Похищението на Ани Торн

Пролог

Още преди да прекрачи прага на къщата, Гари знае, че положението е лошо.

Заради противния, сладникав мирис, носещ се през отворената врата, и мухите, жужащи в спареното антре. А ако това не е достатъчен признак, че нещата в къщата никак не са наред, то мъртвата тишина го доказва.

На пътеката отпред е паркиран спретнат бял фиат, на стената е подпрян велосипед, в коридора се въргалят гумени ботуши. Семеен дом. А в един семеен дом, дори когато е празен, трябва да има ехо от живот. Той не бива да седи мрачен и загърнат от зловещото одеяло на тишината, подобно на този.

— Ехо? — обажда се той отново за всеки случай. — Има ли някой?

Черил вдига ръка и силно почуква по отворената врата. При идването им тя е била затворена, но отключена. Също недобър знак. Арнхил може да е малко градче, но хората все пак си заключват вратите.

— Полиция! — провиква се тя.

Нищо. Нито дори стъпка, шепот или проскърцване на дъска. Гари въздъхва, усещайки суеверна неохота да продължи по-нататък. Не е само гранясалият дъх на смърт. Има и нещо друго. Нещо първично, което го подтиква да обърне гръб и да си тръгне, още сега.

— Сержант? — поглежда го Черил, извивайки тънка вежда.

Той свежда глава към дребничката си партньорка. С нейния ръст от метър и шейсет и тегло от петдесетина килограма, тя прилича на крехка кукла Барби пред едрия като мечок, сто и двайсет килограмов Гари. Поне външно. Що се отнася до личностните качества, достатъчно е да кажем, че Гари все още плаче на филмчетата на „Уолт Дисни“.

Той кимва със стиснати устни и двамата влизат вътре.

Плътният, задушлив мирис на гниеща човешка плът става нетърпим. Гари преглъща и се мъчи да диша през устата, проклинайки се за сетен път, задето е поел това обаждане. Черил прави отвратена физиономия и прикрива носа си с длан.

Разположението на тези малки къщи е доста сходно. Малко антре. Стълби отляво. Всекидневна вдясно и миниатюрна кухня, сбутана в дъното. Гари се насочва към всекидневната и отваря вратата.

Случвало се е да вижда трупове и преди. Дете, прегазено от избягал шофьор. Младеж, обезобразен от селскостопанска машина. Те са били ужасни, да. Ненужна смърт, не ще и дума. Но това тук… Това е наистина лошо, минава му отново през ума.

— Мамка му — промълвява едва Черил.

Той самият не би могъл да го изрази по-добре. Тихата, ужасена ругатня предава всичко. Мамка му.

На износения кожен диван по средата на стаята, пред голям телевизор, се е свила жена. Плоският екран на телевизора е прорязан от пукнатина с формата на паяжина, около която лениво пъплят десетки зелени мухи.

Останалите бръмчат около жената. Около трупа, поправя се Гари. Тя вече не е човек, а само тяло. Поредният случай за разрешаване, и толкова.

Въпреки раздуването на тъканите си личи, че приживе е била слаба, с бледа кожа, сега нашарена от петна и синкави вени. Облечена е добре. Карирана риза, прилепнали джинси и кожени ботуши. Възрастта ѝ е трудна за отгатване най-вече защото горната част от главата ѝ липсва. Е, не точно. Парчета от нея са залепнали по стената, библиотеката и възглавниците.

Няма особено съмнение кой е дръпнал спусъка. Ловната пушка още лежи в скута ѝ, обгърната от вкочанените пръсти. Гари незабавно преценява какво се е случило. Налапала е дулото, стреляла е и зарядът е преминал леко вляво, където е най-голямото поражение. Има смисъл, след като държи оръжието с дясната си ръка.

Гари е просто униформен сержант, а не експерт по криминалистика, но редовно гледа „От местопрестъплението“.

Разлагането трябва да е напреднало бързо. В къщата е топло, дори задушно. Температурата отвън е двайсет и пет градуса, но вътре, макар завесите да са спуснати, вероятно надхвърля трийсет. Той вече усеща потта да се стича по гърба и да навлажнява подмишниците му. Черил, която никога не губи хладнокръвие, също бърше чело и изглежда премаляла.

— Ама че шибана каша — казва, оглеждайки останалата част от стаята с навъсено чело. Гари знае какви мисли ѝ минават през ума. Хубава къща. Хубава кола. Хубави дрехи. Но човек никога не знае. Никога не знае какво се крие зад фасадата.

Освен кожения диван, единствените други мебели в стаята са тежка дъбова библиотека, масичка за кафе и телевизорът. Той се взира отново в него, чудейки се откъде се е взела пукнатината върху него и защо мухите толкова се интересуват от нея. Пристъпва, усещайки скърцане на натрошено стъкло под краката си, и се навежда по-близо.

И вижда причината. Екранът е покрит с тъмна засъхнала кръв. Още кръв се е стекла на пода и той едва сега осъзнава, че насмалко не е стъпил в лепкавото езерце, образувало се на дюшемето.

Черил идва и застава до него.

— Какво е това? Кръв?

Той мисли за велосипеда. За гумените ботуши. За тишината.

— Трябва да претърсим останалата част от къщата — казва. Тя го поглежда с тревога в очите и кимва.

По стръмното дървено стълбище има още следи от тъмна кръв. Тясната площадка на горния етаж води към две спални и малка баня. Тук жегата е по-силна, а вонята по-непоносима, ако това изобщо е възможно. Гари дава знак на Черил да провери банята. За миг се опасява да не възрази, защото е очевидно, че миризмата идва от една от спалните, но за разлика от обикновено тя му позволява да играе старши в екипа и предпазливо тръгва натам.

Той самият застава пред вратата на първата спалня и с металически вкус в устата бавно натиска бравата.

Това е женска стая. Чиста, подредена и празна. Гардероб в единия ъгъл, ракла под прозореца, голямо легло, акуратно покрито с кремава пухена завивка. На нощната масичка има лампа и портретче в проста дървена рамка. Гари се навежда и я взема. Това е снимка на момче, десет-единайсетгодишно, със слабо лице, зъбата усмивка и разрошена руса коса.

О, боже, моля те, само това не, моли се неволно той.

С още по-натежало сърце се връща в коридора, където го чака напрегнатата и пребледняла Черил.

— Банята е празна — казва тя, явно мислейки същото като него. Остава само една стая. Само една врата, зад която трябва да се покаже джакпотът. Гари ядно прогонва муха, мъчеща се да кацне върху лицето му. Иска да си поеме дълбоко дъх, но вонята е прекалено задушлива. Затова просто се пресяга и отваря вратата.

Черил има здрави нерви, но все пак от гърлото и се разнася давещ се звук. Неговият собствен стомах се надига към гърлото и той едва успява да потисне позива за повръщане. Очаквал е гледката да е лоша, но е грешал. Това е някакъв адски кошмар.

Момчето лежи на леглото, облечено в твърде голяма тениска, торбести шорти и бели спортни чорапи. Ластикът на чорапите се е впил в раздутите му крака.

Яркобели чорапи, неволно отбелязва Гари. Ослепително бели. Като в реклама за перилен препарат. Или може би просто изглеждат така, защото всичко друго е червено. Тъмночервено. Като боя, пропила голямата тениска, омазала завивките и възглавниците. А там, където трябва да е лицето, има само безформено месиво, лишено от всякакви черти и гъмжащо от черни телца — мухи и буболечки, сновящи из обезобразената плът.

Гари се сеща за пукнатия телевизор и локвата кръв на дюшемето и изведнъж вижда цялата картина. Как главата на момчето е удряна в екрана отново и отново, а после блъскана в пода, докато то стане неузнаваемо, докато изгуби образа си.

И може би това е била идеята, казва си той, вдигайки очи към другото червено. Най-очевидното червено. Червеното, което няма начин да пропуснеш. Големите букви, надраскани върху стената над безжизненото тяло: