Похищението на Ани Торн

4.

Подготвям се за първия си ден в гимназия „Арнхил“ по обичайния начин: напивам се предната вечер, събуждам се късно, ругая алармата, а после вкиснато влача нозе към банята.

Отварям докрай крана на душа, в резултат на което от него неохотно потичат слаби струйки топловата вода. Пъхам се под него да се посгрея, излизам отново, бърша се с хавлията и навличам чисти дрехи.

Спирам се на черна риза, тъмносини джинси и изтърканите си стари кецове. Още от самото начало се издокарвам със своите задушевни обувки. Глупава фраза, знам. Чул съм я от Брендън, моя някогашен съквартирант. Брендън е ирландец, което ще рече, че има неограничен набор от поговорки за всяка ситуация. Повечето са напълно непонятни, но специално тази винаги съм разбирал. Всеки има чифт задушевни обувки. Те са онези, които обуваш, когато искаш да се чувстваш спокойно и удобно. В някои дни са ти по-необходими, отколкото в други.

Прокарвам гребен през косата си и я оставям да изсъхне, докато слизам долу за кафе и цигара. Пуша едва подал нос през кухненската врата. Навън е една идея по-студено, отколкото вътре. Небето е като сива бетонна плоча, а в лицето ми пръска противен ситен дъждец. Днес слънцето явно е решило да си вземе почивка.

Стигам до училището малко преди девет без петнайсет, заедно с първите подранили ученици. Три момичета цъкат усърдно на смартфоните и отмятат старателно изправените си коси. Група момчета се ръчкат и блъскат по начин, който за едно мигване на окото може да прерасне в истински бой. Две „емота“ с тежки бретони се мусят на всичко и всички.

А ето ги и самотните фигури. Онези, които вървят с приведени рамене, забили поглед в краката си. Бавната провлачена походка на тормозените.

Спирам поглед на едно момиче — ниско и възпълно, с червеникави къдрици и зле прилягаща униформа. Напомня ми за една моя съученичка на име Рут Мор. Тя винаги леко лъхаше на пот и никой не искаше да седи до нея в клас. Дори измисляха стихчета за нея, от рода на „Рут Мор се въргаля в говната в обор“, „Рут Мор, устата ѝ вони на пор“.

Удивително е колко изобретателни могат да бъдат децата в жестокостта си.

Не след дълго се задава и жертва номер две — високо и кльощаво момче, с гъста черна коса, която стърчи почти вертикално от темето му. Има очила и ходи прегърбено, отчасти заради ръста си и отчасти заради тежката раница. Обзалагам се, че е пълна нула във футбола и всички останали спортове, затова пък разбива наред в онлайн игрите. Дълбоко в мен трепва искрица съпричастност.

— Ей, Маркъс, шибаняк такъв!

Подвикването идва от групичката, пристъпваща зад него. Пет момчета, вероятно единайсетокласници, с уверения, пасивноагресивен вид на банда. Лидерът — едър, добре изглеждащ, тъмнокос — премята ръка през рамото на Кльощавия. Последният се мъчи да изглежда нехайно, но всичко в позата му крещи за нервно напрежение. Останалите оформят хлабав кръг наоколо. Прерязват пътя му за отстъпление както назад, така и напред, към училището.

Аз забавям крачка. Те все още не ме забелязват. Вървя по отсрещния тротоар, а и, естествено, няма как да знаят, че съм учител. Просто някакъв непознат с опърпано вълнено палто и кецове. Мога да си остана такъв. Учебните часове официално не са започнали, не сме дори в сградата на училището. При това още е първият ми ден. Ще има и други дни, други възможности да се решават подобни проблеми.

Вадя пакета „Марлборо Лайтс“ и наблюдавам как бандата притиска Кльощавия към стената. Изкуствената усмивка изчезва от лицето му. Той отваря уста да протестира, но Лидера го улавя за гърлото, докато друг смъква раницата от гърба му. Останалите се нахвърлят върху нея като глутница кучета, вадят учебници и тетрадки, късат страници, тъпчат под нозете си увитите в прозрачно фолио сандвичи.

Накрая един тържествуващо вади предмет, приличащ на чисто нов айфон. Защо, питам се. Защо родителите ги пускат на училище с такива неща? По мое време поне хулиганчетата не можеха да ти задигнат друго освен джобните пари или любимия комикс.

Поглеждам с копнеж към цигарите, после въздъхвам, прибирам ги обратно и тръгвам през улицата по посока на препирнята.

Кльощавия се опитва да си върне телефона, но Лидера го ръгва с коляно в слабините и го взема от другаря си.

— Виж ти, съвсем новичък. Супер.

— Моля ви — пъшка Кльощавия. — Подарък ми е… за рождения ден.

— Не помня да си ни канил на тържеството. — Лидера оглежда въпросително останалите. — Да сме получавали покани?

— Не. Трябва да са се загубили по пощата.

— И в имейла нямаше.

Лидера вдига телефона над главата си. Кльощавия се пресяга към него, но вяло. По-висок е с половин педя от мъчителя си, но вече е сразен. Познавам това изражение.

— Наистина се надявам да не го изпусна — подсмихва се Лидера.

— По-добре недей — улавям го за китката.

— Ти пък кой си, по дяволите? — извърта глава той.

— Господин Торн, новият ви учител по английски. Но може да ме наричате „сър“.

През групичката преминава мърморене. Лидера едва забележимо се сепва, но бързо се овладява. Усмихва се по начин, който несъмнено смята за подкупващ, и това го прави още по-противен в моите очи.

— Беше майтап, сър. Просто се забавляваме.

— Наистина? — обръщам се към Кльощавия. — Ти забавляваше ли се?

Той поглежда към Лидера и леко кимва с глава.

— Да, само се шегуваме.

Неохотно пускам ръката на Лидера и връщам телефона на Кльощавия.

— Ако бях на твое място, Маркъс, нямаше да го нося в училище.

Той кимва повторно, още по-сконфузен.

— Името ти? — питам Лидера.

— Джеръми Хърст.

Хърст. Нещо в мен трепва. Естествено, как не съм се досетил. Тъмната коса ме е заблудила, но сега съзирам семейната прилика. Наследствения отблясък на жестокост в сините очи.

— Това ли е всичко, сър?

Обръщението е пресилено. Саркастично. Той иска да клъвна. Но не, това би било твърде лесно. Ще има и други дни, напомням си. Други дни.

— Засега. — Обръщам се към останалите. — Омитайте се оттук. Но имайте предвид, че при най-малката издънка за в бъдеще ще се лепна за вас като венерическа болест.

Един-двама неволно изпускат усмивки. Махвам с ръка към портала на училището и те бавно се упътват натам. Хърст изчаква най-дълго, преди да последва примера им. Маркъс продължава да стои неуверено.

— За теб също се отнася — казвам му, но той не помръдва. — Какво има?

— Не биваше да правите това.

— Значи трябваше просто да го оставя да ти строши новия телефон?

Той поклаща морно глава, преди да тръгне.

— Ще видите.