Нощта на върколака

114

Тръгваш към блатото, но изведнъж ти хрумва по-добра идея. Бързо се връщаш назад и караш Барк да подуши мястото, където си спомняш, че бе залегнал Аркал. После нареждаш на кучето да върви по следата в пълна тишина.

Приведен ниско над снега, Барк се плъзва напред като черна сянка в лунната нощ. Тръгваш на няколко крачки след него. В небето над вас плъзват парцаливи облаци и постепенно пълната луна изчезва зад тях. Настава почти непрогледен мрак, сред който едва различаваш неясните очертания на храсти и ниски, криви дръвчета.

Известно време се промъквате по пукащия лед на мочурището, но изведнъж Барк спира и от гърлото му излита тихо злобно ръмжене.

Хващаш муцуната му с ръка, за да го спреш. В мрака не се вижда нищо, но Барк не би изръмжал току-така. Вслушваш се внимателно и скоро чуваш неясен шепот.

Мини на 106.