Похищението на Ани Торн

9.

Мари и аз отраснахме на една и съща улица. Майките ни бяха приятелки, така че често се събираха и ни гонеха да си играем заедно навън, докато те пият чай или клюкарстват. И ние си уплътнявахме времето с криеница, гоненица или пък седяхме до бордюра и чакахме да мине фургонът със сладолед, за да си купим ледени близалки. Тогава Ани още я нямаше на бял свят, така че трябва да съм бил четири– или петгодишен.

Аз тайно обожавах Мари, а тя търпеливо ме понасяше — все пак бях единственият ѝ връстник в съседство. По-късно, в училище, бързо ме заряза заради по-интересна компания. Възприех го просто като свой жребий. Мари беше симпатична и забавна, а аз — странно, затворено хлапе, което никой не харесваше.

Щом поотраснахме, започнах да забелязвам, че Мари не е просто симпатична, а наистина красива. Лъскавата кестенява коса, която носеше на плитки като малка, сега бе отрязана на нивото на раменете. Понякога я оформяше на разчорлена прическа, като на своята героиня Мадона. Обличаше се в изтъркани джинси и размъкнати пуловери с ръкави, покриващи върховете на пръстите ѝ. Проби си ушите на по две места, а в училище повдигаше колана на униформената си пола така, че да разкрие изкусителна ивица бяла плът между нейния ръб и краищата на достигащите над коляното чорапи.

Разбира се, по онова време Мари почти не ме забелязваше.

Не беше груба, нито жестока. Поне не нарочно.

Понякога, ако се разминехме на улицата, се държеше, сякаш е срещнала отдавнашен познат, когото едва помни. Подхвърляше по едно разсеяно „Здрасти“, а аз после с часове не стъпвах по земята от радост, че съм бил забелязан.

Ани обичаше да ме дразни с реплики от рода на: „О, виж, гаджето ти идва. Джоуи и Мари се целуват раз, два, три“. И издаваше мляскащи звуци с уста.

Това бяха единствените случаи, когато действително ме е ядосвала. Вероятно защото натриваше сол в жива рана. Мари не беше мое гадже и никога нямаше да бъде. Момичета като Мари не излизаха с момчета като мен — кльощави, неловки зубрачи, четящи комикси и играещи компютърни игри. Те излизаха с истински момчета — такива, които тренират футбол и ръгби или висят край училищния двор, плюят и ругаят без причина.

Момчета като Стивън Хърст.

Те започнаха да се срещат на третата година от гимназията. В известен смисъл можеше да се очаква. Хърст беше градският хулиган, а Мари — красавицата на училището. Просто така стояха нещата. Аз не изпитвах ревност. Е, да речем, мъничко. Дори и тогава знаех, че Мари струва повече от Хърст. Беше по-умна, по-добра и за разлика от много наши връстнички имаше и по-високи амбиции от това да се омъжи и да ражда бебета.

Щом ме приеха в бандата на Хърст, тя започна да ме забелязва отново и дори ми сподели как иска да постъпи в колеж и да се занимава с моден дизайн. Изкуството ѝ се удаваше. Мечтаеше да живее в Лондон и да се издържа с моделиерство. Беше запланувала всичко. Нямаше начин да остане в дупка като Арнхил. Веднага щом можеше, щеше да хване първия автобус и никога повече да не се върне.

Но така и не го стори. Нещо се промени. Нещо я спря. Нещо я откъсна от мечтите ѝ, срина нейните амбиции и ги стъпка в калта. Нещо я задържа тук.

Или някой.

Заставам на ъгъла на стария си квартал, зяпам надолу по улицата и пуша. Възнамерявал съм след часовете да се прибера право в квартирата, но явно подсъзнанието ми е имало други намерения.

Улицата си е същата и в същото време не е. Редовете от червени тухлени къщи все така се притискат рамо до рамо и гледат предизвикателно отсрещните, сякаш се готвят за бой. Но има и някои промени от рода на сателитни чинии и ПВЦ прозорци. Покрай тесните тротоари са наредени повече коли. Лъскави голфове и мини купъри, тук-таме по някой джип. По мое време не всяко семейство имаше кола, още по-малко нова.

Някои неща обаче остават неизменни. Група младежи са наобиколили полуразглобен мотоциклет, пушат цигари и пият бира от кутийки. Две кучета джафкат безспир. От нечий прозорец се носи музика — обилна откъм басове, оскъдна откъм думи или мелодия. Сюрия по-малки хлапета ритат топка.

Старият ми дом, на номер 29, се намира по средата на пресечката, на няколко къщи след импровизирания мотосервиз и няколко къщи преди бъдещите футболни звезди. От всички сгради наоколо той сякаш най-малко се е променил. Дървената, черно боядисана врата си е същата, макар че старата месингова брава е заменена с по-модерна, иноксова. Портата от ковано желязо е все така леко килната встрани, от покрива липсват една-две керемиди, а тухлената ограда има нужда да се постегне.

Моята стая е отзад, до тази на Ани. Нейната е по-малка, по-късата сламка в жребия. Когато бяхме малки, имахме навик да си чукаме по стената, преди да заспим. После, след нейното завръщане, аз лежах със слушалки на ушите и завит презглава, за да не я чувам.

Мама продаде жилището скоро след като ме изписаха от болницата под предлог, че се нуждая от място, където по-лесно да се придвижвам. Заради злополуката още ходех с патерици и двуетажната къща с нейното тясно стълбище наистина не беше удобна.

Разбира се, това не беше истинската причина. Там имаше прекалено много спомени, почти всичките лоши. Новият ни дом се намираше недалеч, беше по-малък и едноетажен. Живяхме в него заедно, докато не навърших осемнайсет. Мама остана там още десет години, до деня, в който я откараха в болницата, за да умре едва на петдесет и три. Казаха, че е рак на белите дробове, но това не беше всичко. Част от нея си отиде още в нощта на катастрофата. Онова, което остана, просто креташе.

Обръщам се да си ходя. Вече се мръква, въздухът захладнява и ако продължавам да се мотая наоколо, нищо чудно някой да позвъни в полицията. Последното, което ми трябва, е да привличам ненужно внимание. Вдигам яката на палтото си и поемам обратно по улицата.

Има една мъдрост, която хората все повтарят — обикновено онези, които искат да изглеждат врели и кипели, — и тя е, че където и да пътуваш, не можеш да избягаш от себе си.

Това са пълни глупости. Ако се откъснеш от роднини и познати, от хората, които определят какъв си, от навиците и средата, обвързващи те с дадена самоличност, много лесно ще избягаш от себе си, поне временно. Човек е просто конструкция, която може да се разглобява, променя, префасонира.

Стига да не се връщаш назад. Сториш ли го, целият ти камуфлаж пада като новите дрехи на царя и те оставя гол-голеничък, излага на показ пред целия свят всичките ти грешки и слабости.

Аз не искам да ходя в бара, но по някакъв начин краката сами ме водят натам. Стоя отвън минута-две, колкото да си допуша цигарата, и с всички сили се мъча да се убедя, че няма да вляза вътре. В никакъв случай. Няма да започна още един учебен ден с махмурлук. Ще се прибера в квартирата, ще си спретна вечеря и ще си легна рано. Стъпквам фаса, поздравявам се заради здравия си разум и влизам вътре.

Още от прага се усеща, че барът се е променил от обяд. Много заведения са така. Стават различни с падането на мрака. Лампите хвърлят оскъдни кръгове светлина през прашасалите абажури, а обстановката е още по-неприветлива, ако това изобщо е възможно. И мирисът е друг. По-спарен, по-плътен и ако не знаех, че е незаконно, щях да се закълна, че вътре наскоро е пушено.

Посетителите също са повече. Няколко млади мъже висят на бара с халби в ръка, въпреки че има много свободни маси. Това е непоколебимото собственическо поведение на местния жител. Той си заплюва територия, както кучето препикава дърво. Впрочем няма да се учудя, ако някои от тях са сторили същото с бара.

На масите са насядали групи от по-възрастни мъже и жени. Те стоят приведени над питиетата си като хищници, пазещи жертва. Мъжете носят пръстени с монограм, а навитите ръкави на ризите им излагат на показ избледнели татуировки. Жените са накичени с евтина бижутерия, а набръчканите им ръце се подават изпод зле подбрани горнища.

Познавам заведения като това, и то не само от детството си. В големите градове също ги има. Там може да минават за по-изискани, но клиентелата и усещането са все същите. Те не са място, където семейство да вечеря уютно, или приятелки да си разделят бутилка студено шардоне. Те са кръчми на местните — на пияниците, а в някои случаи и на комарджиите.

Тръгвам към бара, като се старая да не изглеждам толкова неловко, колкото се чувствам. Въпреки че съм отрасъл тук, си оставам аутсайдер. Реакцията не е чак като в каубойските филми, където с блъсването на двойната врата пианото млъква, но мога да се обзаложа, че всеобщата гълчава за миг стихва, а всички погледи се устремяват към мен.

Страховитата госпожица с опънатата коса не е на смяна. Вместо нея зад бара стои оплешивяващ мъж със синкави торбички под очите и няколко липсващи зъба, който ми изръмжава:

— Какво да бъде?

— Ами… един гинес, моля.

Той мълчаливо започва да налива. Благодаря му, плащам и докато чакам пяната да слегне, оглеждам отново помещението. Мярвам една свободна маса в дъното. Щом допълва халбата ми, я вземам и отивам да се настаня там. Нося учебниците в чантата си, затова сега ги вадя и отпивайки, започвам да си готвя урока. Независимо от обслужването, осветлението, миризмата и обстановката, бирата е добра и изчезва по-бързо, отколкото съм възнамерявал.

Упътвам се обратно към бара. Плешивият се намира в другия му край и явно е преживял някаква чудодейна личностна трансформация, защото бъбри и се смее с групата млади мъже, които съм забелязал на влизане. Всъщност изглежда толкова общителен, че за момент се чудя дали не е сменен от свой брат близнак.

Аз чакам. Един от мъжете хвърля поглед към мен и казва нещо. Барманът не млъква и започва да се смее още по-силно. Стоя, като се старая да изглеждам в свои води, да не издавам раздразнение. Той продължава да бъбри. Прокашлям се шумно. Той извръща глава и усмивката пада от лицето му. Неохотно повлича нозе към мен, а двама от мъжете, сякаш теглени от невидима магнитна сила, го следват.

— Благодаря — протягам празната си чаша, като мислено добавям: че най-сетне си свърши работата. — Още един гинес, моля.

Той взема друга халба и я тиква под крана.

Двамата му приятели застават прекалено близо до мен. Единият е нисък и набит, с бръсната глава и татуировки по ръцете. Другият е слаб и по-висок, с пъпчива кожа и една от онези зализани прически, които съм смятал за излезли от употреба заедно с белите чорапи и панталоните до глезените. Те не навлизат в личното ми пространство, поне засега. Само трупат сили на границата. Усещам мирис на застояла пот, само частично замаскиран от евтин дезодорант. Нещо в двойката ми изглежда странно познато, или може би е само надвисналата заплаха от конфронтация.

Аз чакам, наблюдавайки бавното църцорене на бирата. По някое време чувам ниския да казва:

— Не съм те виждал по-рано тук, приятел.

Ако има обръщение, което да мразя повече от „човече“, то е „приятел“, и то от устата на някой, с когото нито съм приятел, нито някога ще бъда.

— Наскоро се нанесох — обръщам се с усмивка.

— Ти си оня нов учител — казва Зализаната прическа.

Обожавам да ми съобщават неща, които вече знам.

— Джо Торн — протягам ръка. Никой не я поема.

— В къщата на Мортън ли живееш?

Хайде пак. „Къщата на Мортън“. Трагедията, особено ако е свързана с кръв и насилие, оставя своя отпечатък върху всичко наоколо.

— В същата — отвръщам.

— Малко странно, не мислиш ли? — пристъпва по-близо Зализаната прическа.

— Защо?

— Знаеш какво се е случило там, нали? — пита Набития.

— Да.

— Повечето хора не биха живели на място, където е убито дете.

— Освен ако не са странни — добавя Зализаната прическа, в случай че не съм схванал тънкия подтекст.

— Значи излиза, че съм странен.

— На забавен ли се правиш, приятел?

— Ни най-малко.

— Не те харесвам — напира още по-близо той.

— Аз пък тъкмо се канех да ти поискам телефона.

Виждам как ръката му се свива в юмрук. Сграбчвам празната халба, готов да я строша в тезгяха, ако се наложи. Поне при един случай в миналото ми се е налагало.

И тогава, когато вече изглежда, че сблъсъкът е неизбежен, един познат глас произнася:

— Е, момчета, всичко е наред тук, нали?

Крачун и Малчо подвиват опашки и изчезват. Едра, яка фигура приближава към бара. Може би все пак вярвам в призраци, минава ми през ум. В лоши призраци, които нито времето, нито разстоянието, нито кофи светена вода могат да прогонят.

— Джо Торн — промълвява новодошлият. — Откога не сме се виждали.

— Да — вторачвам се в Стивън Хърст. — Откога, наистина.