Похищението на Ани Торн

36.

Аз не вярвам в съдбата.

Но понякога животът прави странни обрати, сякаш следва курс, който трудно може да бъде изменен.

Всичко започна тук, при старата мина и изглежда, че тук ще завърши.

Не точно както съм си го представял. Не точно както съм го планирал. Но това е проблемът при плановете. Те никога не работят както очакваш. Колкото до моите, те изобщо не работят.

Пристигаме с рейндж роувъра на Хърст. Той не е обелил и дума през време на краткия път, но от свъсеното му чело и начина, по който хапе устни, съдя, че все още се опитва да асимилира наученото. Лъжата на Мари. Нейното предателство.

Очаквал съм гняв, но той изглежда по-скоро прекършен. Сломен. Грешал съм за него, мислейки, че има Мари просто за поредния трофей, като къщата и колата. Той наистина я обича. И въпреки всичко, което му е причинила, държи да ѝ помогне.

Забелязвам жълт мини купър, небрежно паркиран край пътя. Глория и нейната кола не се виждат никъде. Не знам дали това е повод за облекчение или за тревога.

Щом слизаме, осветявам оградата със своя фенер и намирам дупката, през която съм влязъл преди.

— Оттук — казвам на Хърст.

Промушвам се, а той ме следва с пъшкане. С годините е понапълнял.

— Крайно време беше — разнася се глас отстрани.

Подскачам. Глория излиза от сенките. Над обичайните си елегантни дрехи в пастелни тонове носи черно палто. Работно облекло.

— Къде е Мари? — питам.

— В багажника ми.

— Ах ти, кучка такава — изръмжава Стивън.

— Господин Хърст, предполагам? — обръща се Глория към него. — Всъщност се пошегувах. Съпругата ви пое нагоре по този хълм преди около четвърт час.

— Виж, Глория — намесвам се бързо. — Мари има парите, които чакаш от мен. Дори много повече. Не трийсет, а цели седемстотин и петдесет бона. Трябва само да я намерим.

— Ами той? — кимва тя към Стивън.

— Какво за него?

— Казваш, че парите били у жена му?

— Да.

— Тогава той за какво ни е?

— Глория…

— Така си и мислех.

Движението ѝ е толкова бързо, че едва забелязвам пистолета. Чува се пукот и Хърст рухва с вик на земята, държейки се за крака. От раната блика — буквално блика — кръв.

— Господи! — падам на колене до него и го сграбчвам за раменете. Озъртам се наоколо. Няма никой освен нас. Пътят отвъд оградата пустее, а дори фаровете на преминаваща кола не биха ни осветили тук, в сенките.

— Бедрената артерия — казва Глория, като сваля пистолета, към чието дуло е прикрепен голям заглушител. — Дори ако приложа натиск, ще се обезкърви за петнайсет-двайсет минути.

Очите на Хърст срещат моите. Глория ме улавя за лакътя и ме изправя на нозе.

— Губиш време. Бягай да ми донесеш шибаните пари!

— Ами той?

Тя поставя пръст върху устните ми.

— Тик-так, тик-так.

Поемам нагоре по хълма, а лъчът на фенера подскача пред мен. Нямам голяма полза от него, ориентирам се по-скоро с помощта на страха и инстинкта. Не си нося и бастуна, така че куцам и се препъвам по хлъзгавия каменист склон. Сакатият крак ме боли, ребрата ме пробождат, но една друга част от мен е сякаш отделена от цялото изживяване. Тя гледа някъде отвисоко как високият слаб мъж със свирещи дробове на пушач и разчорлена черна коса се клатушка из пустошта подобно на пиян скитник.

Иде ми да се изсмея на абсурдността на цялата ситуация. Да се смея до припадък. Все едно се намирам в зловещ, извратен сън. И все пак дълбоко в себе си знам, че той е напълно реален. Кошмар наяве, започнал преди двайсет и пет години.

И приключващ тази вечер.

Съзирам я в подножието на хълма, седнала с кръстосани крака пред входа за пещерата. Пред нея има раница и фенер за къмпинг. Главата ѝ е скрита от вдигнатата качулка. Тя се навежда и за момент ми се струва, че се моли, но после разбирам, че пали цигара.

Изключвам фенера и я гледам. Но виждам не нея, а едно петнайсетгодишно момиче. Момиче, което е красиво, умно и… студено. Чудя се как не съм го забелязал досега. Но едно хубаво личице може да прикрие много недостатъци, особено когато самият ти си пъпчив пубертет, преливащ от хормони. Да замаскира онова, което лежи отдолу. Тъмнината. Гнилите кости.

Правя крачка напред.

— Мари?

— Пак ли ти? — казва тя, без да се обръща. — Все ти, още откакто бяхме деца. Като трън в петата. Защо просто не си вървиш, Джо?

— Няма проблем, стига да дойдеш с мен.

— Добър опит, но ще пропусна.

— Нека опитам по друг начин тогава. Ако не дойдеш, една луда жена ще убие съпруга ти.

— Дори ако ти повярвам, защо да ме е грижа? След като приключа тук, Джеръми и аз напускаме Хърст и скапания град. Завинаги.

— Знаеш, че това е налудничаво.

— Но е единственият ми шанс.

— Клиниката в Америка е била единственият ти шанс. Имала ли си изобщо намерение да ходиш? Или всичко е било само уловка, за да измъкнеш парите?

Тя най-сетне обръща глава към мен. Лицето ѝ, осветено от фенера, изглежда мъртвешки изпито и ужасяващо спокойно.

— Знаеш ли каква вероятност за ремисия даваха там? Трийсет процента. Някакви жалки трийсет процента.

— Залагал съм и при по-ниски коефициенти.

— И спечели ли?

Премълчавам.

— Така си и мислех. А аз не искам да рискувам. Не искам да умирам.

— Всички трябва да умрем рано или късно.

— Лесно е да говориш, щом не ти предстои. — Тя издухва дима. — Имаш ли представа какво е всяка вечер да затваряш очи и да се питаш дали не ти е за последно? Някои нощи дори се надяваш да е така, заради страха и болката. А други се мъчиш да стоиш буден и да се бориш, защото изпитваш ужас да не пропаднеш в мрака. — Трескавите ѝ очи срещат моите. — Замислял ли си се някога действително за смъртта? Да не усещаш нищо, да не чуваш нищо. Да не съществуваш. Завинаги.

Не, казвам си. Всички се мъчим да го избягваме. Нали това е животът. Постоянно да си ангажиран с нещо, да отвръщаш взор, за да не ти се налага да гледаш в пропастта. Инак ще изгубиш разсъдъка си.

— Никой не знае още колко му остава.

— Аз не съм готова.

— Не ние решаваме. Изборът не е наш.

— Ами ако можем? Ти какво би направил на мое място?

— Не и това.

— Не съм толкова сигурна. — Тя хвърля поглед към тунела. — И двамата знаем какво има там.

— Кости — опитвам да запазя спокоен тон. — Нищо повече. Кости на отдавна починали хора, които не са разполагали с лекарства, химиотерапия и обезболяващи средства. Които още са вярвали в бога, дявола и чудесата. Ние сме малко по-напред от тях. Знаем, че това не е истинско.

— Не ме баламосвай, Джо. Ти беше там. Всички бяхме там.

— Мари, ти си болна. Не мислиш рационално. Моля те. Там долу няма нищо, което да ти помогне. Повярвай ми.

— Чудесно. — Тя смачква фаса и посяга към раницата. Вади отвътре бутилка водка и опаковка приспивателни. — Ако си толкова убеден, остави ме да вървя. Ще взема тези и всичко ще свърши. Но поне аз ще съм направила избора.

Не отговарям нищо и тя се усмихва.

— Трудно ти е, нали? Защото знаеш. Заради онова, което се случи със сестра ти.

— Сестра ми беше ранена. Изгуби се. Но се върна.

— Откъде?

Преглъщам коравата буца в гърлото си.

— Не беше умряла.

Мари се изсмива. Кух, ужасяващ звук, лишен от каквато и да било веселост или човечност. Запитвам се дали вътрешно винаги е била такава, или нещо я е променило в онази нощ. А може би е променило всички ни. Може би вината и съжалението не са единствените неща, които сме донесли отдолу.

— Не го вярваш наистина.

— Напротив, вярвам го.

Устните и се изкривяват презрително.

— Сестра ти беше мъртва. Няма начин да е оцеляла след онзи удар. Знам го, защото…

Тя млъква. Аз замръзвам. Всичките ми нервни окончания се напрягат.

— Защото какво?

— Нищо, забрави.

Но това е лъжа. Изведнъж сцената отново изниква пред мен. Ани, рухнала на безформена купчинка. Хърст на няколко крачки разстояние. Лостът на земята. Мари, уловила ръката на Хърст. Но преди Мари не стоеше там. А по-близо до мен, до Ани. Значи се е преместила.

— Ти си била — казвам. — Ти си я ударила.

— Без да искам. Изпаднах в паника. Беше злополука.

— И си оставила Хърст да поеме вината. Той те е покрил, за да те предпази.

— Защото ме обича.

Сега всичко добива смисъл. Ето защо е останала и се е омъжила за него. Той я е обичал, да, но също я е държал с тази тайна. Тя не е могла да се отскубне. А хубавата къща и басейнът са дошли като бонус, но недостатъчен.

— Наистина ли щяхте да ни оставите там долу?

— Аз се опитах да го разубедя.

Спомням си мълчаливия поглед, преминал между двама им. Тогава го отдадох на нейното желание да ни помогне. Но сега не съм толкова сигурен. Вече в нищо не съм сигурен.

— Ами Крис? Аз ти казах за срещата ни на гробището онази вечер. Ти ли пусна Хърст по петите му? И това ли беше твое дело?

— Не, никога не бих го сторила. Знаеш какъв беше Стивън. Аз се боях от него.

Виждам в паметта си насиненото ѝ око. Дясното око. А после си представям как Хърст налива уискито ми. С дясната ръка. Още един къс от пиедестала рухва.

— Той изобщо не те е удрял, нали?

— Има ли значение?

— Да.

— Добре, не е. Сдърпах се с Анджи Гордън след училище.

— Значи и за това си излъгала.

— Било е преди двайсет и пет години, за бога. Каквото станало, станало. Не мога да го променя, дори да искам. — Тя поглежда към входа за пещерата. — Моля те, Джо, просто ме пусни.

— Не мога.

— Ще ти дам пари, ще направя каквото поискаш.

— Каквото поискам?

— Да.

Мисля си за Хърст, въргалящ се окървавен на земята. За парите, които дължа. За широко отворените очи на Ани, взиращи се през прозореца в ясното зимно утро, и за малкото ѝ телце на пода на пещерата.

Мисля си за експлозивите, които съм поставил там долу и за мобилния детонатор в джоба си. Гореща омраза се надига в гърдите ми.

— Тогава ми отговори на един въпрос.

— Само питай.

— Къде са всички шибани снежни човеци?

Мари отваря уста. И в главата ѝ зейва дупка. Мозък, кръв и частици кост се посипват като конфети. Черепът ѝ става отворен кратер, направен сякаш от папиемаше. Очите ѝ едва се разширяват от изненада. Всичко става прекалено бързо. Няма време за възприятие, за осъзнаване. В един миг тя е жива. В следващия е мъртва и се килва тромаво към земята, сякаш някой е извадил щепсела ѝ от контакта. Спрял е захранването.

— Мили боже! — извиквам и се обръщам.

Глория стои зад мен, с пистолета в ръка.

— Ти я уби!

— Тя нямаше да ти даде нищо. Срещала съм кучки като нея и преди.

— Къде е Хърст?

— Оказа се, че кърви твърде бързо.

Мъча се да осъзная чутото. Хърст е мъртъв. Години наред съм искал това да стане. Дори съм го пожелавал. Но сега не изпитвам нищо освен отвращение и умора. А също и страх. Защото вече съм насаме с Глория.

— Не беше нужно да го оставяш да умре.

— Е, случва се. Но погледни го откъм хубавата страна. Сега, след като имам още два трупа за оправяне, не разполагам с време да те убивам бавно. — Тя насочва пистолета към мен. — Някакви последни думи?

— Не ме убивай?

— Ще ти се.

Няма смисъл да моля. Не и при Глория. Бих могъл да опитам. Да ѝ кажа, че съм учител. Учителите не ги застрелват. Те не са интересни. Умират кротко в леглата си, няколко години след като всички вече ги имат за покойници. Или че имам нов план. Че искам да избягам заедно с нея. Че не съм готов. Но всичко това надали би я впечатлило.

Тя се прицелва.

Аз стискам клепачи.

— Дано си носиш задушевните обувки — казва тя.

Обвивам длан около мобилното устройство… и натискам бутона за повикване.

Този път се разнася не боботене, а рев. Почвата, върху която стоя, потреперва. Отварям очи. Виждам как Глория губи равновесие, а пистолетът леко се отклонява встрани. Дали имам време да бягам? Да ѝ се нахвърля? Дулото отново се насочва към мен. Пръстът ѝ се напряга върху спусъка.

Няма милост в последната секунда. Няма изход. Няма втори шанс.

Глория пропада в земята.

Като заек в хралупа, като монета в касичка. Не издава дори звук. Просто изчезва. Гледам в потрес мястото, където е стояла. Сякаш някой е извадил тапата от сифона на мивка.

Навеждам се. Вътре едва се различава късче розова рокля, кичур руса коса. Земята се разлюлява отново. Няколко камъчета се устремяват надолу пред върховете на маратонките ми. Едва успявам да отстъпя назад, преди стените на дупката да рухнат и същински водопад от пръст и чакъл да скрие тялото ѝ.

Взирам се надолу в зейналата бездна и изпитвам световъртеж. Главата ме боли, а погледът ми се замъглява. Нещо топло се стича от слепоочието ми надолу по бузата. Вдигам ръка да го избърша. Усещам мястото край окото си лепкаво и странно меко, но нямам време да разсъждавам над това. Земните недра надават ново предупредително ръмжене. Трябва да изчезвам оттук, преди да съм се присъединил към Глория. Там долу. В мрака. При костите на мъртвите.

И при другите неща.

Пътят назад ми се удава трудно. Нещо не е наред с равновесието ми. С препъване и олюляване преодолявам изкачванията и спусканията. На няколко пъти падам. Ушите ми звънят, а едното ми око отказва да се фокусира. Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Почти съм стигнал оградата, когато усещам последния трус. Спирам и се обръщам назад. В нощното небе се издига тъмен облак.

Нещо подобно на снежинки поръсва лицето ми. Нужно ми е известно време да осъзная, че не са бели на цвят, а черни. Снежинки от въглищен прах. Стоя така и ги оставям да валят наоколо.

После сядам. Това не е съзнателно решение. Просто краката ми поддават, сякаш сигналите от мозъка са спрели да достигат до тях. Взели са си почивка за вечерта. А може би завинаги. Уморен съм. Пред лявото ми око се спуска червена пелена. Минава ми през ум, че трудно ще се изправя отново, но не ме е грижа.

Лягам върху каменистата земя и се взирам в небето, но имам чувството, че гледам надолу, в бездънна черна дупка. Мракът ме притегля към себе си.

Някой ме улавя за ръката…