Недостатъчно мъртъв

39

Думите му я разтърсиха. Уплашиха я. Очите му бяха изцъклени, кръвясали. Пиян ли беше? Или се беше надрусал с нещо?

— Отвори го! — повтори той. — Отвори го, кучко!

За миг й се дощя да го прати по дяволите — как смее да й държи такъв тон? Но съзнавайки под какъв огромен стрес се намираше, тя се опита да му угоди, да го успокои и да го върне от онова място или пространство, в което беше попаднал. Тя махна поредния слой тънка хартия. Беше странна игра. Първо ти крещим и те ругаем, после ти даваме подарък, нали така?

После махна още един слой хартия, смачка го на топка и го пусна на леглото до себе си, но в държането му нямаше промяна. Вместо това той се вбесяваше все повече, трепереше от гняв.

— Хайде, кучко! Защо се бавиш толкова?

Софи я поби тревожна тръпка. Изведнъж й се дощя да не е тук, затворена като в капан в стаята си с него. Нямаше представа какво щеше да намери в кутията за подаръци. Той досега никога не й беше подарявал нищо, с изключение на цветя на няколко пъти напоследък, когато идваше в апартамента й. Но каквото и да беше, нещо не беше наред; като че ли изведнъж оста на света се беше изместила.

И с всеки нов слой хартия, който развиваше, у нея се надигаше все по-лошо предчувствие за онова, което щеше да намери в кутията.

Най-после стигна до последния слой хартия. Усети с пръстите си нещо отчасти твърдо, отчасти меко и поддаващо, като че ли беше направено от кожа, и разбра какво би могло да бъде. И се успокои. Усмихна му се. Мръсникът я дразнеше, всичко беше номер!

— Чанта! — изпищя тя. — Това е чанта, нали? Ти, сладур такъв! Откъде знаеш, че ужасно ми трябва нова чанта? Казах ли ти?

Но той не се усмихваше.

— Просто го отвори — каза й студено.

И краткият миг на добро настроение се изпари, а светът й отново се изкриви. В изражението и в думите му нямаше и зрънце топлина. Страхът й се задълбочи. Не беше ли странно, че й носеше подарък в деня, когато бяха намерили жена му мъртва? Най-сетне тя махна и последното късче хартия.

И зяпна в потрес предмета, който виждаше.

Изобщо не беше чанта, а нещо странно и зловещо на вид, някакъв шлем, сив, с ококорени като на насекомо стъклени лещи и каишка, и гофрирана тръба, която висеше от някакъв филтър накрая. Противогаз, сети се тя смаяна, такъв, какъвто бе виждала на лицата на войниците в Ирак или може би по-стар. Миришеше на мухлясала гума.

Тя го погледна изненадано.

— Да не би да очакваме вражеско нахлуване или нещо такова?

— Сложи го.

— Искаш да сложа това?

— Сложи го.

Тя го вдигна до лицето си и веднага го свали, намръщила нос.

— Наистина ли искаш да сложа това? Искаш да се любим, докато съм с това нещо на лицето? — тя се ухили озадачена, а страхът й се поуталожи. — Това те възбужда, така ли, или какво?

Вместо отговор той го изтръгна от ръцете й, нахлузи го на главата й и затегна каишката отзад, като я оскуба болезнено. Каишката беше толкова стегната, че я заболя.

За момент Софи остана напълно дезориентирана. Лещите бяха мръсни, замазани и силно оцветени. Виждаше само него и отчасти стаята в зелена мъгла. Когато си обърна главата, той изчезна за миг и трябваше да се завърти изцяло, за да вижда отново. Чуваше звука на собственото си дишане като рев на морски вълни в ушите.

— Не мога да дишам — каза, обхваната от паника и клаустрофобия, със заглъхнал глас.

— Разбира се, че можеш да дишаш, по дяволите — гласът му беше приглушен и променен.

В паника тя се опита да смъкне противогаза. Но ръцете му сграбиха нейните и ги дръпнаха от каишката толкова силно, че я заболя.

— Спри да се държиш като глупава кучка — каза той.

Тя заскимтя:

— Брайън, не ми харесва тази игра.

Почти веднага усети как я блъснаха по гръб на леглото. Докато покрай очите й се плъзгаха стените и таванът, паниката й се усили.

— Не-е-е! — тя ритна силно с крака и десният й крак удари нещо твърдо. Чу го как изви от болка. После се изскубна от ръцете му, изтърколи се настрани и внезапно падна. Удари се в покрития с килим под.

— Проклета кучка!

В опит да коленичи тя посегна към маската, дръпна каишката, а после усети агонизиращо силен удар в корема, който й извади въздуха. Тя се сви от болка, шокирана от онова, което й се беше случило.

Той я беше ударил.

И внезапно Софи разбра, че залозите се бяха променили. Той беше полудял.

Той я метна на леглото и краката й се удариха отзад в ръба. Тя му изкрещя, но гласът й остана в плен на противогаза.

Трябва да се изскубна от него — разбра тя. — Трябва да се махна оттук.

Усети как й раздира тениската. За миг спря да се съпротивлява, замисли се, опита се да състави план. Шумът от дишането й беше оглушителен. Трябва да махна проклетата маска. Сърцето й блъскаше болезнено. Трябва достигна до вратата, да сляза при момчетата долу. Те ще ми помогнат.

Обърна рязко глава надясно, после наляво, опитвайки се да види какво имаше на нощните шкафчета, което да използва като оръжие.

— Брайън, моля те, Брайън…

Усети ръката му като чук как удря отстрани маската и одрасква врата й.

Имаше една книга, дебел том с твърда подвързия за науката от Бил Брайсън, която й подариха за Коледа и от която тя попрочиташе по нещо. Тя бързо се изтърколи, грабна книгата и го цапардоса по главата отстрани. Чу го как изгрухтя от болка и изненада и се смъкна от другата страна на леглото.

Софи веднага скочи и хукна да бяга от спалнята по късия коридор, без да сваля противогаза, за да не губи ценно време. Стигна до входната врата, хвана дръжката, завъртя я и дръпна.

Вратата се отвори няколко сантиметра, спря рязко и после се затвори с метално щракане.

Брайън беше сложил веригата.

Вътре в нея изригна ледена вода. Тя грабна веригата, затваряйки отново вратата, като я задърпа в опит да я освободи, но веригата заяде, проклетото нещо заяде! Как можеше да заяде? Тя трепереше, викаше, заглушени отекващи писъци.

— Помощ! Помогнете ми! Помогнете ми! О, моля ви, ПОМОГНЕТЕ МИ!

После точно зад себе си чу стържещ метален вой.

Завъртя рязко глава. И го видя какво държеше в ръце.

Устата й се отвори, този път безмълвно, а гърлото й замръзна. Тя стоеше, скимтейки от страх. Като че ли цялото й тяло щеше да рухне. Без да може да се контролира, Софи се напика.