Недостатъчно мъртъв

66

Тишината се нарушаваше на моменти от звън на чаена лъжичка, с която Мойра Дентън разбъркваше чая във фината си чаша от китайски костен порцелан. Брайън Бишоп не изпитваше удоволствие от общуването с тъста и тъщата си. Знаеше, че това отчасти се дължеше на факта, че самите те не се разбираха много-много. Спомняше си един цитат, който бе прочел някъде, за хора, които водят живот на тихо отчаяние. За съжаление според него нищо не би могло да опише по-точно отношенията между Франк и Мойра Дентън.

Франк беше сериен предприемач… и сериен неудачник. Брайън инвестира малко пари в последното му начинание — фабрика за производство на биологическо дизелово гориво от пшеница в Полша — по-скоро в знак на семейна солидарност, отколкото в очакване да реализира печалба, и толкова по-добре, защото бизнесът фалира, също както и всеки друг преди него, до който се докоснеше Франк. Висок мъж около седемдесетте, на който едва сега възрастта бе започнала да личи, Франк Дентън беше също така и сериен ебач. Носеше косата си стилно дълга, макар че сега беше с мръсно оранжев оттенък заради някаква боя, лявото му око имаше дефект в клепача и постоянно изглеждаше полуотворено. Някога приличаше на Брайън на симпатичен, разпуснат пират, макар че сега, седнал мълчаливо прегърбен напред в креслото си в миниатюрния, горещ до сваряване апартамент, небръснат, с несресана коса, облечен в смачкана бяла риза, му приличаше само на тъжен, запуснат и сломен старец. Чашата му с коняк стоеше недокосната, с тумбестата бутилка на „Торес 10 Гран Резерва“ до нея.

Мойра седеше срещу него от другата страна на резбованата дървена масичка за кафе, върху която се виждаше вчерашният брой на „Аргъс“ с мрачното му заглавие. За разлика от съпруга си, тя беше положила усилие да изглежда добре. В средата на шейсетте, все още беше хубава жена и щеше да изглежда още по-хубава, ако не беше позволила на горчивината толкова да набразди лицето й. Боядисаната й в черно коса, вдигната пищно нагоре, беше сресана елегантно. Носеше семпло, свободно сиво горнище, плисирана тъмносиня пола и черни обуща без токове, беше сложила и грим.

На телевизионния екран с изключен звук един лос тичаше по някаква поляна. Тъй като семейство Дентън живееха през повечето време в апартамента си в Испания, дори и в разгара на лятото намираха Англия за непоносимо студена. Затова държаха централното отопление в апартамента си близо до крайморския булевард пуснато почти на 27 градуса. И прозорците бяха затворени.

Седнал в едно тапицирано със зелен велур кресло, Брайън се потеше. Той отпиваше от бирата си „Сан Мигел“, а коремът му куркаше, въпреки че Мойра току-що беше сервирала вечеря. Той почти не докосна студеното пиле и салатата, нито пък компота от праскови. Просто нямаше никакъв апетит. Нито пък му се говореше много. Тримата седяха и мълчаха през повечето време, откакто бе дошъл преди няколко часа. Обсъждаха дали да погребат или да кремират Кати. Брайън не беше провеждал разговор на тази тема с жена си, но Мойра настояваше твърдо, че Кати би искала да я кремират.

После обсъдиха подробностите около погребението, задържано, докато съдебният следовател не освободеше тялото, което Франк и Мойра вчера бяха отишли да видят в моргата. При разговорите и двамата се разплакаха.

По понятни причини тъстът и тъща му се измъчваха много от смъртта на Кати. Тя беше не само единственото им дете — тя беше единственото истински ценно нещо в техния живот, както и спойващото ги вещество. Една особено неприятна Коледа, когато Мойра изпи твърде много шери, шампанско, а после ликьор „Бейлис“, тя сподели кисело с Брайън, че е приела Франк обратно след забежките му само заради Кати.

— Бирата ти харесва, нали, Брайън? — попита Франк.

Говореше изискан английски — акцент, който бе култивирал, за да замаже работническия си произход. Мойра също имаше превзет изговор, освен когато не пийнеше повечко и не се завърнеше към родното си ланкашърско наречие.

— Да, има добър вкус. Благодаря.

— Испанска работа, знаеш ли? Качество! — оживил се за миг, Франк Дентън вдигна ръка. — Много подценявана държава… храната им, вината им, бирите. И цените, разбира се. Част от нея е развита, но все още има големи възможности, ако знаеш какво искаш да направиш.

Брайън усещаше, че въпреки скръбта си бащата на Кати бе на път да се впусне в бизнес увещания. Оказа се прав.

— Цените на недвижимата собственост там се удвояват на всеки пет години, Брайън. Умният ход е да налучкаш кои места ще се търсят най-много. Цените за строителство са ниски и те са доста експедитивни работници, тези испанци. Открил съм едно място с абсолютно фантастични възможности от другата страна на Аликанте. Казвам ти, Брайън, човек няма какво да му мисли.

Последното нещо, което Брайън искаше или от което имаше нужда в момента, бе да слуша подробности за поредния правдоподобно звучащ, но в крайна сметка фатално слаб проект на тъста си. За предпочитане беше жалкото мълчание — то поне му позволяваше да остане с мислите си.

Отпи отново от бирата и установи, че почти е пресушил чашата. Знаеше, че трябва да внимава, тъй като щеше да шофира и не му беше ясно как служителката за връзки със семействата, която го чакаше долу в колата като страж, щеше да реагира, ако й лъха на алкохол.

— Какво си направил на ръката си? — внезапно го попита Мойра, след като забеляза наскоро сменения лейкопласт.

— Аз… просто я блъснах… докато излизах от колата — каза той незаинтересувано.

На входната врата позвъниха.

Семейство Дентън размениха погледи, после Франк се надигна и затътри крака към антрето.

— Не чакаме никого — каза Мойра на Брайън.

След миг Франк се върна в стаята.

— Полиция — каза и погледна странно зет си. — Качват се.

Той продължи да гледа Брайън, като че ли в главата му се бе загнездила някаква черна мисъл, докато беше излязъл от стаята.

Брайън си помисли дали полицаите не бяха казали още нещо, което старецът премълчаваше.