Нощта на върколака

63

Пръв се опомня капитанът на кралската стража. Разблъсквайки слисаните придворни, той си проправя път напред и застава пред младежа с меч в ръката.

— Кой си ти? Каква е тая зловеща магия, с която погуби краля? Говори, ако ти е мил животът!

Гласът на младежа изведнъж става твърд и повелителен.

— Прибери меча, капитане! Говориш със своя крал! Аз съм синът на Ригоболд. Преди двайсет и четири години баща ми продаде душата си на прокълнатия абат, а когато узнах това, пак с помощта на абата ме превърна във върколак. Магията трябваше да трае дванайсет години. Когато свърши, опитах да вразумя баща си. Помолих го за среща в блатата, но той дойде само за да ме погуби и да поднови магията. Днес беше последната ми възможност за спасение… и без благородството на младия Аладон щях да остана завинаги върколак. Това е истината. Баща ми получи възмездие за своите злодеяния. От днес кралството има нов владетел.

Капитанът отпуска ръка, но не прибира меча.

— Прекалено странни неща разказваш. Кой ще потвърди, че не ни лъжеш?

Младежът оглежда залата и решително посочва с ръка към най-далечния ъгъл.

— Ела тук, Даймер! Не ме ли познаваш? Не помниш ли колко често съм си играл в скута ти като дете?

Един престарял, прегърбен старец пристъпва към трона, вглежда се в лицето на младежа и изведнъж пада на колене. По сбръчканите му бузи бликват сълзи.

— Млади господарю! Значи си жив! Преди двайсет и четири години баща ти ни разказа, че си потънал в тресавището по време на лов!

Втори старец излиза напред и коленичи до него. После трети. Вече няма съмнения и в тронната зала дружно отеква старинният възглас:

— Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

Сред радостните викове на всички придворни новият крал се възкачва на трона и ти посочва креслото вдясно от себе си. Когато заемаш мястото до него, той се усмихва.

— Баща ми е обещал да направи свой пръв съветник онзи, който убие върколака. Ти доказа, че си достоен, Леодил. Ще изпълня това обещание.

Макар и замаян от шеметните събития, ти не пропускаш да зададеш въпроса, който те мъчи от известно време.

— Господарю, защо трябваше да пронижа зверското ти тяло непременно със сребърна стрела?

— Дълго е за обясняване, Леодил — поклаща глава кралят. — Но ще се помъча да ти го кажа простичко. През тия двайсет и четири години в зверското тяло бяха вселени две души — човешка и душа на върколак. Трепетликовата стрела щеше да погуби и двете. Само чистата магия на среброто можеше да унищожи върколака, без да засегне човека.

— А защо…

Но този път не успяваш да зададеш въпроса си. Докато приветствените възгласи затихват, в тронната зала с тежки крачки влиза Аркал де Маладига и вдига ръка.

— Ваше величество, моля за правосъдие! Тази нощ в Гнилото мочурище младият Аладон уби брат ми без да е бил предизвикан, в гръб! Видях го със собствените си очи, но бях прекалено далече, за да предотвратя злодейството.

Значи е успял по някакъв начин да отстрани Пино и вече не се бои от теб! Дзеко и Биларон навярно ще потвърдят думите му. Срещу тройното свидетелство дори кралската воля не ще те спаси. Играта е загубена… или може би не съвсем?

Мини на 83.