Недостатъчно мъртъв

7

Денят обещаваше да бъде един от много редките, великолепни английски летни дни. Даже по най-високите части на Даунс нямаше и намек за бриз. В десет и четирийсет и пет сутринта слънцето вече беше изпило повечето роса по елегантните грийн и феъруей трасета5 на игрището на голф клуба на северен Брайтън, като бе оставило земята суха и твърда, а въздухът натежал от аромата на прясно окосена трева… и пари. Жегата беше толкова осезаема, че човек можеше да я остърже от кожата си.

На паркинга лъщеше скъп метал и единствените звуци, освен подновяваното с прекъсвания пиу-пиу-пиу на пакостлива автомобилна аларма беше жуженето на насекоми, перването на титан по набразден полимер, бръмченето на електрическите колички, бързо прекъсваният звън на мобилните телефони и по някоя и друга потисната ругатня от страна на някой играч на голф, изпълнил абсолютно скапан удар.

Панорамата оттук караше човек да се чувства като застанал навръх света. На юг се разгръщаше в цялата си перспектива град Брайтън и Хоув, с покривите, със струпванията от многоетажни сгради на крайбрежния булевард откъм Брайтън, с единствения висок комин на електроцентралата в Шорхем с обикновено сивите води на Ламанша зад нея, които днес бяха сини като Средиземно море.

По-нататък на югозапад се различаваха очертанията на изтънченото крайморско градче Уортинг, чезнещо като повечето от по-възрастните си обитатели в далечна омара. На север се разкриваше почти непрекъсната — освен от няколко пилона — гледка към зелените поля с трева и пшеница на Даунланд6. Някои бяха наскоро ожънати, с квадратни или цилиндрични бали, наредени като пулове на огромна табла; из другите в момента кръстосваха комбайни, които оттук изглеждаха мънички като миниатюрни модели на „Динки“.

Но повечето от хората на игрището за голф тази сутрин бяха виждали толкова често тези гледки, че вече почти не ги забелязваха. Играчите представляваха смес от елитни професионалисти от Брайтън и Хоув и бизнесмени (както и такива, които обичаха да си въобразяват, че са част от елита), представителен брой дами, за които голфът се беше превърнал в център на съществуването им, и голям брой пенсионери, повечето мъже с отнесен вид, които като че ли живееха тук.

На игрището с първите девет дупки Бишоп, потен като всички останали, се съсредоточи върху сияйно бялата си топка „Титлейст“, която току-що беше поставил на клинчето. Той раздвижи колене, разкърши бедра и хвана по-здраво ръкохватката на драйвъра7, подготвяйки се да си упражни суинга8. Позволяваше си само по едно упражнение, самоналагаше си го; Бишоп смяташе, че трябва да изпълнява нещата, които си самоналага. Изключвайки от съзнанието си бръмченето на някаква земна пчела, той се втренчи свирепо в една калинка, която внезапно кацна на земята точно пред него. Решила да се установи тук за известно време, тя прибра крилца и ги покри с твърдите им обвивки.

Някога майка му казваше нещо за калинките, което сега се опитваше да си спомни. Някакво суеверие, че носели късмет или пари, не че вярваше много на такива неща — не повече, отколкото всички останали във всеки случай. Без да забравя за тримата си партньори, които чакаха да изпълнят след него началния си удар, и това, че играчите зад тях вече бяха на игрището, той коленичи, вдигна внимателно оранжевото създание на черни точки с облечената си в ръкавица ръка и го подхвърли на безопасно разстояние. После възвърна позата и фокуса на вниманието си, престана да забелязва сянката си, която падаше точно пред него, престана да забелязва земната пчела, която жужеше някъде наоколо, и упражни суинга си. Тва-а-ккк. „Йъп!“, възкликна наум.

Тази сутрин беше пристигнал в клуба изморен като куче, но въпреки това играеше майсторски. Три плюс на първите осем дупки и никой от партньорите, нито пък двамата му противници не можеха да повярват на очите си. Добре де, той беше приемлив стандартен клубен играч, с хандикап9 от много години твърдо на осемнайсет, но тази сутрин им се струваше, че е глътнал някакво вълшебно хапче, преобразило обикновено твърде сериозното му настроение и играта му на голф. Вместо да върви до тях навъсен и мълчалив, потънал в собствения си вътрешен свят, той разказа няколко вица и дори ги потупваше по гърба. Като че ли някакъв дълбоко негов си демон, който обикновено носеше в душата си, беше прогонен. Поне тази сутрин.

Трябваше само да не оплеска нещата край тази дупка, за да завърши първата деветка в страхотна форма. Отдясно имаше дълга туфа дървета, с гъст подлее отдолу, способен да погълне безследно всяка топка. Отляво имаше достатъчно открит терен. Винаги беше по-безопасно да се цели малко вляво при тази дупка. Но днес се чувстваше толкова сигурен, че щеше да запрати топката направо на грийна. Той пристъпи до нея, замахна с Голямата Берта и го направи отново. С възможно най-благозвучното „сник“ топката се извиси нагоре и напред право като стрела, изви се в дъга през безоблачното кобалтово небе и най-накрая се търкулна и спря на няколко метра от грийна.

Близкият му приятел Глен Мишон, чиято дълга кестенява грива го оприличаваше повече на застаряваща рок звезда, отколкото на най-преуспяващия агент за недвижима собственост в Брайтън, му се ухили, поклащайки глава.

— Каквото и да си цапардосал, друже, и аз искам от него! — каза той.

Брайън отстъпи, като прибра клъба на мястото му в торбата, и се загледа как партньорът му се наместваше за своя удар. Един от противниците му — миниатюрен ирландски зъболекар, облечен в панталони за голф и шотландска барета, дръпна глътка от облечената с кожа плоска бутилка на хълбока си, която все предлагаше наоколо, макар че беше едва десет и петдесет сутринта. Другият, Ян Стийл, добър играч, когото Бишоп познаваше от няколко години, носеше скъпи на вид бермуди и поло риза с релефен надпис на „Хилтън Хед Айлънд“.

Нито един от началните им удари не можеше да се хване и на малкия му пръст.

Като грабна количката си, той закрачи напред, встрани от останалите, с намерение да запази концентрацията си и да не се разсейва с банални приказки. Ако можеше да завърши първата серия само с един къс нисък и един вкарващ удар, щеше да постигне невероятните четири плюс точки. Можеше да го направи! Беше толкова близо до грийна!

Висок малко над метър и осемдесет, Бишоп беше четирийсет и две годишен мъж в чудесна физическа форма, със слабо, студено, красиво лице под старателно занизана назад кестенява коса. Хората често го оприличаваха на актьора Клайв Оуен, което не го дразнеше. Даже му харесваше — подхранваше недотам незначителното му его. Облечен винаги добре — макар и крещящо — за всички случаи, тази сутрин той носеше синя, отворена по врата поло риза от „Армани“, панталони на шотландско каре, безупречно лъснати двуцветни обуща за голф и дизайнерски слънчеви очила „Долче и Габана“.

Обикновено не можеше да отделя време да играе голф през работните дни от седмицата, но откакто наскоро го избраха в комитета на този престижен клуб — с амбицията да стане капитан, — за него беше важно да го виждат, че участва във всички инициативи на клуба. Самото капитанство не беше чак толкова от значение за Бишоп. Блазнеше го предполагаемата слава, която носеше титлата. Северен Брайтън беше добро място за създаване на местни контакти и няколко от инвеститорите в неговия бизнес членуваха тук. Също толкова или може би дори още по-важно беше да зарадва Кати, като й помогне да осъществи местните си социални амбиции — нещо, към което тя се стремеше непреклонно.

Кати като че ли имаше в главата си списъци, извадени от някакъв наръчник по социален алпинизъм. Неща, които трябваше да отмята едно подир друго. Членство в съвместния голф клуб — изпълнено, влизане в комитета — изпълнено, членство в ротарианския клуб — изпълнено, влизане в комитета на Националното дружество за борба с жестокото отношение към децата — изпълнено, Рокинг Хорс Апийл10 — изпълнено. А наскоро беше съставила нов списък, предвиден за десет години напред, според който трябваше да завързват приятелства с хора, които някой ден щяха да го изберат за Върховен шериф11 или Лорд лейтенант12 за Източен или Западен Съсекс.

Той се спря на прилично разстояние зад първата от четирите топки на фейъруей трасето, отбелязвайки си с известно самодоволство колко далеч пред всички останали е неговата. Сега, когато беше по-близо, можеше да види колко добър е бил началният му удар. Беше на по-малко от три метра от грийна.

— Страхотен удар — каза ирландецът, предлагайки бутилката си.

Бишоп махна отрицателно с ръка.

— Благодаря, Мат. Много ми е рано.

— Знаеш ли какво е казал Франк Синатра? — отвърна ирландецът.

Внезапно разсеян, че вижда секретаря на клуба — напет бивш армейски офицер, застанал пред клубния бар с двама мъже и сочещ в тяхна посока, Бишоп отвърна:

— Не… какво?

— Казал е: „Съжалявам хората, които не пият, защото когато се събудят сутрин, няма какво повече да очакват от деня.“

— Никога не съм бил почитател на Синатра — изкоментира Бишоп с око, приковано в тримата мъже, които определено закрачиха към тях. — Лекомислен сантиментален лигльо.

— Не трябва да си почитател на Синатра, за да обичаш да пиеш.

Игнорирайки манерката, която ирландецът му предложи за втори път, той се концентрира върху сериозното решение какъв клъб да избере. Елегантното решение беше питчърът13, а после, да се надяваме, само къс пътер14. Но годините на трудно спечелен опит в тази игра го бяха научили, че когато имаш добър резултат, трябва да играеш за процент. А на тази суха августовска повърхност един добре преценен вкарващ удар, макар и не от грийна, щеше да бъде много по-сигурна работа. Безупречното грийн трасе като че ли беше обръснато от бръснар с кръвожадно остър бръснач, а не окосено. Приличаше на сукно на маса за билярд. И всички грийн трасета бяха смъртоносно бързи тази сутрин.

Той видя как секретарят на клуба в син блейзър и сиви панталони от каша спира в далечния край на грийна и сочи към него. Двамата мъже стояха от двете му страни — единият висок и плешив чернокож в елегантен кафяв костюм, вторият също висок, но много слаб бял мъж в зле прилягащ син костюм, който кимна с глава. Стояха неподвижно и наблюдаваха. Зачуди се кои ли бяха.

Ирландецът вкара топката в бункера с гръмко проклятие. След него беше ред на Ян Стийл, който използва перфектно подбран метален клъб и топката му спря на няколко сантиметра от дупката. Партньорът на Бишоп, Глен Мишон, запрати топката твърде високо и тя падна на около шест метра преди грийна.

Бишоп претегли на ръка пътера си, после реши да покаже нещо от по-висока класа заради секретаря, върна го в торбата и извади питчера.

Застана на позиция, а черната му тънка сянка падна върху топката, упражни си суинга, пристъпи напред и заби. Главата на питчера удари земята твърде рано, откъсвайки голямо парче чим, и той смаяно проследи с поглед как топката му почти под идеален прав ъгъл спрямо мястото, на което стоеше, се заби в един бункер.

Мамка му.

С дъжд от пясък той я извади от бункера, но въпреки всичко тя падна почти на девет метра от дупката. Бишоп изпълни страхотен вкарващ удар, който изтърколи топката на по-малко от метър от дупката и спечели един минус.

Записаха си взаимно точките в картоните за резултати; той продължаваше да води с две плюс в първата серия. Но вътрешно се проклинаше. Ако беше използвал по-сигурната възможност, щеше да свърши с разбиващи четири плюс точки.

После, докато теглеше количката си по края на грийна, плешивият чернокож застана на пътя му.

— Мистър Бишоп? — гласът беше твърд, дълбок и уверен.

Той се спря с досада.

— Да?

Следващото нещо, което видя, беше полицейската карта.

— Аз съм детектив сержант Брансън от отдела за криминални разследвания на Съсекс. Това е моят колега детектив Никол. Може ли да разменим няколко думи?

Като че ли огромна сянка легна върху небето и Бишоп попита:

— За какво?

— Съжалявам, сър — каза полицаят с нещо като израз на искрено извинение. — Предпочитам да не го казвам… тук.

Бишоп погледна тримата си колеги по голф. Пристъпвайки по-близо до детектив сержант Брансън и понижавайки глас с надежда да не го чуят, той каза:

— Моментът наистина не е подходящ… аз съм насред турнир по голф. Не може ли да почакате, докато свърша?

— Съжалявам, сър — настоя Брансън. — Много е важно.

Секретарят на клуба му хвърли кратък, неразгадаем поглед, а после като че ли откри нещо извънредно интересно в относително рошавата трева, в която стоеше.

— За какво става дума? — попита Бишоп.

— Трябва да поговорим за съпругата ви, сър. Боя се, че ви носим доста лоши новини. Ще съм ви благодарен, ако влезем в клубния бар за няколко минути.

— Съпругата ми ли?

Детектив сержантът посочи бара на клуба.

— Настина трябва да поговорим на четири очи, сър.