Недостатъчно мъртъв

20

Чабатата на Софи изстиваше непокътната на бюрото й и овлажняваше хартиената опаковка. Нямаше апетит. Броят на „Дарпърс енд Куин“ лежеше на бюрото й неразтворен.

Софи обичаше да зяпа дрехите мечта върху почти безумно красивите манекенки, снимките на зашеметяващи курорти, в които понякога мечтаеше Брайън да я отведе, и обичаше да издирва снимки на богатите и известните, някои от които бе срещала на филмовите премиери, на които присъстваше от името на компанията си, или пък бе виждала отдалеч, докато вървеше по „Кроазет“ или пък се вмъкваше непоканена на някое парти по време на филмовия фестивал в Кан. Начинът им на живот беше толкова далеч от скромното й провинциално възпитание.

Софи не търсеше непременно блясък, когато пристигна в Лондон, за да завърши секретарски курс — нито пък го намери при първата си работа в една фирма на съдии изпълнители, чиято работа бе да изнасят вещите от домовете на хората, които бяха задлъжнели. Намираше компанията за жестока и по-голямата част от работата й сърцераздирателна. Когато реши, че има нужда от промяна и започна да рови из обявите във вестник „Ивнинг Стандарт“, не си беше и представяла, че ще се окаже в един съвсем различен свят, в който беше сега.

Но в момента светът й внезапно съвсем се беше объркал. Опитваше се да проумее онзи странен разговор, който бе провела с Брайън по мобилния си телефон преди малко пред кафенето, когато й каза, че жена му била мъртва и отрече, че е идвал при нея миналата нощ… или по-скоро рано тази сутрин… и са се любили.

Телефонът в офиса иззвъня.

— „Блайндинг Лайт Продакшънс“ — отговори тя, почти надявайки се, че е Брайън, с глас, лишен от обичайния й ентусиазъм.

Беше обаче някой, който искаше да разговаря със завеждащия бизнес и правните въпроси, Адам Дейвис. Тя го свърза. После се върна към мислите си.

Добре де, Брайън беше странен. През шестте месеца от запознанството им, когато се оказаха седнали един до друг на някаква конференция за данъчно стимулиране на инвеститорите във филмовата индустрия, където я бяха пратили началниците й, тя продължаваше да смята, че почти не го познава. Той беше извънредно затворен човек и тя откри, че трудно може да го накара да говори за себе си. Всъщност Софи не разбираше с какво точно се занимаваше той или, което бе по-важно, какво искаше от живота и от нея.

Беше мил и щедър, и страхотна компания. И както бе открила съвсем наскоро — невероятен любовник! Въпреки това част от себе си криеше някъде, откъдето тя беше изключена.

Онази негова част, която можеше да отрече безапелационно, че е идвал в апартамента й в ранните часове на днешния ден.

Софи отчаяно искаше да научи какво се беше случило със съпругата му. Бедният нещастен човечец сигурно беше разстроен. Побъркан от мъка. Но да отрича. Нима отговорът беше толкова прост?

Искаше й се да го прегърне, да го утеши, да го остави да излее всичко пред нея. В главата й се оформяше план. Не беше много ясен — беше толкова потресена, че не можа да го обмисли както трябва, — но по-добре така, отколкото да седи тук без никаква информация, безпомощна.

И двамата собственици на компанията — Тони Уотс и Джеймс Самсън — бяха в летен отпуск. В офиса беше спокойно, нямаше никого да обезпокои, ако си тръгнеше днес по-рано. В три часа каза на Кристиян и Адам, че не се чувства добре, и двамата й предложиха да си върви.

Софи им благодари, напусна сградата и взе метрото до „Виктория“, откъдето се насочи направо към перона за Брайтън.

Докато се качваше във влака и сядаше в задушното горещо купе, тя не забеляза мъжа с ветроустойчивото яке с качулка и черни очила, който влезе в купето точно зад нея. Държеше червена пластмасова торбичка с покупката си от магазина за интимни принадлежности и тихичко си повтаряше наум думите на една стара песен на Луис Армстронг, „Цялото време на света е наше“, която слушаше по айпода си.