Недостатъчно мъртъв

98

Веднага след края на оперативката в шест и трийсет Грейс грабна ключовете на служебната кола, която Тони Кейс му беше приготвил, и повлякъл Глен Брансън със себе си, забърза към подземния паркинг.

— Остави аз да карам, човече!

— Знаеш, че твоето шофиране ме плаши — отговори Грейс. — Всъщност да го кажа по друг начин. Твоето шофиране ме ужасява.

— Така ли? — каза Брансън. — Виж само от кого го чувам… твоето шофиране за нищо не става. Шофираш като момиче. Не, всъщност не е така. Шофираш като старец… какъвто си!

— А теб наскоро те скъсаха на теста за полицейско шофиране за напреднали!

— Изпитващият беше идиот. Инструкторът ми каза, че съм имал естествена склонност към преследване на високи скорости. Шофирането ми е бетон!

— Инструкторът ти трябва да бъде освидетелстван по Закона за умственото здраве.

— Чекиджия!

Грейс му подхвърли ключовете, когато се приближиха до неозначеното мондео.

— Само не се опитвай да ме впечатлиш.

— Гледал ли си „Бързи и яростни“ с Вин Дизел?

— Човекът има възможно най-глупавото име за актьор.

— Така ли? Е, и той едва ли харесва много твоето.

Грейс не беше сигурен какво умствено отклонение го накара внезапно да даде на приятеля си ключовете. Може би се надяваше, че като се съсредоточи върху шофирането, Глен щеше да му спести поредното безкрайно обсъждане… или по-скоро монолог… за всичко, което не беше наред в брака му. Беше изтърпял три часа приятелят му да си излива душата миналата вечер, когато се прибраха у дома след разпита на Бишоп. Бутилката „Гленфидих“, която си поделиха, само донякъде уталожи болката. После трябваше отново да изслуша Глен тази сутрин, докато се обличаше и бръснеше, а след това и докато поглъщаше овесените си ядки на закуска, с допълнителния минус от лек махмурлук.

За негово облекчение Брансън шофираше разумно, с изключение на един наклон край Хендкрос, където пусна колата със 130 мили в час, за да покаже на Грейс как взема два остри завоя по нанагорнището.

— Всичко се свежда до мястото ти на пътя и балансираното подаване на газ, старче! — каза той.

От страната, където седеше Грейс със свито сърце, нещата се свеждаха по-скоро до това да не се забият в редицата яки дървета от двете страни на завоите. После стигнаха до шосе М23 и неколкократните предупреждения на Грейс за капани за превишилите скоростта и за пътни полицаи, които само чакаха да пипнат някои свои колеги, имаха някакъв ефект.

Брансън намали и се опита да се обади у дома по мобилния телефон.

— Кучка! — каза той. — Не вдига. Имам право да говоря с децата си, нали?

— Имаш право да си бъдеш в къщата — напомни му Глен.

— Може би ти ще й обясниш това. Да речем… все едно, че й излагаш официалната гледна точка.

Грейс поклати глава.

— Ще ти помогна с каквото мога, но не мога да се сражавам в твоите битки.

— Да-а, прав си. Беше неправилно от моя страна да искам такова нещо. Съжалявам.

— Какво стана с коня?

— Ами пак заговори за него, докато разговаряхме. Решила е да опита скокове с препятствия. В това има сериозни пари.

Грейс си помисли, че Ари има нужда от психолог.

— Мисля, че двамата трябва да идете в някой „Рилейт“ център53 — каза той.

— Вече ми го каза.

— Така ли?

— Към два часа снощи. И предния ден. Повтаряш се, старче. Пипнал те е алцхаймерът.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита Грейс.

— Освен това, че съм цветнокож? Плешив? Произлизащ от бедно семейство?

— Да, освен това.

— Не, кажи ми.

— Не уважаваш връстниците си.

Брансън вдигна едната си ръка от волана.

— Уважавам ги! — каза той почтително.

— Така е по-добре.

Малко след девет Брансън паркира мондеото на единичната жълта линия на „Арлингтън Стрийт“, малко след хотел „Риц“ и пред ресторант „Каприз“.

— Хубаво возило — каза той, докато вървяха нагоре по улицата покрай едно паркирано ферари. — Трябва да си купиш такова. По-добро е от скапаната ти алфа, с която се возиш. Ще допринесе за имиджа ти.

— Като изключим малката разлика от сто хиляди или нещо такова, която ги дели — каза Грейс. — А докато те влача в екипа си, шансовете ми за повишаване на заплатата в такъв размер не са много големи.

В горната част на улицата завиха зад ъгъла и излязоха на „Пикадили“. Веднага вдясно видяха красива, внушителна сграда, боядисана в черно и златно. Масивните й прозорци с арки бяха ярко осветени и вътре гъмжеше от хора. Лъскава табела на стената гласеше „Улсли“.

Приветства ги възторжено портиер в ливрея и цилиндър.

— Добър вечер, господа! — каза той с мек ирландски акцент.

— Това ресторант „Улсли“ ли е? — попита Грейс с известно притеснение.

— Точно това е! Радвам се да ви видя, господа! — той им отвори вратата и ги покани с жест да влязат.

Следван от Брансън, Грейс влезе вътре. Покрай тях мина сервитьор с поднос, отрупан с коктейли. Бързаше към огромната трапезария с куполообразен таван и галерия, елегантно оформена в черно и бяло и претъпкана с хора. Чуваше се шумно бръмчене на гласове. Той се огледа за момент. Заведението носеше нещо от великолепието на бел епок, но същевременно беше извънредно модерно. Сервитьорите бяха облечени до един в хипарско черно и повечето клиенти изглеждаха от хайлайфа. Той реши, че на Клео ще й хареса. Може би ще я доведе за една нощ в Лондон и ще дойдат тук. Преди това обаче трябваше да види цените в листата.

Едно младо момиче на рецепцията им се усмихна, а после ги поздрави висок мъж с модно дълга и разрошена рижа коса.

— Господа, добър вечер. С какво мога да ви помогна?

— Имаме среща с мистър Тейлър.

— Мистър Фил Тейлър ли?

— Да.

Той посочи към бара отстрани.

— Той е там, господа, на първата маса отдясно! Ще ви заведа при него!

Когато Грейс влезе в бара, видя около четирийсетгодишен мъж с жълта поло риза и сини памучни панталони, който го погледна с очакване.

— Мистър Тейлър?

— Да! — той се надигна. — Старши детектив Грейс? — говореше с явен йоркширски акцент.

— Да. И детектив сержант Брансън.

Грейс му хвърли бърз изучаващ поглед, претегляйки първото си впечатление. Мъжът беше спокоен и в добра физическа форма, може би с някой и друг килограм в повече, с приятно открито лице, изгорял от слънцето нос, оредяваща светла коса и будни, много проницателни очи. Този няма грешка, помисли си веднага. Комплект ключове от кола с емблемата на ферари на ключодържателя лежаха на масата пред него до висока чаша с воднист на вид коктейл със стръкче мента.

— Много се радвам да се запозная с вас, господа. Седнете. Да ви поръчам ли нещо? Мога да ви препоръчам коктейлите „Мохито“, великолепни са — той махна с ръка да извика сервитьора.

— Аз шофирам… ще пия диетична кола — каза Брансън.

— И за мен същото — каза Грейс, макар че при предстоящия кошмар да пътува обратно с Брансън зад волана имаше нужда от половинка чисто малцово уиски. — Ще си платим поръчката, сър. Много любезно от ваша страна да се срещнете с нас толкова бързо — започна Грейс.

— Това не беше проблем. С какво мога да ви помогна?

— Мога ли да ви попитам откога познавате Брайън Бишоп? — каза Брансън и сложи бележника си на масата пред себе си.

Грейс наблюдаваше движенията на очите на Тейлър, докато мъжът мислеше.

— От около шест години… да… почти шест години.

Брансън си записа това.

— Правата ли ще ми прочетете? — попита Фил Тейлър само донякъде на шега.

— Не — отвърна Брансън. — Тук сме само за да потвърдим някои часове заедно с вас.

— Съобщил съм ги вече на един от вашите служители. Какъв точно е проблемът? Брайън неприятности ли има?

— В момента предпочитаме да премълчим — отговори Грейс.

— Как се запознахте с него? — попита Брансън.

— На среща на с1.

— На с1 ли?

— Това е клуб за водещи личности в петролния бизнес, който го държи Деймън Хил… автомобилен състезател и бивш световен шампион. Плащаш годишен абонамент и можеш да ползваш различни спортни коли. Запознахме се на един от коктейлите.

Поглеждайки към ключодържателя, Глен Брансън попита:

— Това вашето ферари ли е, зад ъгъла на „Арлингтън Стрийт“?

— 403 ли? Да, но това е моята собствена кола.

— Хубава е — каза Брансън. — Хубав двигател.

— Щеше да е още по-хубав, ако не бяха проклетите ви камери за следене за превишена скорост!

— Можете ли да ни разкажете малко за себе си, мистър Тейлър? — попита Грейс, отказвайки да клъвне примамката.

— Аз ли? Завърших като заклет счетоводител, после работих петнайсет години във „Вътрешнонационални приходи“, през повечето време като член на екипа за специални разследвания. Занимавахме се предимно с данъчни измами. Тогава видях колко много пари печелят независимите финансови съветници. Реших, че трябва да се занимавам с това. Основах „Тейлър Файненшъл Планинг“. И повече не се обърнах назад. Наскоро след това се запознах с Брайън. Той стана един от първите ми клиенти.

— Как бихте описали мистър Бишоп? — попита Брансън.

— Как бих го описал ли? Той е върхът. Един от най-добрите — помисли малко. — Абсолютно честен, умен, надежден и експедитивен.

— Правили ли сте му застраховка живот?

— Навлизаме в сферата на поверителна клиентска информация, господа.

— Разбирам — каза Грейс. — Има един въпрос, който бих желал да ви задам и ако не желаете, не ми отговаряйте. Някога правили ли сте полица за застраховка живот на съпругата на Бишоп?

— Мога да отговоря с категорично не.

— Благодаря ви.

— Вярно ли е, мистър Тейлър, че вие с мистър Бишоп сте вечеряли тук, в този ресторант, миналата седмица на 2 август, в четвъртък? — продължи Грейс.

— Да, вечеряхме — поведението му беше станало леко отбранително.

— Редовно ли го посещавате? — попита Брансън.

— Да. Обичам да се срещам с клиентите си тук.

— Можете ли да си спомните приблизително по кое време напуснахте ресторанта?

— Мога да направя нещо по-добро — каза Фил Тейлър леко самодоволно. След като измъкна портфейла от сакото си, сложено до него на скамейката, той порови малко в него и извади квитанция от ресторанта за кредитната си карта.

Грейс я погледна. Бишоп не лъжеше, помисли си той, когато видя какво бяха изпили двамата. Два коктейла „Мохито“. Две бутилки вино. Четири коняка.

— Прекарали сте си добре! — каза той. Отбеляза също така за себе си, че цените не бяха по-високи от добрите брайтънски ресторанти. Можеше да си позволи да доведе тук Клео. На нея щеше да й хареса.

— О, да!

Грейс пресметна наум. Ако приемеше, че двамата мъже са пили повече или по-малко наравно, Бишоп щеше да е доста надхвърлил алкохолния лимит, когато е напускал ресторанта. Дали пък питиетата не го бяха хвърлили в ярост за невярната му съпруга? И не му бяха дали куража да кара като луд?

След това, изчитайки внимателно квитанцията, той откри в горната част отдясно онова, което търсеше. ЧАС: 22:54.

— Как ви се стори Брайън Бишоп онази вечер в четвъртък? — Грейс попита Тейлър.

— Беше в страхотно настроение. Много жизнерадостен. Добра компания. Имаше турнир по голф в Брайтън на следващата сутрин и не искаше да закъснява, нито да пие много… не че не го направихме! — позасмя се той.

— Можете ли да си спомните колко време след като платихте сметката, излязохте оттук?

— Веднага. Виждах, че Брайън бърза да се прибере… трябваше да става рано на другата сутрин.

— И взе такси?

— Да. Портиерът Джон му извика едно. Аз го оставих да се качи на първото.

— Значи около единайсет.

— Там някъде, да. Не мога да кажа точно. Може би няколко минути преди единайсет.

Грейс плати питиетата, благодариха му и си тръгнаха. Когато завиха по „Арлингтън Стрийт“, Грейс мълчеше, пресмятайки нещо наум. После, точно когато стигнаха до мондеото, той потупа Брансън приятелски по гърба.

— И на твоята улица настана празник!

— Какво искаш да кажеш?

— Най-ненадейно, приятелю, ще празнуваш всичките си рождени дни накуп!

— Съжалявам, старче, не те разбирам!

— Шофьорските ти умения. Ще ти дам шанс да ми ги демонстрираш. Първо ще ме закараш със съвсем законна скорост до апартамента на Бишоп в Нотинг Хил. Оттам ще можеш да караш като маниак! Ще проверим за колко време Бишоп би могъл да покрие това разстояние.

Детектив сержантът разцъфна в усмивка.