Недостатъчно мъртъв

88

Навън вече беше почти съвсем тъмно. Рой Грейс преглеждаше разсеяно страница след страница на екрана от днешната сводка на произшествията, търсейки нещо, което да има връзка и с двата случая. Не откри нищо. Прегледа си пощенската кутия, изтри няколко съобщения и изстреля няколко бързи отговора. После погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути, откакто Клео му беше казала, че веднага ще му се обади.

Изведнъж сърцето му се сви тревожно само от мисълта колко я обичаше, колко непоносима бе мисълта, че нещо може да й се случи. Както Санди преди толкова години, започваше да усеща Клео като скала, около която беше закотвен животът му. Прекрасна, яка, красива, забавна, любяща, грижлива и мъдра скала. Но понякога в сянка, а не на слънце.

Добре, помисли си той, щеше да бъде много по-просто, ако Дик му беше отговорил, че да, това е жената, която бяха видели. Нямаше да е краят, към който се стремеше, но поне щеше да отреди определено място на Мюнхен. А сега го тласкаше към още едно пътуване натам. Но в момента не беше в състояние да мисли за това. Спомняше си твърде ясно как някакъв катил вчера посред бял ден точно пред моргата беше срязал гюрука на мориса на Клео.

Мястото привличаше какви ли не откачалки и психопати, с каквито Брайтън разполагаше повече от необходимото. Той продължаваше да не разбира защо Клео харесваше толкова много работата си там, колкото твърдеше, че я харесва. Човек със сигурност можеше да свикне с какво ли не. Но това не означаваше, че може да харесва всичко.

Гюруците на колите ги срязваха предимно по градските улици или такива, които искаха да се вмъкнат, за да откраднат нещо, или перчещи се хулигани, надрусани или пияни, които просто минаваха оттам късно през нощта. Хората не минаваха покрай паркинга на моргата, особено в горещ неделен следобед. Нищо не беше откраднато от колата. Просто гаден и злобен изблик на вандализъм. Сигурно някой боклук й беше завидял за колата.

Но дали пък това лице не беше пред моргата сега?

Обади ми се. Моля те, обади ми се.

Отвори едно приложение и се опита да прочете дневния ред на годишния симпозиум на Международната асоциация на следователите на убийства за тази година, който щеше да се състои в Ню Орлиънс само след няколко седмици. Беше му невъзможно да се съсредоточи.

После телефонът му иззвъня. Грабнал слушалката, той каза с облекчение:

— Здравей!

Беше обаче Джейн Пакстън, която му съобщи, че Бишоп щял да се срещне с адвоката си и тя тръгвала към залата за наблюдения в крилото за задържане. Предложи той да се присъедини към нея след десет минути.