Недостатъчно мъртъв

65

Орязвайки с нежелание безценните си часове в Мюнхен, Грейс успя да се качи на по-ранен самолет. През деня времето в Англия се беше променило драстично и малко след шест вечерта, когато отиде да вземе колата си от многоетажния паркинг за кратък престой в „Хийтроу“, небето беше зловещо сиво и духаше студен вятър, с пръски дъжд по стъклото.

През дългите летни дни човек изобщо забравяше, че съществува такъв вятър, помисли си той. Беше като строго напомняне от майката Природа, че лятото няма да трае дълго. Дните вече се скъсяваха. След по-малко от месец щеше да дойде есента. После зимата. Още една година.

Отпуснат и изморен, той се замисли какво всъщност беше постигнал днес, като оставеше настрани поредната черна точка в тефтерчето на Алисън Воспър. Постигна ли нещо изобщо?

Пъхна билета си в автомата и бариерата се вдигна. Дори и спортният рев на двигателя, когато даде газ, който обикновено обичаше да чува, днес му прозвуча не както трябва. Определено не палеха всичките четири цилиндъра. Като собственика си.

„Оправи се в Мюнхен. Обади ми се, когато се върнеш.“

Докато се насочваше към кръговото движение, за да хване М25, той набра мобилния на Клео. Телефонът зазвъня. После чу гласа й, малко завален и заглушаван от фоновия шум, който вдигаше някаква джазова музика.

— Йо! Старши детектив Рой Грейс! Къде си?

— Току-що излязох от „Хийтроу“. А ти?

— Напиваме се тук с малката ми сестричка, вече сме на третия „Морски бриз“… не… излъгах… поправка! Вече сме на петия „Морски бриз“ на крайбрежния булевард, под Аркадата. Духа бесен вятър, но има страхотен оркестър. Ела да ни правиш компания!

— Трябва да стигна до едно местопрестъпление. По-късно?

— Едва ли още дълго ще бъдем в съзнание!

— Значи не си дежурна днес?

— Почивен!

— Да намина ли по-късно?

— Не гарантирам, че ще съм будна. Но можеш да опиташ.

Когато беше дете, „Чърч Роуд“ в Хоув беше скучна задна улица, в която преливаше натоварената търговска „Уестърн Роуд“ на Брайтън, някъде на запад от супермаркет „Уейтроуз“. Бяха я пооправили значително през последните години, с модни ресторанти, деликатесни магазини и магазини със стоки за клиенти под деветдесет години.

Както и по-голямата част от този град, много от познатите имена от миналото по „Чърч Роуд“, като бакалията на Кълън, аптеката на Парис и Грийн, универсалните магазини на Хил от Хоув и на Плъмър Родис, бяха изчезнали. Бяха останали съвсем малко. Такава беше хлебарницата на Фофар. Той зави покрай нея вдясно, продължи по някаква еднопосочна улица, сви вдясно на върха и после пак вдясно, право в Нюманс Вилас.

Както в повечето жилищни квартали, където даваха квартири срещу нисък наем в този преходен град, улицата беше отрупана с табели на агенции за квартири под наем. Номер 17 не правеше изключение. На табелка с големи букви на „РАНД & КО“ рекламираха двустаен апартамент под наем. Под табелата едър униформен полицай с клипборд в ръка стоеше пред оградената част от паважа със синьо-бяла полицейска лента. На улицата бяха паркирани няколко познати коли. Грейс видя очертанията на колата за тежки произшествия, няколко други полицейски коли, паркирани в две редици, от които тясната улица изглеждаше още по-тясна, и както забеляза, групичка медийни репортери с добрия стар Кевин Спинела сред тях.

Анонимен в частната си алфа, Грейс мина покрай тях и си намери място на двойните жълти линии зад ъгъла, на „Чърч Роуд“. След като изгаси двигателя, поседя неподвижно за малко.

Санди.

Какво щеше да предприеме оттук нататък? Ще чака Кулен да открие нещо? Ще се върне в Мюнхен за по-дълго време? Имаше повече от две седмици отпуск — с Клео бяха обсъждали да отидат някъде двамата, като тя може би щеше да го придружи на полицейския симпозиум в Ню Орлиънс в края на този месец. Но в този миг той се разкъсваше.

Ако Санди беше в Мюнхен, той можеше да я намери, ако разполагаше с време. Днешният ден наистина беше глупав. Никога нямаше да успее да постигне кой знае какво само за няколко часа. Но поне затъркаля топката и направи каквото можа. Марсел Кулен беше надежден мъж, ще положи за него всички усилия. Ако се върнеше за една седмица, може би щеше да бъде достатъчно. Можеше да изкара една седмица в Мюнхен и една в Ню Орлиънс с Клео. Можеше да го осъществи… ако успееше да я убеди. Едно голямо ако.

Превключвайки незабавно на задачата, която му предстоеше, той извади куфарчето си от багажника и се запъти към номер 17. Няколко репортери му извикаха, едно нетърпеливо момиче му пъхна микрофон под носа и засвяткаха светкавици.

— Без коментари на този етап — каза той твърдо.

Внезапно пътя му прегради Кевин Спинела.

— Още едно ли, старши детектив? — попита той тихичко.

— Още едно какво?

Спинела още повече понижи глас, като го погледна заговорнически.

— Знаете какво имам предвид. Нали?

— Ще ти кажа, като видя с очите си.

— Не се притеснявайте, старши детектив. Ако не видите вие, някой друг ще го направи — и Спинела се потупа с пръст отстрани по носа. — Източници!

С приятната мисъл как му забива едно кроше до безсъзнание, почти чувайки как костиците в носа на Спинела се трошат, Грейс мина покрай него и се подписа на клипборда. Полицаят му каза да се качи на последния етаж.

Той се провря под лентата, после извади от куфарчето си неизползван костюм за еднократно ползване и започна тромаво да го навлича. За свое неудобство едва не се пльосна пред всички съсекски медии в опит да вкара двата си крака в един крачол. Зачервен, се оправи, навлече върху обущата си шушони и накрая чифт латексови ръкавици и влезе вътре.

Затваряйки подире си входната врата, спря в антрето и подуши въздуха. Усети обичайната миризма на стари килими и варени зеленчуци, типична за хиляди подобни овехтели стари сгради, в които беше влизал през годините. Не се носеше смрад на разлагащ се труп, което означаваше, че жертвата не беше мъртва от дълго време — нямаше да са необходими много дни при такава гореща лятна вълна, за да се усети вонята на разлагащ се труп. Слабо утешение, помисли си той, като забеляза, че лентата се качваше нагоре по стълбите, маркирайки пътя за влизане и излизане — което отбеляза със задоволство. Поне полицейският екип, който беше пристигнал тук, си знаеше задълженията, за да се избегне замърсяване на местопрестъплението.

Нещо, което трябваше да направи и той самият. Нямаше да е много умно да се качи горе поради риска да насложи замърсяване, около което да пълзят кой знае колко време. Вместо това той извади мобилния си телефон и се обади на Ким Мърфи, като й каза, че е долу.

На първия етаж видя облечен в бяло криминолога Еди Грибъл. Беше коленичил на пода и вземаше проба. Той му кимна. Показа се и втори криминолог, Тони Морингтън, облечен по същия начин, който нанасяше контрастен прах върху стената за отпечатъци.

— Добър вечер, Рой! — провикна се той бодро.

Грейс вдигна ръка.

— Прекарваш си приятно неделята?

— Извинение да изляза от къщи. И Белинда да може да гледа каквото си поиска по телевизията.

— Абе винаги има и положителна страна! — отвърна Грейс мрачно.

Малко по-късно две съответно облечени и закачулени фигури се появиха и слязоха по стълбите. Едната беше Ким Мърфи с видеокамера в ръка, а другата — главен инспектор Брендан Дуйган, висок, едър, симпатичен полицай с благо червено лице и рано побеляла коса, остригана нула номер. Дуйган беше дежурният старши следовател, извикан на местопрестъплението, както разбра Грейс по пътя. Той съответно беше повикал Ким Мърфи заради сходствата с убийството на Кати Бишоп.

След като размениха кратки любезности, Мърфи пусна на Грейс видеозаписа от местопрестъплението. Той го изгледа на малкия екран на камерата.

След като поработиш такава работа няколко години, започваш да мислиш, че си претръпнал на всякакви ужаси, че вече всичко си видял и че нищо повече не може да те изненада или шокира. Но от кадрите, които гледаше сега, го прониза тъмна, студена тръпка.

Взирайки се в подскачащите кадри на закачулените и облечени в бяло криминолози, лазещи на колене, на още един, който стоеше, и на Надюшка де Санча, коленичила в края на леглото, той видя алабастрово бялото голо тяло на млада жена с дълга кестенява коса, просната на леглото с противогаз на лицето.

Беше почти точно копие на състоянието, в което бе открита Кати Бишоп.

Само дето Кати като че ли не се беше борила. Камерата сега показваше, че тази млада жена с положителност се беше съпротивлявала. На пода имаше счупена чиния, със следи от нея по стената. Счупено огледало на тоалетка, шишенца с парфюми и кутийки с грим, разхвърляни по цялата стая, заедно с кръв, размазана по стената, точно над горната бяла дъска на леглото. Последва дълъг кадър на абстрактна литография на редица шезлонги в рамка, паднала на пода, със счупено стъкло.

Брайтън си вземаше своя дял от убийства през годините, но за късмет досега не беше омърсявай от призрака на сериен убиец. Серийните убийства не бяха дори област, за която на Грейс да се е налагало да научи повече… досега.

Наблизо бибипкаше автомобилна аларма. Той я изключи от съзнанието си, докато се взираше в кадъра с мъртвата жена. На годишните симпозиуми, организирани от Международната асоциация на следователите на убийства, които предимно се организираха в САЩ, редовно посещаваше лекциите на старшите следователи на серийни убийства. Опитваше се да си припомни сходни черти. Засега Спинела държеше на думата си и в пресата не бяха споменали за противогаза, значи не ставаше дума за плагиатствано убийство.

Едно от нещата, които си спомняше ясно от някаква лекция, беше обсъждането на страха, който обхващаше обществеността, когато обявяваха, че има сериен убиец. Но пък обществеността имаше право да знае, имаше нужда да знае.

Грейс се обърна към главен инспектор Дуйган.

— Какво имаме засега?

— Надюшка предполага, че младата жена е мъртва повече или по-малко от два дни.

— Някаква идея как е станало?

— Да — Ким Мърфи включи камерата и даде увеличение, посочвайки гърлото на младата жена. Виждаше се тъмночервена следа от охлузено, особено ясно, когато светна светкавицата на камерата на полицейския фотограф.

И Грейс почувства стомаха си пълен с олово още преди Ким да го потвърди.

— Идентично на Кати Бишоп — каза тя.

— Значи имаме работа със сериен убиец… каквото и да означава това? — попита Грейс.

— От онова, което видях дотук, Рой, още е твърде рано да се каже — отвърна Дуйган. — И аз не съм точно експерт по серийните убийства. За мой късмет не съм имал работа с нито едно.

— Ставаме двама.

Грейс мислеше усилено. Убити са две привлекателни жени, очевидно по сходен начин, с разлика от двайсет и четири часа.

— Какво знаем за нея?

— Смятаме, че се казва Софи Харингтън — каза Мърфи. — Тя е на двайсет и седем години и работи във филмова продуцентска компания в Лондон. Преди малко отговорих на обаждането на млада жена на име Холи Ричардсън, която твърди, че е най-добрата й приятелка. Опитвала се да се свърже с нея вчера целия ден… снощи трябвало да ходят заедно на някакво парти. За последен път Холи говорила с нея някъде към пет часа в петък следобед.

— Това все пак е помощ — каза Грейс. — Поне знаем, че тогава е била жива. Някой разпитал ли е Холи Ричардсън?

— Ник отиде да я намери.

— И мис Харингтън явно се е борила ожесточено — добави Дуйган.

— Стаята е като след погром — каза Грейс.

— Надюшка откри нещо под нокътя на един от палците на краката й. Парченце плът.

Грейс усети внезапен прилив на адреналин.

— Човешка плът?

— Така смята.

— Дали пък не е одрала нападателя си по време на борбата?

— Възможно е.

И внезапно, с изострена до крайност памет, Рой Грейс си спомни наранената ръка на Брайън Бишоп. И че беше в неизвестност няколко часа в петък вечер.

— Искам ДНК проба от плътта — каза той. — Спешно.

Докато говореше, вече използваше мобилния си телефон.

Линда Бъкли, служителката за връзки със семействата, отговори на второто му позвъняване.

— Къде е Бишоп? — попита той.

— Вечеря с роднините си. Върнали са се от Аликанте.

Той попита за адреса, после се обади по мобилния на Брансън.

— Йо, старче… к’во има?

— Какво правиш в момента?

— Ям неприятно здравословни вегетариански канелони от фризера ти, слушам боклучавата ти музика и гледам древния ти телевизор. Човече, защо още нямаш плосък екран, както по цялата планета?

— Загърби проблемите си. Идваш да работиш — каза Грейс и му даде адреса.