Недостатъчно мъртъв

34

Крис Тарант опря брадичка на дланта си. Аудиторията притихна. Ярките светлини на прожекторите се отразяваха в старомодно големите стъкла на седналия на стола мъж с вид на интелектуалец. Залозите бързо се покачиха. Мъжът щеше да похарчи парите, които спечели — ако спечелеше, — за да купи бунгало за своята съпруга инвалид, и по високото му чело избиваше пот.

Крис Тарант повтори въпроса.

— Джо, имате шейсет и четири хиляди лири стерлинги — той замълча и показа чека да го видят всички. После го остави отново. — За сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги можете ли да ми отговорите къде се намира курортът Монастир? а) в Тунис, б) в Кения, в) в Египет или г) в Мароко?

Камерата се прехвърли върху съпругата на състезателя, която седеше в инвалидна количка сред зрителите и приличаше на човек, когото се канеха да ударят с бухалка за крикет.

— Е — каза мъжът. — Не мисля, че е в Кения.

В леглото си, откъдето гледаше телевизия, Софи отпи от своя „Совиньон“. „Не е и Мароко“, каза на глас. Не познаваше много добре географията, но веднъж беше ходила на почивка за една седмица в Маракеш и беше прочела доста за страната, преди да замине. Монастир не й говореше нищо за Мароко.

Прозорецът й беше широко отворен. Вечерният въздух все още беше топъл и лепкав, но поне духаше постоянен бриз.

Беше оставила вратата на спалнята и прозорците във всекидневната и кухнята отворени, за да направи течение. Слаб, но досаден тътен на танцова музика разтърсваше покоя на нощта вън на улицата. Може би от съседите й долу, а може би отнякъде другаде.

— Все още разполагаш с две възможности за помощ — каза Крис Тарант.

— Мисля да се обадя на приятел.

Въобразяваше ли си или зърна за миг една сянка да минава през вратата на спалнята? Тя изчака малко, като следеше телевизора само с едно ухо и наблюдаваше вратата, като по гърба й премина тревожна тръпка. Мъжът реши да се обади на приятел на име Рон. Тя чу позвъняването на телефона.

Нищо нямаше. Само въображението й. Тя остави чашата си, взе вилицата, бодна една скарида и парче авокадо и ги лапна.

— Здравей, Рон! На телефона е Крис Тарант!

— Здравей, Крис, как си?

Точно когато преглътна, видя сянката отново. Този път определено не беше въображението й. Една фигура се приближаваше към вратата. Софи чу изшумоляване на найлон. Отвън по улицата профуча с рев мотоциклет.

— Кой е? — извика тя, а гласът й прозвуча като нервно тревожно писукане.

Мълчание.

— Рон, тук при мен е приятелят ти Джон. Той току-що спечели шейсет и четири хиляди лири стерлинги и сега ще се състезава за още сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги. Как си с географията?

— Ами, добре.

— Окей, Рон, разполагаш с трийсет секунди, считано от този момент.

— За сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги можеш ли да ми отговориш къде се намира курортът Монастир? а)…

Гърлото на Софи се сви. Тя грабна дистанционното и махна звука на шоупрограмата. Погледът й отново се стрелна към вратата, после към ръчната чанта с мобилния телефон, далеч от нея на тоалетната масичка.

Сянката се движеше. Като в бърз танц. Някой, който стоеше на едно място, но не можеше да остане неподвижен и миг, без да се люшне леко.

Тя се вкопчи в подноса си. Той беше единственото й оръжие освен малката вилица.

— Кой е там? — каза. — Кой е?

После той влезе в стаята и всичките й страхове се изпариха.

— Това си ти! — каза тя. — Божичко, как ме изплаши!

— Не бях сигурен дали ще се зарадваш да ме видиш.

— Разбира се, че се радвам. Аз… аз наистина съм доволна — каза тя. — Толкова исках да поговорим, да те видя. Как си? Аз… аз не мислех, че…

— Донесох ти подарък.