Похищението на Ани Торн

19.

Уговорката ни беше да се срещнем на същото място в девет вечерта. Никой не обикаляше района на мината толкова късно, а ние не искахме да ни видят и разпитват какво правим.

Планирах да изляза от къщи след вечеря. Мама имаше куп дрехи за гладене, а татко щеше да е в кръчмата. Но първо трябваше да свърша още нещо. Измъкнах се през задната врата и отидох в бараката на двора. Тук баща ми държеше инструментите и старата си миньорска екипировка.

Трябваше да поровя известно време из паяжините и прахоляка, но ги открих. Стара работна куртка, дебели ботуши, въже, фенер и… да, миньорска каска. Вдигнах я, избърсах я от мръсотията и опитах да включа челника. Почти не очаквах да запали, но за мое учудване той изведнъж прониза мрака с ярък, жълт лъч светлина.

— Какво правиш?

Подскочих и се обърнах, като едва не изтървах каската.

— По дяволите, стресна ме. Защо се промъкваш така?

На прага стоеше Ани — крехък силует на фона на вечерното небе. Беше облечена в пижамата си — розова, с мече отпред, а дългата ѝ тъмна коса беше вързана на опашка. Малката ми сестричка. Само на осем, но вече с характер. Забавна, капризна, инатлива. Глупаво интелигентна, дразнещо сладка. Възхитителна, вбесяваща, очарователна. Най-костеливото и все пак най-мекото телце, способно да ме обгърне в безразборна плетеница от ръце и крака. Наивна усмивка, размекваща и най-коравото сърце, да не говорим за моето — на едно малко хулиганче, още искащо да вярва в Дядо Коледа. Но от друга страна, кой не иска?

— Не бива да ругаеш — направи ми забележка тя.

— Да, знам. Но и ти не бива да изскачаш така изневиделица.

— Не съм. Ти просто не си слушал добре.

Едно от многото безсмислени неща в живота е споренето с осемгодишни деца. Независимо колко си прав или умен, те винаги печелят.

— Добре, добре, бях зает.

— Това на татко ли е? — посочи тя каската.

— Да, защо? — оставих я аз припряно на мястото ѝ.

— Какво щеше да правиш с нея? — Едва сега погледът ѝ попадна върху раницата в другата ми ръка. — Вземаш нещата на татко ли?

Обичах сестра си. Наистина. Но понякога беше голяма досада. Захапеше ли нещо, не пускаше. Същински булдог.

— Само ги вземам назаем, ясно? Той и без това вече не ги използва.

— На заем за какво?

— Не е твоя работа.

Тя скръсти ръце на гърдите си и присви очи. Изражение, което вещаеше само неприятности.

— Кажи ми.

— Не.

— Кажи ми, или ще те обадя на мама.

Въздъхнах. И без това не исках да ходя при онзи идиотски люк в земята. Не знаех защо сме се захванали с него, но трябваше да си изиграя ролята, или щях да изглеждам като страхливец пред останалите. А сега за капак и моята собствена сестра ми създаваше ядове.

— Виж, това са момчешки работи. Просто ще отскочим за малко до старата мина.

— Но за какво са ти нещата на татко? — попита съзаклятнически тя.

Въздъхнах отново.

— Добре, ще ти кажа, но трябва да обещаеш, че ще пазиш тайна.

— Обещавам.

— Намерихме една дупка, която води към центъра на земята, и ще се спуснем в нея, защото смятаме, че на дъното има изгубен свят, пълен с динозаври.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка.

Виж ти, значи дотук с добрия тон.

— Ако щеш ми вярвай.

— Не ти вярвам изобщо.

— Както искаш.

През настъпилата пауза продължих да тъпча въжето и ботушите в раницата. Накрая я закопчах и я метнах на гръб.

— Джоуи?

Мразех да ме нарича така който и да било, с изключение на нея.

— Какво?

— Пази се.

И тя се затича обратно към къщата, с изпоцапани боси крака и подскачаща нагоре-надолу конска опашка.

Ще ми се да можех да кажа, че съм усетил някакво предзнаменование. Че е полъхнал хладен вятър, или облак е затъмнил луната. Че ято птици се е надигнало с тревожен крясък от близкия храст, или мълния внезапно е разкъсала вечерния покой.

Но нямаше нищо.

Това му е лошото на реалния живот. Той никога не предупреждава. Не ти дава и най-малкия намек, че се намираш на съдбовен кръстопът. Не ти позволява да спреш, да размислиш, да оцениш колко скъпо е дадено нещо, докато не го изгубиш безвъзвратно.

Гледах как Ани се отдалечава — весела, невинна, безгрижна — и нямах представа, че за последен път я виждам такава.

А също не бях забелязал, че е взела фенера.

Стояхме прави, наобиколили люка — аз, Флеч и Крис. Хърст още не беше дошъл и част от мен — доста голяма част — се надяваше, че няма и да дойде.

Носехме ботуши и здраво работно облекло, с изключение на Крис, който се бе издокарал по джинси, маратонки и тънко яке, като за разходка в парка. Единствено аз разполагах с въже и миньорска каска, но всички имаха фенери. Бяхме готови. И все пак, без инструменти, с които да отворим люка, не можехме да сторим нищо.

— Къде се губи, мамка му? — каза Флеч, вадейки пакет цигари.

— Нищо чудно да се е отказал — свих рамене аз.

Ако беше така, всички можехме да се разотидем по домовете и да забравим за глупавото начинание, без да излезе, че сме проявили малодушие.

Крис подритваше камъчета с маратонките си. Флеч допуши цигарата до самия филтър. Аз час по час поглеждах часовника си и се правех на раздразнен, но всъщност изпитвах все по-голямо облекчение. Тъкмо щях да предложа да си вървим, когато се разнесе познат глас:

— Как е, момчета?

Всички се обърнахме. Хърст се спускаше по склона. Но не беше сам. Подир него неловко пристъпваше Мари.

— Защо си довел и нея? — попита Крис.

— Защото ми е приятелка, ето защо.

Усетих как сърцето ми слиза в петите. Освен че беше облечена напълно неподходящо за изкопни дейности — с прилепнал клин и обувки на токчета — Мари носеше и пазарска торбичка, от която се подаваше бутилка сайдер.

— Е, ще започваме ли? — ухили се Хърст и размаха лоста тип „кози крак“, който носеше. Думите му звучаха леко завалено.

— Няма какво да чакаме — метна фаса си Флеч. Огънчето присветна в мрака като злостно червено око.

Крис пристъпваше от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната или го стягаха маратонките. Целият излъчваше безпокойство, но различно от моето и явно дължащо се на нервна възбуда.

— Тя не биваше да е тук — измърмори по-скоро на себе си.

— За мен ли говориш? — стрелна го с поглед Мари. Въпреки че бях съгласен с Крис, не можех да не отбележа, че тази вечер тя изглежда наистина добре. Косата ѝ беше поразрошена от вятъра, а разходката дотук (а вероятно и сайдерът) бе придала на страните ѝ привлекателна руменина. Също, нравът ѝ, изглежда, бе станал по-пиперлив. — Да не би да смяташ, че само защото съм момиче, не съм достойна да върша нещата, с които вие се занимавате?

— Не — отстъпи назад Крис. — Аз само…

— Само какво?

— Нищо — намесих се аз. — Крис просто е загрижен за теб. Не знаем какво има там долу. Може да е опасно.

Отначало изглеждаше, че тя ще продължи да се препира, но после лицето ѝ омекна.

— Много мило, но не се тревожете. Умея да се грижа за себе си. — Тя извади сайдера от торбата, отвинти капачката и отпи дълга глътка.

— А и нали ако стане нужда, аз съм тук, за да се погрижа за нея — додаде Хърст и я стисна за задника, преди да вземе бутилката, за да се почерпи на свой ред.

— Хайде да се хващаме на работа — каза Флеч. Личеше си, че и той не е доволен от присъствието на Мари, но по различни причини. Обичаше да се смята за най-приближен на Хърст, а в нейно присъствие падаше с едно ниво по-надолу в йерархията.

— Прав си — кимна важно Хърст и като подаде сайдера обратно на Мари, отиде да пъхне лоста под ръба на капака. Първият му опит се оказа неуспешен — лостът се изплъзна и изскочи. Той изруга и пробва отново, със същия резултат.

— Може да е заял — предположих аз.

— Така ли мислиш, умнико? — озъби ми се той. — Ами помогнете ми тогава.

Неохотно — поне що се отнася до мен — Флеч и аз пристъпихме напред. Флеч стигна първи и улови металния прът заедно с него. Двамата натиснаха.

Гледах вторачено люка, надявайки се да удържи. Но този път се разнесе проскърцване. Недокосван незнайно откога, ръждивият капак помръдваше.

— Отново — изпъшка Хърст.

При следващото натискане се появи пролука. Лошото ми предчувствие нарастваше заедно с нея.

— Още!

Флеч изпъна жили и изрева от напрежение. Капакът се повдигна на половин педя.

— Хващайте го! — кресна Хърст.

Крис и аз се наведохме и сграбчихме ръба с пръсти. Мари се присъедини към нас. Всички затеглихме. Беше тежък, но не толкова тежък, колкото очаквах.

— Едно, две, три!

Последен напън. Този път той се отвори, внезапно и неочаквано, удряйки земята сред облак от прахоляк. Раздаде се тътен, който отекна през подметките на ботушите ми.

Всички залитнахме назад. Хърст нададе победоносен вик, потупа Флеч по рамото и захвърли лоста. Мари се хилеше като малоумна. Дори аз усетих известен прилив на тържество. Само Крис стоеше с неподвижно безстрастно лице.

Приближихме дупката, за да погледнем вътре. Флеч запали фенера си. Аз включих челника на каската. Очаквах да видя само чернота, едва разсейвана от нашите светлини. Дълго, вертикално пропадане в нищото.

Но се лъжех. Онова, което се разкри пред нас, бе по-лошо. Стълби. Метални скоби, захванати за скалата и спускащи се надолу. Краят им се губеше в дълбините. По гърба ми пробяга ледена тръпка.

— Мамка му, Пухи, беше прав — рече Хърст. — Това наистина е вход.

Но към какво, помислих си. Какво, по дяволите, очаквахме да намерим там долу?

Хърст вирна лице. Очите му блестяха. Познавах този взор. Стъклен, налудничав, опасен.

— Е, кой ще влезе първи?

Безсмислен въпрос. Защото…

— Джоуи, ти си напълно екипиран — обърна се той към мен.

Естествено, как иначе. Погледнах отново надолу и стомахът ми се сви. Не исках да ходя там. Каквото и да имаше в края на тази дълга черна тръба, то надали беше добро. Нищо в цялата история не беше добро.

— Не знаем накъде води — казах. — А и стъпалата изглеждат стари и прогнили. Какво ще стане, ако някое се откърти?

Флеч изпръхтя подигравателно.

— Какво става, Джоуи? Да не те е страх?

Беше ме страх, и още как. Понякога се налага да правим избор. Да постъпим правилно или да се поддадем на натиска на околните. Ако тогава се бях отказал, това щеше да е трезвият, разумен вариант. Другите дори можеха да последват примера ми. Но тогава трябваше да забравя за членството си в бандата на Хърст. Чак до завършване на училище да си ям сандвичите на някоя автобусна спирка.

Но поне щях да съм жив, за да ям сандвичи.

— Джо? — Мари положи ръка върху рамото ми с ленива, пияна усмивка. — Всичко е наред. Няма нужда да го правиш, ако не искаш.

Това реши въпроса. Пристегнах ремъка на татковата каска под брадичката си.

— Ще сляза.

— Така те искам — смигна ми Хърст и огледа групичката. — Останалите готови ли са?

Всички закимаха и замърмориха утвърдително, но аз виждах изопнатите черти на лицето на Флеч. Само Хърст бе в приповдигнато настроение, окрилен от възбудата и алкохола. Колкото до Крис, той изглеждаше така спокоен, сякаш ставащото не го касаеше.

— Добре, да го направим. — Хърст грабна вратовръзката си от земята и ухилено я завърза около челото си. — Първа кръв! — После, сякаш осенен от някаква идея, се наведе и взе лоста.

— Това пък за какво ти е? — попитах, усетил странно свиване в гърлото.

— Просто за всеки случай, Джоуи — потупа се той с железния прът по дланта на другата ръка. — За всеки случай.

Стъпалата наистина бяха ръждиви и доста тесни. Едва стигаха колкото да стъпя с върховете на ботушите си и поддаваха със стон всеки път, щом отпуснех теглото си върху тях. Вкопчвах се отчаяно, молейки се да издържат поне докато стигна до дъното.

Чувах над себе си движенията на останалите, а по каската ми се сипеха камъчета и бучки пръст. Отначало се чувствах глупаво с нея на глава, но сега бях благодарен, задето ме предпазва, а и оставя двете ми ръце свободни за хващане.

Слизайки, броях скобите. Десет, единайсет, дванайсет. На деветнайсетата кракът ми увисна във въздуха, а после, за мое огромно облекчение, опря в твърда земя. Слязох и си поех дъх. Бях успял.

— Долу съм! — извиках.

— Какво виждаш? — долетя гласът на Хърст.

Озърнах се в светлината на бледия, жълтеникав лъч от челника. Намирах се в малка пещера, едва достатъчна да побере към половин дузина души. Беше празна, като се изключат няколкото животински кости, въргалящи се в ъгъла. Не знаех дали да се чувствам доволен или разочарован.

— Няма много за гледане — отвърнах.

Хърст се приземи с тупване до мен, последван от Флеч, Крис и Мари, която се поклащаше неловко върху токчетата си, все още стискайки торбичката със сайдера.

— Това ли било? — смръщи вежди тя.

Флеч освети наоколо с фенера си и се изплю на земята.

— Просто някаква говняна дупка.

— Май си изгубихме времето — рекох аз, стараейки се да звуча недоволен.

— Шибана работа — изръмжа Хърст, после се обърна към стената. — Трябва да се изпикая.

Чу се как разкопчава ципа и струята урина плисва на пода. Остър мирис с дъх на сайдер изпълни тясното пространство.

Крис само стоеше и се озърташе озадачено.

— Какво има? — попитах го.

— Мислех, че трябва да има още.

— Е, но няма, така че…

Но той не ме слушаше. Вместо това взе да обикаля като душещо куче наоколо. Изведнъж спря на място, където сенките върху скалата сякаш се сливаха и ставаха по-плътни. Наведе се.

И после изчезна. Аз примигнах от учудване.

— Какво стана, по дяволите? — възкликна Мари.

Хърст вдигна ципа на джинсите си и се обърна.

— Къде е Пухи?

— Тук съм — прозвуча безплътен глас.

Обърнах челника натам и едва сега я забелязах. Тясна пролука в скалата, висока малко над метър. Лесна за пропускане, освен ако не гледаш внимателно. Или не знаеш, че е там.

— Продължава по-надълбоко! — извика Крис от мрака. — И има още стъпала.

— Това вече е друго нещо — възкликна Хърст, като ме отстрани безцеремонно от пътя си и влезе подир него. След кратко колебание и още глътка сайдер Мари стори същото, а после и Флеч.

Въздъхнах, проклинайки мислено Крис, и се наведох, за да мина през пролуката. Нещо издрънча в скалата. Миньорската ми каска. Лъчът на челника замъждука и угасна. По дяволите. Сигурно батерията се беше разместила от удара. Продължих да се промъквам, но после спрях. Стори ми се, че бях чул нещо. Стържене и тропот на камъчета. Идваше зад гърба ми, някъде около металните скоби, по които се бяхме спуснали.

Надзърнах през рамо, но без светлината виждах единствено сенки и петна, играещи пред очите ми.

— Ей — извиках. — Има ли някой там?

Тишина.

Ама че си глупав, Джо. Вероятно просто вятърът нахлува през отвора. Как би могло да е иначе, след като жива душа не знае за люка, нито за това, че сте тук? Естествено, че няма никой.

Хвърлих последен търсещ поглед в мрака. После се обърнах, промъкнах се през отвора и тръгнах надолу след останалите.