Похищението на Ани Торн

25.

Тази вечер сградата на бар „Лисицата“ изглежда още по-запусната и разнебитена. Минава ми през ум, че моята поява тук е стартирала някаква верижна реакция. Сякаш малкото съсухрено градче е пребивавало в мумифицирано състояние, а сега се е появила пукнатина. В изолираното пространство е навлязъл кислород и внезапно всичко е започнало да се разпада.

Бутвам вратата и влизам вътре. Бърз оглед на обстановката ме уверява, че Хърст не е тук, както и главорезите му. Няколко клиенти на средна възраст — вероятно същите като при предното ми посещение — дремят по масите, забили взор в чашите си.

Бет още не е дошла, но забелязвам друго познато лице. Зад бара е Лорън, която, макар и да не лъха на ведри небеса и пеещи птички, поне е малко по-предразполагаща от подобния си на граф Дракула колега.

— Здрасти — подхвърлям приветливо.

Тя се вторачва в мен, сякаш ме вижда за пръв път в живота си.

— Джо Торн. Учител. Срещнахме се, докато разхождаше кучето си край старата мина.

— А, да. Вярно.

Трепването на устните ѝ може да е усмивка, а може да е и нервен тик. Трудно е да се каже.

— Какво ще обичате?

— Бърбън. Голям.

— Нека бъдат два — прозвучава глас до мен.

Обръщам се. Бет се е появила. Косата ѝ, за разлика от обикновено, е пусната и пада на къдри до раменете. Дребната ѝ фигура е обгърната от твърде голямо кожено яке, което кара краката ѝ, обути в черни прилепнали джинси, да изглеждат още по-тънки.

— Днес ти беше темата на деня в учителската стая — ухилва се и пиърсингът на носа ѝ проблясва.

— Наистина? Сигурно затова цял ден ми горят ушите.

— А може Саймън да си е направил твоя вуду кукла и да я ръчка с карфици.

— Представям си, че е съкрушен от моето внезапно напускане.

— Да, не спира да бърше сълзи и сополи.

Лорън тръсва двете чаши върху бара. Сервирането е малко рязко, затова пък съдейки по вида им, е била доста щедра с мерките.

— Девет паунда, моля.

— Благодаря — подавам ѝ последната си двайсетачка, чудейки се с колко съм превишил овърдрафта си и кога банката ще блокира всичките ми карти.

Бет взема своето питие и заедно се упътваме към един далечен ъгъл. Ако заведението изобщо има добра страна, това е изобилието от мрачни, уединени кътчета, където можеш да се спотайваш, ако предпочиташ останалите да не те виждат и чуват. Настаняваме се върху твърдите дървени столове и отпиваме по глътка.

— Е? — провлачва тя. — Ще ми обясниш ли какво всъщност се случи?

— Какво каза Хари?

— Че си излязъл в отпуск по лични причини.

— А какви са клюките?

— О, най-различни. Че си получил нервен срив, че Хърст-старши е накарал да те уволнят, че са те отвлекли извънземни…

— Аха.

— И кое е вярното?

— Извънземните, естествено. Обсебиха тялото ми. Истинската ми същност сега е в квартирата, под формата на какавида.

— Звучи логично. Но от друга страна, всички знаят, че Хърст днес е бил в кабинета на директора.

Свеждам очи.

— Всъщност излъгах, за да получа работата. Фалшифицирах препоръка от старото си училище. Не си тръгнах оттам по най-славния начин и Хари е разбрал.

— Виж ти. И какво толкова лошо си сторил?

— На практика, нищо. Но възнамерявах да открадна пари от касата, за да платя един дълг.

Наблюдавам я как възприема новината.

— Но не си ги откраднал?

— Не.

— Ами тогава откъде Хари е научил. — Тя млъква и вдига длан. — Чакай, чакай. Саймън. Нали той спомена, че те познава отпреди?

— Да. И вероятно ме е изпял на Хърст.

— Той е точно типът гъзолизец, който ще продаде и баба си, за да изпълзи едно стъпало по-нагоре.

— Гъзолизец?

— И това е меко казано — надига чашата тя.

— Явно да си гъзолизец върши работа. Защото ето ме сега без работа и без шансове скоро да намеря такава.

— Не бъди толкова сигурен. Хари те харесва, а и се скъса да търси човек, който да запълни мястото. Учениците също те харесват.

Поклащам глава.

— Хърст няма да позволи на Хари да ме вземе обратно.

— Вие двамата май никак не се обичате. Какво толкова има да делите?

Оставям бърбъна и се взирам в нея през масата. Смътната светлина изглажда бръчиците около очите и по челото ѝ и тя отново изглежда като момиче. Черните ѝ очи изпъкват на фона на нежната бледа кожа. Нещо в мен трепва. Толкова съм искал едно нещо в това място да е чисто и искрено. Поне едно.

Бет се намръщва.

— Какво си ме зяпнал? Да нямам нещо на лицето?

— Не, не…

Тя ме изучава подозрително секунда-две, после казва:

— Беше тръгнал да ми разправяш за теб и Хърст.

— Така ли?

— Да.

— Истината, цялата истина и нищо друго освен истината?

— Именно.

— Скарахме се зле навремето. За момиче, както става обикновено на онази възраст.

— За Мари Гибсън?

— Да.

Лъжата ми се удава с лекота.

Тя отпива отново.

— Не очаквах тя да е твой тип.

— Защо? Какъв според теб е моят тип?

— Разбира се, красива е и всичко останало, но…

— Но какво?

— Не ме разбирай погрешно. Знам, че е грехота да се говори така за жена, болна от рак, но винаги съм я имала за кучка.

Оставам леко шокиран.

— Е, знам, че понякога е трудна като характер, но…

— Нямам предвид трудна, а кучка. Придава си важност заради Хърст. Виждала съм я как разплаква колежка на родителска среща. Друг път едно момче обвини сина ѝ в тормоз. Майка му работеше почасово в градския съвет. Тя се намеси и хоп — на другия ден договорът на жената беше прекратен.

Размислям върху чутото. Вярно, че Мари открай време си беше емоционална, а и една майка невинаги забелязва недостатъците на отрочето си. И все пак не я помня такава.

— Предполагам, че с възрастта хората се променят — казвам.

— Не чак толкова.

— А и аз бях млад и глупав.

— А сега какъв си?

— Стар и циничен.

— Добре дошъл в отбора.

Но според мен тя не е такава. Само се преструва. Виждам го в очите ѝ. Светлината още не е изчезнала от тях. Не напълно.

— Което ми напомня — подхвърлям, — че така и не ми отговори от кои си.

— В смисъл?

— От хората, които искат да променят нещата, или от другите, които не могат да си намерят по-добро място.

— Не е ли очевидно? Кой би останал във възторг от това? — Тя разперва ръце около себе си.

— Значи искаш да промениш нещата?

— Интервюираш ли ме?

— Не, просто се чудех.

— За мен?

— За Емили Райън.

Лицето ѝ се променя. Мекотата в него изчезва.

— Тя е ученичката, за която спомена, нали? Онази, която се е самоубила?

— Наистина знаеш как да развалиш настроението на човек.

— Каза, че си ѝ преподавала. Но не си била тук, когато е починала.

— Разследвал си, значи?

— Наречи ме Коломбо.

— Сещам се и за други имена. Не съм длъжна да ти обяснявам нищо.

— Вярно.

— Едва те познавам.

— Вярно.

— Адски е дразнещо да се съгласяваш така.

— Също вяр…

— Добре — вдига ръка тя. — Прав си. Емили не ми беше ученичка. Беше моя племенница. Сестра ми е с няколко години по-голяма от мен. Отраснахме без баща, а мама не беше точно образцова майка, затова двете бяхме много близки. Живеехме в Еджфорд — чувал ли си го?

— Да, не е най-добрият район на Нотингам.

— Както и да е, Карла — сестра ми — забременя много млада. Следвайки семейната традиция, бащата я заряза, но тя се справяше чудесно. Отглеждаше Емили и в същото време учеше за медицинска сестра. Емили беше сладко дете и се превърна в доста свястна тийнейджърка.

— Това си е истински подвиг.

— Аз тогава преподавах в Дарби и рядко успявах да ги посещавам, но с Емили редовно се чувахме по телефона, пращахме си съобщения. Тя няколко пъти ми идва на гости. Ходехме на кино, на пазар…

— Нали затова са добрите лели.

Едва забележима усмивка.

— Вярно, като всяко тринайсетгодишно момиче и тя понякога се държеше дръпнато, но като цяло бе умна, забавна, любознателна.

Неволно се запитвам каква ли тийнейджърка щеше да е Ани. Шумна, активна, общителна, или затворена в себе си?

— А после Карла получи работа. Добре платена. И те се преместиха. Емили трябваше да смени училището.

— Нека отгатна. Преместили са се в Арнхил?

Тя кимва.

— Работата беше в болницата в Мансфийлд. Арнхил се оказа наблизо и в него имаше евтини къщи под наем, на крачка разстояние от училището. Изглеждаше, че всичко се нарежда по ноти.

При повечето лоши решения е така, минава ми през ум.

— Смяната на училище винаги е трудна, когато си на тринайсет — казвам.

— Отначало нещата уж вървяха гладко…

— Но?

— Усещах, че е прекалено добре, за да е истина.

— А сестра ти на какво мнение беше?

Бет въздъхва.

— Тя не си даваше сметка. В никакъв случай не я виня, защото знам, че обичаше Емили повече от всичко, но просто не виждаше проблема. Или не искаше да го види.

Кимвам. Всички ние сме толкова заети, толкова отдадени на усилието да се справим с поредния ден — да отидем на работа, да платим сметките, ипотеката, да напазаруваме, — че не искаме да погледнем по-надълбоко. Нямаме смелост да го сторим. Предпочитаме да вярваме, че всичко е наред, че е тип-топ, защото нямаме душевната енергия да се справим, ако не е така. И трябва да се случи нещо лошо, нещо необратимо, за да си отворим очите. А тогава вече е твърде късно.

— Опита ли да поговориш с Емили? — питам.

— Да, дори дойдох дотук да я видя. Изведох я да хапнем както някога, но не беше същото…

— Приключихте ли с тези?

И двамата вдигаме сепнато глави. Лорън се е надвесила над масата.

— Ами… да, благодаря — казвам. — Може ли да поръчаме още две?

— Разбира се.

Бет ме поглежда.

— Трябва да те е харесала. Рядко обслужва клиентите по масите.

— Дължи се на естествения ми чар. Та докъде беше стигнала?

Лицето ѝ помръква отново.

— Отидохме в любимата ѝ пицария, но тя почти не хапна. Държеше се намусено, саркастично. Сякаш я бяха подменили.

— С настъпването на пубертета се случват такива неща. Хормоните се разиграват и децата стават неузнаваеми.

— Не думай. Аз също съм учител, забрави ли? — Тя взема картонената подложка от масата и започва да я бели на пластове. — Емили е минавала през различни фази и преди, но никога не е спирала да споделя с мен. Смятах, че нашето отношение е различно.

— Спомена ли ти нещо за проблеми в училище, за нещо, което да я притеснява?

— Не. И когато я попитах, се затвори като стрида.

Лорън се връща и тръсва два нови бърбъна пред нас. Освен ако не става въпрос за оптична илюзия, дозите наистина са конски. Може пък Бет да е права и по някакъв начин да съм ѝ станал симпатичен.

— Сега си мисля, че е трябвало да я притисна — продължава тя. — Да я накарам да говори.

— При тийнейджърите това не действа. Само ги кара да се инатят още повече.

— Да, но знаеш ли кое е гадното? Че дори не я прегърнах за довиждане. Ние винаги се прегръщахме. Но този път тя просто си тръгна. И аз, като готината леля, си рекох — от мен да мине. Просто ѝ трябва малко време. Но се оказа, че не сме имали време. Повече не я видях. След две седмици бе мъртва. — Тя подсмърча и бърше гневно очи. — Трябваше да я прегърна.

— Нямало е как да знаеш.

Защото животът никога не ни дава предупреждения.

— Напротив, трябваше да знам. Нали съм учител. Трябваше да се досетя, че това не е обичайното пубертетско лошо настроение. Да различа признаците на депресия. Тя ми беше племенница, а аз я подведох.

Облива ме осакатяващо чувство на вина. Преглъщам мъчително.

— А какво стана със сестра ти?

Бет тръсва глава, за да се окопити.

— Нямаше сили да остане тук. Не и в къщата, където се случи всичко. Върна се в Еджфорд, по-близо до мама. Все още го преодолява. Посещавам я при всяка възможност, но смъртта на Емили стои помежду ни като преграда, която не успяваме да заобиколим.

Разбирам за какво говори. Скръбта е лична. Няма как да я споделиш като кутия бонбони. Тя е твоя и само твоя. Като стоманена топка с шипове, прикована за глезена ти. Като наметка с гвоздеи, метната връз плещите ти. Като венец от тръни. Никой друг не е способен да изпита твоята болка. Да ходи в твоите обувки, защото те са пълни с натрошено стъкло и при всеки опит да направиш крачка напред разраняват до кръв стъпалата ти. Скръбта е най-жестокото изтезание и никога не свършва. Имаш запазено място в тази тъмница до края на живота си.

— Затова ли дойде? — питам. — Заради Емили?

— Видях обявата за учителско място няколко месеца след случката и ми се стори, че е редно да го сторя.

Странно как се подреждат нещата.

— А защо не ми каза от самото начало?

— Защото дори Хари не знае. Не исках да си въобразява разни причини за идването ми.

— Като например?

— Отмъщение.

— Значи не то е причината?

— В началото може би. Исках някой да поеме отговорността за смъртта на Емили. — Тя въздъхва. — Но не успях да открия нищо. Поне нищо конкретно. Само обичайните приятелства и раздели.

— Ами Джеръми Хърст?

— Тя никога не го е споменавала.

— Но…? — подканям я.

— Нещо не е наред в това училище и Джеръми е замесен. Когато оставяш момче като него да си разиграва коня безнаказано, превръщаш жестокостта в норма на поведение.

Чудя се дали това е всичко. Спомням си разказа на Маркъс как той водел на старата мина момчета, желаещи да се докажат. Защо същото да не важи и за момиче, което копнее да го приемат в новата среда? Мината може да ти влезе под кожата по най-различни начини. Както в случая на Крис.

— Защо се умълча?

— Мислех си как историята има навика да се повтаря — отговарям горчиво.

— А не бива да е така. Училища като тукашното трябва да се променят отвътре. Не става въпрос само за класации и успеваемост. Ролята ни е да помагаме на младите хора да преминат по-леко тийнейджърските години, да се превърнат в пълноценни личности. Изпуснеш ли ги на този етап, ги изпускаш завинаги. — Леко свиване на рамене. — Вероятно ти звучи глупаво и наивно.

— Не, звучи ми смело, похвално и всички онези прилагателни, които ще те накарат всеки момент да ми покажеш среден пръст… Да, ето го.

Тя сваля пръста си.

— Всъщност като за стар, циничен козел разсъждаваш почти правилно.

— Благодаря. Всъщност моите причини да съм тук далеч не са толкова достойни.

— А какви са?

Поколебавам се. От всички хора Бет е онази, пред която най-много бих искал да споделя истината. Но пак пред нея най-много се боя да не се изложа.

— Ти сама каза, че само два типа хора идват в Арнхил. Е, аз съм от онези, които не могат да си намерят работа другаде.

— Мислех, че си говорим честно.

— Честен съм.

— Не си — поклаща глава тя. — Продължаваш да криеш нещо.

— Не, уверявам те.

— Личи ти по лицето.

— Просто лицето ми е такова. Истинско проклятие.

— Щом не искаш, не ми казвай.

— Е, добре.

— Значи има нещо?

— Да. Играх комар и задлъжнях с много пари. Трябваше ми място, където да се скатая, докато не уредя дълговете си. Няма благородна причина за завръщането ми. Аз съм разорен комарджия, посредствен учител и жалко човешко същество. Доволна ли си?

— Глупости — присвива очи Бет. — Може да си задник, но си задник, който е тук по важен за него повод. Иначе щеше да си подвиеш опашката в мига, в който хората на Хърст те ступаха. Щом ще си траеш, чудесно. Стори ми се, че ставаме приятели, но явно съм грешила.

Тя става и взема якето си.

— Тръгваш ли си?

— Да, и то бясна. Оставям те сам, като жалък загубеняк.

— Не искам да те разочаровам, но нямам нужда от теб, за да съм такъв.

— Все имаш нужда от някого — навлича якето си тя.

— Всеки има нужда от някого.

— Колко дълбокомислено.

— „Блус Брадърс“.

— Я се разкарай.

С тези думи тя се врътва и излиза от кръчмата. Никой от посетителите дори не вдига поглед от чашата си.

Аз оставам да седя на масата, като жалък загубеняк. Но поне жалък загубеняк, разполагащ с две полупълни чаши бърбън. Изливам тази на Бет в своята и отпивам дебела глътка. После вадя от джоба си парче хартия, върху което съм надраскал адрес.

Време е да направя домашна визита. Да подобря и нечие друго настроение.

В комара винаги настъпва момент, когато виждаш картите на опонентите си така, сякаш са прозрачни. Знаеш какво държат. Виждаш в главата си комбинациите. Следващите ходове. Всичко е там, все едно някой го е написал с флуоресцентен маркер във въздуха пред теб.

И обикновено грешиш.

Ако някога ти се стори, че си разгадал кроежите на всички участници, че знаеш как ще се развие играта, кой държи силна ръка и кой блъфира, значи ти предстоят големи неприятности.

Защото това е моментът, в който всичко ще се срине върху главата ти.

Точно като при моята теория за връзката с Рут и Маркъс, изглеждала ми толкова умна доскоро. Рут живее тук от малка, познава Арнхил, познавала е и мен като ученик. Познавала е също Бен и Джулия. Възможно е по някакъв начин да се е сдобила с мейла и телефона ми и да е изпратила онези съобщения. Възможно е. Но защо?

Сега имам друго обяснение, не много по-логично от първото. Не знам какви карти държи отсрещният играч. Но поне знам кой е той.

Натискам звънеца, после отстъпвам назад и чакам.

Минават няколко секунди. Прозорците зад спуснатите завеси са тъмни, но съм сигурен, че тя си е у дома. И се оказвам прав. През стъклото на входната врата се вижда как антрето светва.

Приближават се смътни очертания на фигура. Чувам подсмърчане и кашлица, после в ключалката се превърта ключ и вратата се открехва…

— Господин Торн.

Тя не изглежда изненадана да ме види, но от друга страна, цял живот се е усъвършенствала в запазване на спокойна и невъзмутима външност. Чудя се, в какво ли друго се е усъвършенствала?

— Здравейте, госпожице Грейсън — усмихвам се учтиво.