Недостатъчно мъртъв

30

В седем и петнайсет вечерта слънцето най-сетне започна да се оттегля от съсекското крайбрежие. Милиардерът на време седеше до една маса в препълнено кафене на открито, като отпиваше от третата си диетична кола и от време на време изчегъртваше с лъжичката по някой остатък от сладоледа си с орехи в чашата пред него, за да убие времето. Трябваше да похарчи част от своите долари, лири стерлинги и евро във време. Що да не ги похарчи, не можеше да ги вземе със себе си.

Вдигна дясната си ръка до устата и я посмука малко. Парещата болка продължаваше и макар че не беше сигурен дали не си въобразява, дъгичката от малки червени белези, заобиколени с леко охлузване с цвят на никотинови петна, като че ли изглеждаше все по-възпалена.

Наблизо свиреше steel band30 „Слънчевият остров“.

Веднъж и той щеше да ходи на такъв слънчев остров. Всичко беше уредено, но после се случи онова нещо. Животът се изпика отгоре му от голяма височина. Е, не точно животът, не, не, не.

Само един от обитателите му.

Въздухът беше солен. Миришеше на въжета, ръжда, лак за лодки и през няколко минути лъхаше слабо, но отчетливо на урина. Малко след като залезе слънцето, тази нощ ще изгрее луната. Хората се бяха изпикали и на това.

Бележката за сметката му, вече платена, беше затисната под пепелника и пърхаше като умираща пеперуда в лекия морски бриз. Той беше винаги подготвен, винаги готов за следващото си действие. Никога не можеше да предскаже какво ще бъде то. За разлика от слънцето.

Почуди се накъде се беше запътил сега този диск от изпепеляващи газове в цвят охра и се опита да пресметне наум някои от времевите зони в света. Точно сега, на разстояние тринайсет и половина хиляди мили, щеше да е алена топка, която бавно пълзи към хоризонта на Сидни. Все още щеше да бъде изпепеляващо ярко кълбо, високо в следобедното небе на Рио де Жанейро. Където и да беше, никога не усещаше силата си. Силата, която даваше на хората. Не и както той усещаше силата в себе си.

Силата на живота и смъртта.

Гледна точка. Въпрос на гледната точка. Мракът за един беше дневна светлина за друг. Защо толкова много хора не разбираха това?

Разбираше ли го това тъпо момиче, седнало на плажа на няколко метра пред него, загледано през налягалите пред нея тела в плоската дишаща маса на океана? Втренчено в отпуснатите ветрила на джонките и уиндсърфовете? В далечните, размити очертания на танкерите и контейнеровозите, неподвижни, далеч на хоризонта, като играчки на полица? В последните глупави къпещи се хора, които пляскаха в мръсния клозет, за който си въобразяваха, че е чиста вода?

Знаеше ли Софи Харингтън, че за последен път виждаше всичко това?

За последен път вдъхваше мириса на въжетата с катран, боята за лодки или нечия урина?

Целият проклет плаж приличаше на отходен канал от гола плът. Тела в оскъдно облекло. Бели, червени, кафяви, черни. Парадираха наоколо. Някои от жените по монокини… плажни курви. Наблюдаваше една, която газеше наблизо, с разпилени рижи кичури до рамене, с цици до корема, корем до чатала, отпиваща от бутилка тъмна или светла бира — беше твърде далеч, за да види коя от двете, — с дебел задник, изхвръкнал от педята найлон в електриково синьо, с бедра на буци от целулит. Почуди се как ли щеше да изглежда в противогаза, с редките си рижави срамни косми, притиснати в лицето му. Замисли се на какво ли щеше да му замирише там, долу. На стриди?

После прехвърли вниманието си върху глупавото момиче, което седеше на плажа през последните два часа. Беше се изправила, боса върху камъчетата, с обуща в ръце, и трепваше при всяка стъпка. Защо, зачуди се той, просто не си обуе обущата? Чак толкова ли е малоумна?

Щеше да й зададе този въпрос по-късно, когато остане насаме с нея в спалнята и й сложи противогаза, а гласът й ще достига до него приглушен и неясен.

Не че му пукаше какво ще му отговори.

Интересуваше го само онова, което беше написал в празното пространство за забележки отзад в синия си ученически дневник, когато беше на дванайсет години. Този дневник беше едно от малкото му притежания, все още запазени от детските му години. Беше в малка метална кутия, където държеше нещата, които имаха за него сантиментална стойност. Кутията беше в една гаражна клетка, съвсем наблизо оттук, която той наемаше за месец. Още като малко момче беше разбрал колко е важно човек да си намери местенце в този свят, което колкото и малко да е, да си е негово собствено. Където да си държи нещата. Да седне и да помисли.

Точно в едно такова само негово място, което си беше намерил на дванайсет години, му хрумнаха думите, които беше написал в дневника си.

Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра, докато вървеше подир Софи Харингтън, както винаги на безопасно разстояние. Тя спря и си обу обущата, после се разходи по крайморския булевард покрай магазините под червената тухлена аркада с изглед към морето, една галерия на местни художници, покрай ресторант с морски деликатеси, въпросния steel band и една морска мина от Втората световна война, която беше изхвърлена на брега, а сега я бяха монтирали върху постамент, и магазин, в който се продаваха плажни шапки, кофички и лопатки и въртележки на пръчка.

Той вървеше подире й през безгрижната, загоряла тълпа нагоре по рампата до натоварената „Кингс Роуд“, където тя сви вляво, покрай хотелите „Ройъл Албион“, „Олд Шип“, „Одеон Кингсуест“, „Тистъл“, „Гранд“ и „Метропол“.

Възбуждаше се все повече с всяка минута.

Бризът си играеше с качулката му и за един тревожен миг почти я свали. Той я дръпна рязко над челото си, после извади мобилния си телефон от джоба. Трябваше да проведе важен бизнес разговор.

Изчака да премине една полицейска кола с включена виеща сирена, като продължи да върви подир Софи на около петдесет метра зад нея. Почуди се дали през цялото време щеше да върви пеш до апартамента си, или пък щеше да се качи на автобус или на такси. За него нямаше значение. Той знаеше къде живее. Имаше си свой собствен ключ.

И цялото време на света.

После във внезапен пристъп на паника осъзна, че е забравил найлоновата торба с противогаза в кафенето.