Недостатъчно мъртъв

32

Докато вървеше по претъпканата с хора широка павирана улица „Кингс Роуд“, Софи се мъчеше да си спомни какво имаше в хладилника или във фризера, за да си приготви вечеря. Или какви консерви имаше в килера. Не че имаше апетит, но знаеше, че трябва да хапне нещо. Покрай нея премина велосипедист с каска и трико от ликра. Две момчета изтракаха на своите скейтбордове.

В някакъв роман преди известно време беше прочела една фраза, която запомни: „Лошите неща се случват в хубави дни.“

Атентатът на 11 септември се беше случил в хубав ден. Това беше едно от нещата, които й бяха направили най-силно впечатление сред всичките картини, че ударът на онези самолети в кулите можеше и да не предизвика толкова силен емоционален резонанс, ако се беше случил под сиво, дъждовно небе. Човек някак си очакваше гадориите да се случват в лоши дни.

Днешният ден беше двойно или може би тройно гаден.

Първо, новината за смъртта на съпругата на Брайън, после студеният му отговор, когато му се обади да го утеши. А сега и това, че всичките й планове за съботата и неделята отиваха на кино.

Тя спря, промуши се през няколко шезлонга и опря лакти в тюркоазените метални перила към плажа. Точно под нея няколко деца играеха с ярко оцветени топки на покрита с чакъл площадка — бивш басейн за лодки. Родителите си бъбреха на няколко метра от тях, като ги наблюдаваха зорко. Тя също искаше да бъде родител, искаше да гледа как децата й играят с другарчетата си. Винаги бе смятала, че ще бъде добра майка. Собствените й родители се държаха добре с нея.

Бях приятни, свестни хора, все още влюбени един в друг след трийсет години брак; все още се държаха за ръце, когато се разхождаха. Имаха малък бизнес за внос на ръчни дантелени покривчици, салфетки и покривки за маса от Франция и Китай, които продаваха на панаирите за занаятчийска продукция. Движеха всичко от малката си виличка и място близо до Орфорд в Съфолк, като използваха за склад един хамбар. Утре можеше да хване влака, за да иде да ги види. Винаги се радваха, когато си идваше за съботата и неделята, но тя не беше сигурна желаеше ли тя самата да прекара така почивните дни.

Изобщо не беше сигурна какво иска в момента. Изненадващо, но за пръв път, откакто се бяха запознали, знаеше, че вече не иска Брайън. Беше прав да не се срещне днес с нея. И нямаше начин тя да седи зад кулисите като лешояд, изчаквайки погребението и приличния период на траур. Да, харесваше го. Наистина го харесваше. Всъщност го обожаваше. Той я възбуждаше — отчасти, окей, защото се ласкаеше, че този по-възрастен, невероятно привлекателен и преуспяващ мъж й трепереше… но беше и невероятен любовник, макар и малко изчанчен. Абсолютно най-добрият, който бе имала някога в ограничения си опит, както признаваше самата тя.

Едно от нещата, които умът й не можеше да побере, беше, че отричаше да са преспали снощи. Може би се тревожеше, че подслушваха телефона му? Или отричаше от скръб?

Тя реши, че в процеса на узряването си започваше да разбира, че мъжете понякога са странни същества. Може би винаги.

Софи зарея поглед отвъд игрището на плажа. Плажът като че ли беше пълен с двойки. Гаджета, които се целуваха, натискаха, вървяха ръка за ръка, смееха се, разпускаха, очакваха почивните дни. В морето все още имаше много лодки. Седем и половина часът; още малко и щеше да се стъмни. Още няколко седмици щеше да има по-светли вечери, преди неотклонното настъпление на зимния мрак.

Изведнъж безпричинно потръпна.

Премина покрай останките от Уест Пиър. Толкова време й се струваше грозна гледка, но сега беше започнала да го харесва. Вече не изглеждаше като рухнала сграда. Вместо това почернелият от огъня скелет й приличаше на гръдната клетка на някакво чудовище, излязло от дълбините. За миг си помисли, че някой ден хората ще възкликнат от изумление, когато видят цялото море пред Брайтън изпълнено с подобни създания.

Колко странни представи минаваха понякога през главата й. Може би защото четеше твърде много сценарии за филми на ужасите. Може би съвестта й я наказваше за лошото нещо, което правеше. Да спи с женен мъж. Да, абсолютно, изцяло и безпрекословно това беше лошо.

Когато сподели с най-близката си приятелка, първата реакция на Холи беше възбуда. Заговорническа радост. Най-хубавата тайна в света. Но после, както винаги ставаше с Холи — практично момиче, което обичаше да обмисля нещата, — излязоха наяве всички отрицателни страни.

Някъде между покупката на едно зряло авокадо, няколко екологично чисти домата, кутия готов атлантически коктейл със скариди и стигането до входната врата тя реши много твърдо, че ще прекъсне връзката си с Брайън Бишоп.

Трябваше само да изчака по-тактичен момент. Междувременно си спомни за тазсутрешното съобщение от Холи с предложение за парти утре вечер. Това би било разумно. Да отиде на парти и да прекара вечерта с хора на нейната възраст.

Апартаментът й беше на третия етаж в една доста овехтяла викторианска сграда близнак, малко на север от оживената търговска улица „Чърч Роуд“. Бравата на входната врата се беше разхлабила толкова в изгнилото дърво, че всеки можеше да я отвори с един рязък тласък, който да измъкне винтовете от дървото. Хазяинът й, дружелюбен миниатюрен иранец, вечно обещаваше да я поправи, също както обещаваше да поправи капещото клозетно казанче, но така и не правеше нищо.

Когато отвори вратата, я посрещна миризма на влажни килими, слаб мирис на китайска храна и силен мирис на наркотик. От другата страна на вратата, която водеше към апартамента на приземния етаж, долиташе бесен тътен, ритмичен басов бийт. Пощата беше пръсната върху износения килим в антрето, недокосната на мястото, където беше паднала тази сутрин. Тя коленичи и я провери. Все същите маломерни менюта за пици, оферти за летни разпродажби, обявления за концерти, застраховка на дома и цял тон други боклуци, с няколко лични писма и сметки между тях. Подредена по природа, Софи ги раздели на две купчини — едната с боклуците, а другата с истинската поща — и ги сложи на полицата. После се промъкна покрай два велосипеда, които задръстваха по-голямата част от коридора, и тръгна по оплешивяващите стъпала на стълбището. На първия етаж чу телевизора на мисис Харсент. Сочен студиен смях. Мисис Харсент беше симпатична възрастна дама на осемдесет и пет години, която — за неин късмет с тези шумни студенти под нея — беше глуха като пън.

Софи обичаше апартамента си на най-горния етаж, който макар и малък, беше светъл и с много въздух и беше приятно модернизиран от собственика с бежови килими от стена до стена, стени в кремавобяло и модерни кремави ленени завеси и щори. Тя го беше украсила с афиши в рамка на някои филми на „Блайндинг Лайт Продакшънс“ и с големи черно-бели мрачни скици на лицата на някои от любимите й звезди. Имаше скица на Джони Деп, Джордж Клуни, Брад Пит и любимата й, на Хийт Леджър, която се мъдреше на почетно място на стената срещу леглото й.

Софи включи телевизора, запрехвърля от канал на канал и намери „Американски идол“ — шоу, което наистина обичаше. С увеличен звук, отчасти за да удави звука на телевизора на мисис Харсент и отчасти за да може да го чува в бокса, тя извади бутилка новозеландско вино „Совиньон“ от хладилника, отвори я и си наля чаша. После разряза авокадото, махна костилката и я пусна в кошчето за боклук, преди да го поръси с лимонов сок.

Половин час по-късно, след освежителна баня, тя седеше подпряна на леглото си в размъкната тениска, със салатата си от авокадо и скариди и вече трета чаша от виното на скута си, като гледаше как един неприятен тип, приличащ на интелектуалец, с огромни очила, беше успял да стигне до шестдесет и четири хиляди лири стерлинги в играта „Кой иска да стане милионер?“, която тя записваше от началото на седмицата. Най-сетне, докато небето постепенно потъмняваше зад прозореца й, денят й беше започнал да се оправя.

Софи не чу как във входната врата се превъртя ключ.