Недостатъчно мъртъв

31

Линда Бъкли беше заела позиция в едно кожено кресло в голямото, модерно и удобно фоайе на „Дотел дю Вен“. Беше достатъчно близо до рецепцията, за да чуе, ако някой потърси Брайън Бишоп, и виждаше добре влизащите и излизащите от хотела.

Когато Грейс и Глен Брансън влязоха, тя остави неохотно книгата, която четеше. Беше „Сензацията Плимсол“ — история на корабните ватерлинии от Николет Джоунс, по която, бе чула, че са направили радиосериал.

— Здрасти, Линда — каза Грейс. — Хубава ли е книгата?

— Забележителна! — отговори тя. — Стивън, съпругът ми, е служил в търговския флот и поназнайвам малко за корабите.

— Гостенинът ни в стаята си ли е?

— Говорих се него някъде преди половин час, за да разбера как се чувства. Маги излезе да проведе няколко телефонни разговора. Дали сме му почивка… беше доста напрегнато този следобед, особено в моргата, когато идентифицираше жена си.

Грейс огледа препълненото фоайе. Всички столчета край бара от неръждаема ламарина в дъното на помещението бяха заети, както и всички дивани и столове. Група мъже в официални костюми и жени във вечерни рокли се бяха събрали на куп, като че ли ще ходят на бал. Не видя никакви журналисти.

— Няма ли още преса?

— Досега не — отговори тя. — Записах го под чуждо име… Мистър Стивън Браун.

Грейс се усмихна.

— Добро момиче!

— Това може да ни спечели някой ден — каза тя. — Но скоро ще довтасат.

А с малко повече късмет Брайън Бишоп дотогава щеше да бъде заключен в килия, помисли си той.

Грейс се запъти към стълбището, после спря. Брансън зяпаше замечтано четири много привлекателни момичета в късния пубертет, които пиеха коктейли на голям кожен диван. Той размаха ръка, за да отвлече вниманието на колегата си. Глен замислено се приближи към него.

— Точно си мислех… — каза детектив сержантът.

— За дълги крака?

— Дълги крака ли?

По объркания израз на лицето му Рой разбра, че приятелят му изобщо не е гледал момичетата, дори не ги беше забелязал. Просто е зяпал в пространството. Той преметна доброжелателно ръка около талията на Брансън. Слаба и твърда като камък от вдигането на тежести, тя създаваше усещане в сакото за здраво младо дърво, вместо за човешка диафрагма.

— Ще се оправиш, приятел — каза.

— Имам чувството, че живея нечий друг живот… разбираш ли ме какво имам предвид, човече? — каза Брансън, докато се изкачваха на първата площадка. — Като че ли съм излязъл от собствения си живот и съм влязъл в нечий друг погрешка.

Стаята на Бишоп беше на втория етаж. Грейс почука на вратата. Никой не отговори. Той почука отново, по-силно. После, като остави Брансън да чака в коридора, слезе долу и дойде с дежурния управител, елегантно облечен мъж на около трийсет години, който им отвори вратата с резервния ключ.

Стаята беше празна. Задушаващо гореща и празна. Грейс я прекоси и отвори вратата на банята. Тя изглеждаше недокосната, освен че беше вдигната седалката на тоалетната чиния.

— Това ли е стаята? — попита Грейс.

— Стаята на мистър Стивън Браун, сър — отговори дежурният управител.

Само по дълбокия отпечатък върху пурпурното покривало в края на леглото и сребърния поднос с изстинала чаша чай, чайник, каничка с мляко и две бисквити в неотворени опаковки в средата на леглото личеше, че през последните няколко часа тук е имало някой.