Недостатъчно мъртъв

67

В залата за разпит на свидетели Глен Брансън включи аудио — и видеомагнетофоните, като обяви ясно, докато сядаше:

— Часът е двайсет и един и дванайсет, неделя, 6 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.

Отделът за криминални разследвания бе станал потискащо познат на Бишоп. Нагоре по главното стълбище покрай изложените полицейски палки върху табла със син филц, после през отворените офиси и кремавите коридори с окачени по стените им диаграми и накрая в тази малка стаичка с трите й червени стола.

— Започвам да се чувствам като във „Втори февруари“46 — каза той.

— Страхотен филм — изкоментира Брансън. — Най-добрата роля на Бил Мъри. Предпочитам го пред „Изгубени в превода“.

Бишоп беше гледал „Изгубени в превода“ и беше започнал да се чувства съпричастен с героя на Бил Мъри в този филм, който се луташе, лишен от сън, през един непознат свят. Но не беше в настроение да обсъжда филми.

— Вие, хора, свършихте ли си работата в моята къща? Кога ще мога да се прибера?

— Боя се, че след още няколко дни — каза Грейс. — Благодаря, че дойдохте. Извинявам се, че ви прекъснах неделната вечер.

— Това е почти смешно — каза Бишоп кисело. Беше на път да добави, но се въздържа, че за него не беше голяма тегоба да се измъкне от мрачната мъка на тъста и тъщата си и от рекламната кампания на Франк за нов бизнес проект. — Какво ново имате да ми кажете?

— Боя се, че нямаме какво повече да ви кажем на този етап, но утре очакваме резултатите от ДНК анализа и това може да ни даде някаква улика. Имаме обаче някои въпроси, които възникнаха в процеса на разследване, ако нямате нищо против.

— Давайте.

Грейс забеляза очевидната сприхавост на Бишоп. Значителна промяна от състоянието на тъга и обърканост при последния му разпит. Но той беше достатъчно опитен, за да не придава на това някакъв смисъл. Гневът беше един от естествените етапи на скръбта и един скърбящ човек беше в състояние да се нахвърли на всекиго.

— Можете ли да започнете, мистър Бишоп, с обяснение на естеството на вашия бизнес?

— Компанията ми предоставя логистични системи. Ние проектираме софтуера, инсталираме го и го оперираме. Основният ни бизнес е ростеринг.

— Ростеринг? — Грейс видя, че и Брансън сключи вежди.

— Ще ви дам пример. Самолет, който трябва да излети от „Гатуик“, се забавя по някаква причина — механическа неизправност, лошо време, каквото и да е — и не може да излети до другия ден. Въздушната линия изведнъж се изправя пред проблема да намери места за нощувка на триста и петдесет пътници. Сблъсква се и с редица насрещни проблеми — други самолети, които не са където трябва, объркани графици на екипажите, екипажи, принудени да работят извън разрешеното работно време, изхранване, компенсации. Необходимост да се разпределят пътниците по различни самолети, за да могат да направят нужните им връзки. Ей такива неща.

— Значи се занимавате с компютри?

— Аз съм бизнесмен. Но да, доста съм наясно с компютрите. Имам степен по когнитивни науки от университета в Съсекс.

— Предполагам, че бизнесът ви е успешен?

— Включиха ни в списъка на „Сънди Таймс“ на стоте най-бързо разрастващи се компании в Обединеното кралство миналата година — каза Бишоп. Под мрачното му настроение се усети следа от гордост.

— Надявам се всичко това да не ви окаже отрицателно въздействие.

— Това всъщност вече няма значение, нали? — каза той мрачно. — Всичко, което правех, беше заради Кати. Аз… — гласът му заглъхна. Той извади носната си кърпа и зарови лице в нея. После внезапно в изблик на гняв изкрещя: — Моля ви, хванете това копеле. Този перверзник! Този абсолютно проклет… — и избухна в сълзи.

Грейс поизчака малко, а после попита:

— Искате ли нещо за пиене?

Бишоп, ридаейки, поклати глава.

Грейс продължи да чака, докато се успокои.

— Съжалявам — каза Бишоп, избърсвайки сълзите си.

— Няма нужда да се извинявате, сър — Грейс му даде още малко време, а после попита: — Как бихте описали отношенията със съпругата си?

— Обичахме се. Отношенията ни бяха добри. Мисля, че се допълваме… — той млъкна, после каза с натежал глас: — допълвахме.

— Да сте се карали напоследък?

— Не. Мога честно да заявя, че не сме.

— Имаше ли нещо, което да тревожи съпругата ви? Да я безпокои?

— Освен превишаването на лимита на кредитните й карти ли?

Грейс и Брансън се усмихнаха плахо, несигурни дали това беше тромав опит за хумор.

— Можете ли да ни кажете какво правихте днес, сър? — каза Грейс, променяйки темата.

Бишоп свали носната кърпа.

— Какво съм правил днес?

— Да.

— Прекарах сутринта в опит да се оправя с електронната си поща. Обадих се на секретарката си и обсъдихме списък от мои срещи, които тя трябваше да отмени. В сряда трябваше да летя за САЩ, за да се срещна с потенциален нов клиент в Хюстън, и тя трябваше да отмени тази среща. После обядвах с един приятел и жена му… отидох в тяхната къща.

— Те могат ли да потвърдят това?

— Исусе! Да.

— Имате превръзка на ръката си.

— Жената на приятеля ми е медицинска сестра… реши, че драскотината не трябва да бъде открита — Бишоп поклати глава. — Какво има? Отново ли се връщаме към испанската инквизиция?

Брансън вдигна ръце.

— Просто се тревожим за благополучието ви, сър. Когато хората скърбят, не обръщат внимание на някои неща. Само това.

Грейс много би искал в този момент да каже на Бишоп, че шофьорът на таксито, в което той твърдеше, че бил наранил ръката си, ясно си спомняше Бишоп, но нямаше абсолютно никакъв спомен да се е наранявал. Но реши да си пази барута по този въпрос за по-късно.

— Само още няколко въпроса, мистър Бишоп, после приключваме — той се усмихна, но в отговор получи само празен поглед.

— Името Софи Харингтън говори ли ви нещо?

— Софи Харингтън ли?

— Млада жена, която живее в Брайтън и работи в Лондон за филмова продуцентска компания.

— Софи Харингтън? Не — каза Бишоп решително. — Не ми говори нищо.

— И никога не сте чували за тази млада дама? — упорстваше Грейс.

И двамата с Брансън забелязаха колебанието му.

— Не, не съм.

Човекът лъжеше, Грейс знаеше това. Стрелването на очите към сферата на логическите построения беше безспорно. Два пъти.

— Трябва ли да я познавам? — попита той неловко, опипвайки почвата.

— Не — отвърна Грейс. — Само задавам въпрос познавате ли я случайно. И последното нещо, за което бих искал да говоря с вас тази вечер, е застраховката живот, която сте сключили за мисис Бишоп.

Бишоп поклати глава с изражение на искрена изненада. Или пък беше чудесно актьорско изпълнение.

— Преди шест месеца, сър — каза Грейс, — вие сте направили застраховка живот в банка на Хонконгската и шанхайска банкова корпорация на името на жена си, за три милиона лири стерлинги.

Бишоп се ухили глупаво, енергично клатейки глава.

— Няма начин. Съжалявам, но не вярвам в застраховките живот. Никога в живота си не съм сключвал такава полица!

Грейс го гледа изпитателно известно време.

— Мога ли да си изясня нещата, сър? Вие ми казвате, че не сте сключвали полица за застраховка живот на мисис Бишоп?

— Абсолютно не!

— Такава обаче съществува. Предлагам да огледате банковите си извлечения. Плащате по нея ежемесечни вноски.

Бишоп поклати глава като халосан.

В този миг по движението на очите му Грейс разбра, че не лъже.

— Не мисля, че трябва да казвам каквото и да било повече — каза Бишоп. — Не и без присъствието на моя адвокат.

— Това може би е добра идея, сър.