сигурен какво ще направи някой от онези чалнати съдии, които се разхождаха наоколо.

Вечерята му, която беше избрал преди няколко минути от супермаркета АСДА, също беше на бюрото. Сандвич с риба тон, все още в прозрачната си пластмасова кутийка с жълт стикер, на който пишеше „Ниско съдържание!“, ябълка и десертче „Туикс“, заедно с кутийка диетична кола.

Няколко минути остана загледан във водопада от електронни съобщения, като отговори на някои, а повечето изтри. Колкото и бързо да се разправяше с тях, изсипваха се все нови и броят на останалите без отговор в кутията за входящи документи гонеше двеста. За щастие Елинор щеше да се оправи с повечето от тях. Тя вече беше изчистила дневника му — автоматичен процес, когато започваше голямо криминално разследване.

Беше оставила само неделния обяд със сестра му Джоди, която не беше виждал повече от месец, и напомняне да купи подарък и картичка за рождения ден на кръщелницата си Джей Сомърс, която идната седмица ставаше на девет години. Чудеше се какво да й купи… и реши, че Джоди, която имаше три — кои по-малки, кои по-големи — деца, ще знае по-добре. Освен това си отбеляза наум да отложи обяда, ако замине за Мюнхен.

Около петнайсет съобщения бяха свързани с полицейския отбор по ръгби, на който беше избран за председател през есенния сезон. Те всички подсещаха остро, че въпреки славната топлина на днешния ден след по-малко от четири седмици идваше септември. Лятото свършваше. Дните бяха вече забележимо по-къси.

Грейс натисна един клавиш, за да извика софтуерния пакет „Вантидж“ на вътрешната компютърна полицейска система и да провери какви произшествия бяха записани през последните няколко часа. Докато плъзгаше поглед по оранжевите букви, нищо не привлече окото му. Все още беше твърде рано — по-късно щеше да има колкото щеш сбивания, нападения и побои. Пътнотранспортни произшествия на шосето от Лондон за Брайтън. Открадната чанта. Крадец в отдела на „Теско“ на „Баудъри Роуд“. Открадната кола, зарязана на бензиностанция. Избягал кон на шосе А27.

После телефонът му иззвъня. Беше детектив сержант Гай Бечълър — ново подкрепление в екипа му за разследване, когото беше изпратил да разпита партньорите по голф на Брайън Бишоп от тази сутрин.

Грейс харесваше Бечълър. Винаги му се струваше, че ако помолеше агенция за филмов кастинг да му осигури полицай на средна възраст за някоя филмова сцена, мъжът, когото щяха да изпратят, щеше да прилича на Бечълър. Беше висок и снажен, с глава като топка за ръгби, оредяваща коса, общителен, но делови. Въпреки че не беше чак толкова огромен, създаваше впечатление за добър великан — по-скоро по същина, отколкото по маса.

— Рой, разговарях и с тримата, с които Бишоп днес е играл голф. Има нещо, което ми се стори интересно — всички казаха, че бил в изключително добро настроение и че играел страхотно… много по-добре, отколкото когато и да било.

— Дал ли им е някакво обяснение?

— Той очевидно е доста саможив, за разлика от жена си, която била много общителна, казаха те. Нямал наистина близки приятели и обикновено не говорел много. Но днес пускал шегички. Един от тях, някой си мистър Мишон, който, изглежда, го познава доста добре, каза, че като че ли бил глътнал някакъв стимулант.

Грейс мислеше усилено: „Мъртва жена — свален товар от гърба му?“

— Не прилича на реакция на човек, който току-що е убил жена си, нали, Рой?

— Зависи дали е добър актьор.

След като Бечълър приключи с доклада си, като не добави повече нищо съществено, Грейс му благодари и каза, че ще го види на оперативката в единайсет. След това, размишлявайки усилено върху думите на Бечълър, откъсна фолиото на сандвича, извади го и отхапа една хапка. И веднага намръщи нос от вкуса — беше с някакъв нов екзотичен хляб, който не беше опитвал досега… и който съжали, че опита. Беше силно подправен с кимион — миризма, която не понасяше. Щеше да е много по-доволен от сандвич с яйце и бекон за целодневна закуска, но Клео се опитваше да го накара да се храни по-здравословно, като яде повече риба — независимо че й разказа подробно за една статия, която бе прочел в началото на годината в „Дейли Мейл“ за опасните нива на живак в рибата.

Той излезе от програмата „Вантидж“, влезе в сайта на expedia.com и затърси полети за Мюнхен в неделя, като се чудеше възможно ли е да отиде дотам и обратно в един и същи ден. Трябваше да отиде, независимо от недостатъчната информация, която му беше дал Дик Поуп. Трябваше да отиде и да види с очите си.

Едва се удържаше да не се качи на следващия възможен самолет. Вместо това погледна часовника си. Беше девет и петдесет вечерта. Десет и петдесет в Германия. Но, по дяволите, Дик Поуп щеше да е буден и да се шляе някъде, беше във ваканция. Сигурно седеше в някое кафене или бар в Бавария с бира в ръка. Той се обади на Поуп по мобилния, но го прехвърлиха на гласова поща.

Затвори и за миг се загледа в безценната си колекция от три дузини запалки за цигари, струпана на перваза между предната част на бюрото и прозореца, който гледаше към паркинга на затворническия блок. Тази колекция показваше колко много обичаше Санди да ходи по пазарите за стари вещи, магазините за джунджурии и разпродажбите от багажниците на колите. Нещо, което той все още правеше, когато имаше време, но вече не беше същото. Част от удоволствие то беше да гледа реакцията на Санди за нещо, което беше открил. Дали ще се хареса и на нея, в който случай започваха да се пазарят за цената, или пък тя го отхвърляше само с една неодобрителна гримаса.

По-голямата част от пространството беше заета от телевизор и видеокасетофон, кръгла масичка, четири стола и купища разхвърляни документи, кожената му чанта с комплекта от криминологични инструменти и вечно растящите кули от досиета. Понякога се чудеше дали пък нощем не се саморазмножаваха, докато той отсъстваше от офиса.

Всяко досие на пода криеше неразрешено убийство. Досиетата за убийствата никога не се закриваха, докато не излезе присъда. Във всички разследвания на убийства се стигаше до точка, от която нататък всички улики, всички насоки на разследване се изтощаваха. Но това не означаваше, че полицията се е отказала. Години след затваряне на залата за произшествия и разпускане на разследващия екип случаят оставаше отворен, уликите се съхраняваха в кутии, докато имаше някакъв шанс свързаните с тях лица все още да са живи.

Той отпи от колата си. Беше прочел в една интернет страница, че всички слабо газирани напитки са пълни с какви ли не химикали, вредни за организма, но в момента не му пукаше. Изглежда, че всичко, което човек ядеше или пиеше, по-скоро те убиваше, отколкото да ти предостави хранителни вещества. Може би, помисли си той, следващата мода в храненето щеше да бъде предварително смляна храна. Купуваш я и директно я хвърляш в тоалетната, без да трябва да я ядеш.

Грейс щракна на клавиатурата си. Имаше полет на „Бритиш Еъруейс“ от „Хийтроу“ в седем сутринта. Щяха да пристигнат в Мюнхен в девет и петдесет. Реши да се обади на полицая, когото познаваше там — старши комисар Марсел Кулен, за да разбере дали е свободен.

Преди няколко години бяха командировали Марсел тук, в Съсекс, за шест месеца по обмен и те се сприятелиха през това време. Той беше поканил Грейс да заповяда да отседне при него и семейството му когато поиска. Грейс погледна часовника си. Девет и петдесет и пет вечерта. В Мюнхен бяха с час напред, значи всъщност беше късно да се обажда, но пък имаше добра вероятност да го хване.

Когато протегна ръка към слушалката, телефонът иззвъня.

— Рой Грейс — отговори той.

Беше Брайън Бишоп.