Нощта на върколака

128

— Значи и вие сте имали някаква чест! — възкликва вождът. — Не вярвах, че някой от вашия народ може да устои на вида на съкровището. Не си взел нито една монета, нали?

— Не — потвърждаваш ти.

— Отлично! Защото магическата сила на тотема правеше пътеката към него все по-несигурна и през последните години надали човек би могъл да изнесе повече от монета-две, без да затъне. До утре сутрин магията ще се разсее. Нека тогава цялото съкровище бъде твое, това ще е нашата благодарност за доброто. А сега пусни тотема в тази яма. Костите ни почиват там долу, дълбоко на дъното й.

Тотемът потъва в ямата без плясък.

— Остава ни твърде малко време, но искам да те предупредя за още две неща. Блатните огънчета ще ти се подчиняват и ще те водят накъдето пожелаеш…

Той не успява да довърши. Конниците внезапно избледняват и се разтопяват в мрака — тотемът е стигнал до дъното. Навеждаш се над ямата и сякаш от безкрайна дълбочина чуваш последния вик на вожда:

— Върколакът… сребърна стрела! Сребърнаааааааааа!

Мини на 122.