Недостатъчно мъртъв

43

Малко преди полунощ Клео отвори входната врата на жилището си, облечена в развързан копринен черен корсаж. Той прикриваше горните десет сантиметра от бледите й стройни бедра и нищо повече. В протегнатата си ръка държеше чаша „Гленфидих“ с лед, пълна до ръба. Единственото друго нещо по нея беше съблазнителен силен мускусен парфюм и най-мръсната усмивка, която Рой беше виждал на лицето на жена.

— Ау! Е на това му казвам… — започна той, докато тя затръшваше вратата с ритник зад гърба му, а корсажът се свлече още по-надолу, разкривайки едрите й, стегнати гърди. И успя да стигне само дотам, защото все още с чаша в ръка, тя обви ръце през врата му и притисна влажните си устни в неговите. След миг в устата му се плъзна кубче лед с вкус на уиски.

Очите й, замъглени, усмихнати, танцуваха пред неговите.

След като наклони достатъчно назад глава, така че той продължаваше да я вижда извън фокус, тя каза:

— Имаш твърде много дрехи по себе си!

После, след като му връчи чашата, започна жадно да му разкопчава ризата, като целуваше зърната на гърдите му, после гърдите му, а след това вкара с уста още едно кубче лед дълбоко в пъпа му. Погледна го с очи, които като че ли го обгориха с щастие, очи с цвят на слънчева светлина върху лед.

— Толкова си страхотен, Рой. Божичко, толкова, толкова си страхотен.

Задъхан, хрускайки остатъка от леденото кубче, той каза:

— Абе и теб също си те бива.

— Само ме бива ли? — повтори тя думите му, теглейки катарамата на панталона му, като че ли от това зависеше оцеляването на света, а после рязко смъкна панталоните и боксерките му върху обущата.

— В смисъл, че си най-красивата, невероятна, страхотна жена на планетата.

— Значи на другите планети има по-красиви жени от мен?

С ловко движение Клео бръкна в чашата, метна още едно кубче лед в устата си, а после извади още лед от чашата и го притисна до тестикулите му.

В отговор Грейс само издиша рязко. Всичко в него гореше от такова наситено удоволствие, че чак изпита болка. Той смъкна копринената дреха от раменете й и зарови устни в мекия й врат, а тя го пое в уста, дълбоко, до основата, заровила лице в разрошените му срамни косми.

Грейс стоеше, пиян от горещината на нощта, аромата на парфюма й, усещането за кожата й и в някакво далечно кътче на съзнанието си пожелаваше този миг да продължи завинаги — невероятен миг на чиста, абсолютна радост и блаженство, да можеше да го замрази така, да остане тук, всмукан от ледените й устни, с тази усмивка в очите, с тази истинска радост, танцуваща в душата му.

Но някъде съвсем наблизо беше надвиснала сянка. Мюнхен. Той я изтласка. Призрак, това беше. Само призрак.

Желаеше тази жена Клео толкова много. Не само сега, в този момент, беше я желал през целия си живот. Обожаваше всяка нейна част. В този миг се чувстваше много повече влюбен от който и да било мъж на планетата преди него. По-влюбен, отколкото смееше да се надява, че може да му се случи отново, след тези дълги девет години в пустинята.

Прокарвайки със сила ръце през дългата й копринена коса, той изрече без дъх:

— Господи, Клео, толкова си…

— невероятна…

— изумителна…

— толкова…

А после, все още без да свали сакото си, със смъкнати панталони и боксерки около глезените, с полуразсъблечена риза, той лежеше върху нея върху дебелия бял китеник на лъснатия дъбов под, дълбоко, толкова невероятно дълбоко проникнал в нея, обгърнал я с ръце, и целуваше това гърчещо се диво създание на милион контрасти.

Той хвана здраво главата й и притегли силно устата й към своята. С усет за копринената й кожа върху своята. С усет за безподобно красивото й, гъвкаво тяло. Понякога я усещаше като чудесен расов състезателен кон. Понякога — както сега — внезапно откъснала устни от неговите и втренчена съсредоточено в него — виждаше в нея уязвимо малко момиченце.

— Ти никога няма да ме нараниш, нали, Рой? — попита тя жално.

— Никога.

— Невероятен си, знаеш ли това?

— Ти си по-невероятна — той отново я целуна.

Тя обхвана тила му, като натискаше с пръсти толкова силно, че го заболя.

— Искам да свършиш, като ме гледаш в очите — прошепна му напрегнато.

Малко по-късно той се събуди с болезнено изтръпнала дясна ръка и примигна объркано, неспособен за миг да определи къде се намираше. Свиреше музика. Песен на Дайдо, която позна. Гледаше право в един правоъгълен аквариум. В него плуваше самотна златна рибка сред нещо като потънали останки от миниатюрен гръцки храм.

Марлон?

Но това не беше неговият аквариум. Опита се да раздвижи ръката си, но тя беше безчувствена като буца желе. Разтърси я. Тя се разтресе. После полезрението му се запълни с разрошени руси срамни косми. Гледката се смени с чаша уиски.

— Храна? — каза Клео, застанала гола над него.

Той пое чашата с другата си ръка и отпи. Господи, вкусът беше чудесен. Остави чашата и целуна голия й глезен. После тя легна и се сгуши в него.

— Как си, сънчо?

Ръката му постепенно се възстановяваше. Достатъчно, за да я прегърне с нея. Целунаха се.

— Колкоечасът? — попита той.

— Два и петнайсет.

— Съжалявам. Аз… аз не исках така да се отнеса.

Тя целуна очите му едно подир друго много бавно.

— Не си се отнесъл.

Той видя в мек фокус красивото й лице, русата й коса. Вдъхна сладките аромати на пот и секс. Видя отново златната рибка, която кръжеше из аквариума, без да ги забелязва, забавлявайки се, както сигурно се забавляват златните рибки. Видя горящи свещи. Цветя. Абстрактни рисунки по стените в стил фънк. Претъпкани с книги рафтове от пода до тавана.

— Искаш ли да си легнем в леглото?

— Добър план — каза той.

Опита се да стане и чак тогава разбра, че все още е полуоблечен.

Смъквайки всичко от себе си, хванал ръката на Клео с едната си ръка и чашата с другата, той вдървено се изкачи по стъпалата на тясното дървено стълбище, а после се тръсна на масивното легло с най-меките чаршафи, на които някога беше лежал в живота си, и с музиката на Дайдо, която не спираше.

Клео се уви около него. Ръката й се плъзна надолу по корема му и обви гениталиите му.

— Спи ли му се на Голямото момче?

— Мъничко.

Тя вдигна чашата с уиски до устните му. Той отпи като бебе.

— Та как мина денят ти? Или предпочиташ да поспиш?

Той се опита да събере мислите си. Въпросът беше добър. Как, по дяволите, беше минал денят му?

Кой ден?

Започваше да си спомня. Лека-полека. Извънредната оперативка в единайсет часа. Никой нямаше за докладване нищо важно, с изключение на него самия. Преместването на Брайън Бишоп от „Хотел дю Вен“ в „Лансдаун Плейс“… и странното обяснение, което даде Бишоп.

— Сложно — каза той, триейки нос в дясната й гърда, като лапна зърното й, а после го целуна. — Ти си най-красивата жена на света. Някой казвал ли ти е това?

— Ти — ухили се тя. — Само ти.

— Нищо чудно. Никой друг мъж на тази планета няма вкус.

Тя го целуна по челото.

— Всъщност може да ти стори странно от устата на стръвница като мен, но не съм ги опитвала всичките.

Той се ухили в отговор.

— Сега вече няма да ти се налага.

Тя го погледна насмешливо, понамести се и подпря брадичка на едната си ръка.

— Няма ли?

— Липсваше ми цялата седмица.

— И ти ми липсваше — каза тя.

— Колко?

— Няма да ти кажа… не искам да се възгордееш!

— Кучица!

— Тя вдигна свободната си ръка във въздуха и сви показалеца си, имитирайки провокационно омекнал член.

— Не задълго — каза той.

— Добре.

— Ти си абсолютно порочна.

— Ти ме караш да се чувствам порочна — тя го целуна, после се отдръпна няколко сантиметра, като старателно изучаваше лицето му. — Харесвам косата ти.

— Така ли?

— Ъхъ. Прилича ти. Наистина я харесвам!

Той се изчерви леко от комплимента.

— Радвам се. Благодаря ти.

Глен Брансън му опяваше за прическата му, откакто си спомняше, като все му разправяше, че трябва да я промени, и най-сетне му записа час при един много моден тип на име Йън Хабин в някакъв салон в най-баровската част на Брайтън. Години наред Грейс си подстригваше косата на къса четка при печален възрастен италианец в една старовремска бръснарница. За него беше направо преживяване бъбриво младо момиче да му мие косата с шампоан в помещение, окачено с произведения на изкуството, кънтящо от рок музика.

И тогава Клео каза:

— Значи в неделя ще обядваме със сестра ти Джоди, така ли?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за нея? Мъчи ли се да те опази от всичко? Ще ме подложи ли на разпит от трета степен? От рода на „Тази стара уличница добра ли е за брат ми?“ — тя му се ухили насмешливо.

Грейс отпи голяма глътка уиски, опитвайки се да спечели време да подреди мислите и отговора си. После отпи втора глътка. Най-сетне каза:

— Имам проблем.

— Продължавай.

— В неделя трябва да отлетя за Мюнхен.

— Мюнхен ли? Винаги съм искала да ида там. Приятелката ми Ана-Лиза, която е стюардеса, казва, че това е най-доброто място в света за пазаруване на дрехи. Хей, мога да дойда с теб! Да намеря евтини билети за „изиДжет“ или нещо подобно?

Той залюля чашата. Отпи още една глътка, като се чудеше да й каже ли невинна лъжа или истината. Не искаше да я лъже, но в този момент това изглеждаше по-безболезнено, отколкото да й кажеше истината.

— Това е официално полицейско посещение… отивам с колега.

— О… кой е той? — тя го гледаше втренчено.

— Един инспектор от друга служба. Отиваме на среща за обсъждане на шестмесечен обмен на полицаи. Инициатива на ЕС — каза той.

Клео поклати глава.

— Мислех, че сключихме пакт никога да не се лъжем, Рой.

Той я погледна, после сведе очи, чувствайки, че се изчервява.

— Мога да те чета като книга, Рой. Знам как да те чета. Мога да чета по очите ти. Ти самият ме научи, спомняш ли си? За погледа вдясно и вляво. Памет и логически построения.

Грейс усети как нещо дълбоко в сърцето му рухна. След известно колебание й разказа как може би Дик Поуп е видял Санди.

Клео реагира, като се отдръпна рязко от него. И той внезапно усети, че ги разделя пропаст от Земята до Луната.

— Хубаво — каза тя. Прозвуча все едно, че току-що беше захапала лимон.

— Клео, трябва да ида там.

— Разбира се, че трябва.

— Нямам предвид това.

— Нямаш ли?

— Клео, моля ти се. Аз…

— И какво ще стане, ако я намериш?

Той вдигна безпомощно ръце.

— Съмнявам се, че ще успея.

— А ако я намериш? — настоя тя.

— Не знам. Поне ще разбера какво й се е случило.

— И ако тя поиска да се върне? Затова ли ме излъга?

— След девет години?

Тя се изтърколи настрани, с лице към стената.

— Ако изобщо е тя, в което се съмнявам.

Клео мълчеше. Той я погали по гърба, но тя се отдръпна от него.

— Клео, моля те!

— Какво съм аз… утешителна награда, докато намериш изчезналата си жена?

— Няма начин.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно и окончателно.

— Не ти вярвам.