Похищението на Ани Торн

8.

— Господине?

— Да, Лукас? — обръщам се морно към момчето, вдигащо ръка, а после, преди да успее да каже нещо, го спирам с жест. — Ако това ще е поредният въпрос относно „Тиндър“, вече отбелязахме факта, че онлайн платформите за запознанства не са били популярни по времето на Ромео и Жулиета.

Друга ръка се стрелва нагоре.

— Джош?

— Ами „Снапчат“, господине?

Класът започва да се киска, а аз потискам усмивката си.

— И той също, но ти ми даде интересна идея.

— Наистина?

— Да. За домашно вземете една от главите, които разгледахме, и я пренапишете така, сякаш действието се развива в наши дни. Обърнете особено внимание на паралелите и темите за трагедията и катаклизма.

Вдигат се още ръце.

— Алейша?

— Какво е паралел?

— Сходство или съответствие между две неща.

— А какво е катаклизъм?

— Вашият клас.

Звънецът бие за междучасие. Опитвам се да не правя гримаса от звука.

— Добре, свободни сте. Утре ще прочетем какво сте сътворили.

Столовете се местят с гръмко стържене и стаята се опразва за секунди. Независимо колко интересни правиш часовете си или колко прилежни са учениците, звукът на звънеца винаги ги кара да се устремяват към изхода като затворници, пуснати на свобода.

Докато прибирам пособията си в чантата, една позната тъмнокоса глава се показва на прага.

— Здравей — кимвам ѝ.

— Привет. — Бет влиза, този път издокарана с тениска на „Нирвана“, оръфани джинси и маратонки, и се настанява на ръба на бюрото ми. — Чувам, че снощи някой ти е строшил прозореца с тухла?

— В Арнхил новините явно пътуват бързо.

— Да, но никога не излизат извън него.

— Кой ти каза? — засмивам се.

— Братовчедът на една от помощник-учителките има колежка, чийто брат работи в полицията.

— Мили боже. Разполагате с по-добри източници и от Си Ен Ен.

— По-точни, ако не друго. — Тя ме гледа въпросително, явно очаквайки да потвърдя или отхвърля сведенията.

— Предполагам, че някой не е бил във възторг от преподаването ми — свивам рамене.

— Смяташ, че е дело на ученик?

— Най-вероятно.

— Имаш ли вече основен заподозрян?

— Очертава се един — отвръщам след кратко колебание. — Джеръми Хърст.

— А-ха.

— Не изглеждаш изненадана.

— Чух, че сте имали леко спречкване.

— Наистина имаш удивителен слух. Ако случайно дочуеш отнякъде печелившите числа от лотарията…

— Да бе, тъкмо на теб ще ги кажа — ухилва се тя.

— Та какво знаеш за…

Някой чука на полуотворената врата. И двамата се обръщаме. Влиза възпълно момиче, с коса на изрусени кичури и твърде много грим като за ученичка.

— Този ли е кабинетът на господин Андерсън?

— Не, следващият — упътва я Бет.

— Добре — изсумтява девойката и изчезва.

— Пак заповядай — виква Бет подире ѝ. После поглежда отново към мен. — Защо не поговорим другаде? Вече е време за обяд.

— В столовата?

— Зарежи столовата. Имах предвид по-скоро кръчмата.

Очуканите дървени пейки са изчезнали. Яркият, предизвикващ мигрена балатум е заменен с полирано дюшеме. Осветлението е стилно и приглушено, а барът предлага богат избор от изискани вина и напитки. В добавка, менюто е обновено с апетитни специалитети.

Всъщност нищо от това не е истина.

Бар „Лисицата“ не се е променил изобщо, поне не и от времето, когато съм го посещавал за последно, преди около двайсет и пет години. В ъгъла стои същият стар музикален автомат, вероятно предлагащ същите овехтели мелодии. Дори някои от клиентите изглеждат така, сякаш не са се променили, нито са помръдвали, от миналия век.

— Знам — подхвърля Бет, забелязвайки, че оглеждам обстановката. — Винаги те водя на най-изисканите места.

— Всъщност тъкмо си мислех, че в тоалетните сигурно още ухае на моето повръщано.

— Колко очарователно. Забравих, че си отрасъл тук. Е, не буквално тук вътре.

— Защо, може и така да се каже.

— Значи е било любимото ти заведение?

— Официално не, защото бях още малък да ми сервират алкохол. Но неофициално… съдържателят не придиряше много за тези неща.

Обръщам се към бара, като почти очаквам да зърна Джипси зад него. Но вместо това млада жена с огромни обеци на ушите и коса, прибрана на толкова стегната опашка, че веждите ѝ изглеждат опънати против волята им, се зъби подканящо насреща ми.

— К’во ще обичате?

— Само диетична кола, моля — казва Бет.

— Нека бъдат две — допълвам неохотно, поглеждайки с копнеж към уискито. — И менюто, ако обичате.

— Предлагаме хамбургер със сирене, хамбургер с шунка, пай със свинско и пържени картофки.

Тя ме гледа вторачено и дъвче дъвката си.

— За мен хамбургер със сирене и картофки, моля — обажда се Бет.

— И за мен същото.

— Десет и шейсет.

Отношението ѝ към клиентите може да куца, но смятането ѝ е без грешка. Бет започва да рови из чантата си.

— Не, не се притеснявай, аз черпя — спирам я. После бъркам в джоба си и смръщвам чело. — По дяволите, забравил съм си портфейла у дома.

— Спокойно, няма да ме разориш.

Усмихвам се с леко гузно усещане. Но само леко.

Плащаме и си намираме места — без особен труд — в един ъгъл до прозореца.

— Е — подхващам, докато тя отпива от колата си, — беше започнала да ми разказваш за Джеръми?

— Да. Всъщност няма кой знае какво за разказване. Момчето е умно, атлетично, симпатично и садистично малко лайно. Но всеки път му се разминава, заради баща му.

— Стивън Хърст.

— Познаваш ли го?

— Бяхме съученици. Чувам, че сега бил в градския съвет?

— Да. А нали се досещаш какви хора се уреждат на подобни служби.

— Такива, които са искрено загрижени да помогнат на обществото?

— И задници, използващи лостовете на властта, за да придвижват собствените си интереси.

— Боже, в коя ли категория попада Стивън Хърст?

— О, той е света вода ненапита. Нали си в течение с плановете за старата каменовъглена мина?

— Доколкото знам, на нейно място искаха да правят парк.

— Именно. Е, една от причините проектът да буксува е нашето приятелче Хърст.

— Как така?

— Уж поради затруднения с финансирането, но това е само прах в очите. Всъщност Хърст е свързан с компания за недвижими имоти, която иска да застрои терена с къщи.

— Къщи? Върху стара мина? Трябва да минат години, преди съветът да одобри подобно нещо… — И изведнъж ми просветва. — О, сега разбирам.

— Да. Е, крушата не пада далеч от дървото. Щом Хърст-младши направи магария, заради която всеки друг ученик би бил изключен, татенцето идва да си побъбри с Хари, вероятно за нов физкултурен салон или крило за естествени науки и… хоп! Нищо не се случва.

Усещам как в гърдите ми се надига познатият гняв. Значи нещата са все същите, както преди. Барманката на годината доближава, размахвайки приборите ни като оръжия, и ги трясва върху масата.

— Картофките ще се позабавят. И нямаме кетчуп.

— Добре.

Тя ме поглежда толкова продължително, че започвам да се чудя дали думата „добре“ по някакъв начин не я е обидила. Накрая се врътва и се отдалечава.

— Наистина умееш да очароваш хората — подхвърля Бет.

— Знам, идва ми отвътре.

— Не думай.

— Джулия Мортън е била класна на Джеръми миналата година, нали? — питам, след като отпивам от чашата си.

— Да, но не си прави особени изводи от това.

— Защо?

— Джулия умееше да се справя с него. На нея не ѝ минаваха номера, а и той не се опитваше да ѝ прави. Беше корава жена, не рухваше лесно.

И все пак го е направила, мисля си. Пребила е собствения си син до смърт. Защо поне не е използвала пушката? Моментна загуба на разсъдък? Или нещо друго? Сякаш прочела мислите ми, Бет допълва:

— Именно затова постъпката ѝ не се връзва.

— Нали каза, че била депресирана?

— Беше страдала от депресия в миналото.

— Но депресиите не изчезват просто така. След като е спряла да си взема лекарствата, може да е получила нов пристъп, някаква криза?

— Не знам — въздъхва тя. — Възможно е. Допускам дори, че е възможно да се е самоубила, но да убие Бен? Та тя трепереше над него. Никога няма да проумея това.

— Що за дете беше той?

— Буден, с доста приятели. Може би малко лековерен, което на няколко пъти го вкара в неприятности. Но като цяло добър. Докато не изчезна.

— Бен е изчезвал? Кога?

— Два-три месеца преди да умре. Появи се едно денонощие по-късно, след като целият град се съсипа да го търси. Така и не каза къде е бил. Беше напълно нетипично за него.

Размислям върху чутото. Малко момче изчезва. Но се връща отново.

— Никъде не съм чел за случая.

— Мина леко незабелязано, на фона на всичко останало, което се случи. — Тя свива рамене. — Както и да е, след това… той беше различен.

— По-точно?

— Затворен, разсеян. Откъсна се от приятелите си, или те спряха да дружат с него. Знам, че звучи ужасно, но започна и да мирише, сякаш не се къпеше. После се сби. Нарани другото дете доста зле. И тогава Джулия го спря от училище. Каза, че имал „емоционални проблеми“ заради развода.

— Защо никой не споменава за това?

— Шегуваш ли се? Кой ще седне да разправя лоши неща за едно мъртво дете? А и всички виняха майка му за неговото поведение. Джулия беше лудата, значи всичко е заради нея, нали?

Мисля си за „неназования училищен източник“ от статията. Искам да питам още, но в този миг нашата дружелюбна сервитьорка се задава на хоризонта.

— Хамбургери със сирене, картофки.

— Благодаря.

Тя тръсва чиниите на масата и пак ме изпепелява с взор.

— Извинете — питам, — всичко наред ли е?

— Вие ли наемате къщата на Мортън?

— Да.

— Знаете ли какво се е случило там?

Това явно е въпросът на седмицата.

— Да.

— И какъв сте вие?

— Пардон?

— Някакъв вампир?

— Ами… не, всъщност съм учител.

— Така. — Тя асимилира отговора, сетне бърка в джоба си, вади една визитка и ми я подава. Понеже не искам да нажежавам допълнително обстановката, я вземам. С Доусън домът свети от чистота, пише на нея.

— Какво е това?

— Майка ми. Занимава се с почистване. Грижеше се за къщата на госпожа Мортън. В случай, че решите да ѝ звъннете.

Вероятно най-странната търговска оферта, която някога са ми правили.

— Не знам дали на този етап ще мога да си го позволя, но благодаря все пак.

— Както желаете. — И тя отново се отдалечава.

— Майко мила — обръщам се към Бет.

— Да, Лорън е малко…

— Каква? Странна? Груба? Плашеща?

— Всъщност е аутистка. Нормалното социално общуване понякога я затруднява.

— О, разбирам. И са я наели да обслужва клиенти?

— Не смяташ ли, че на младите трябва да се дава равен шанс?

— Просто казвам, че не си е избрала най-удачното поприще.

— Не ставай еснаф.

— Прагматик съм.

— Не по врат, а по шия — усмихва се тя. Забелязвам, че често го прави. Чак и на мен ми се иска да я имитирам, да пораздвижа закърнелите си лицеви мускули. Прибирам визитката в джоба си.

— Та докъде беше стигнала?

— А, не — посочва ме с вилицата тя. — Сега е твой ред. Защо действително се нанесе в къщата на Мортън?

— И ти ли започваш?

— Малко е зловещо, не намираш ли?

— Удобно е. Евтино. А и преди години не беше „къщата на Мортън“, а домът на една дребна старица, която по цял ден хвърляше трохи на гълъбите и хокаше децата, преминаващи с велосипедите си. Обикновена постройка, със своя история. Като всички останали.

Макар че повечето постройки не могат да се похвалят с пълчища хлебарки в отходните тръби, сещам се с потръпване. Бет ме наблюдава с любопитство.

— Като стана дума за история, не е ли странно да се върнеш тук?

— Винаги е странно да се върнеш на мястото, където си отрасъл — свивам рамене.

— Шегата настрана, не си представям защо някой би искал да живее в Арнхил. Аз лично ще се махна при първа възможност.

— От колко време си тук?

— Една година, един ден — тя поглежда часовника си… — дванайсет часа и трийсет и две минути.

— Нали не броиш наистина?

— О, броя, и още как.

— Вярно, градчето е малко, позадрямало…

— Не е това.

— Ами какво?

— Бил ли си в Германия?

— Не.

— Аз ходих веднъж, след като се дипломирах. Една приятелка работеше в Берлин и ме заведе да видя бивш концентрационен лагер.

— Интересно.

— Беше ясен, слънчев ден. Небето синее, птичките чуруликат, а сградите са си просто сгради, нали? Но мястото е пропито със свое усещане. То присъства в самия въздух, в атомите. И без да ти казват, разбираш, че там се е случило нещо ужасно. Обикаляш заедно с екскурзовода, кимаш с тъжна физиономия, но част от теб иска да побегне с писъци накъдето ѝ видят очите.

— Така ли възприемаш Арнхил?

— Не. В Германия бих се върнала. — Тя пъха един пържен картоф в устата си и пита: — Какво се е случило между теб и Стивън Хърст?

— Защо да се е случило нещо?

— Оставам с впечатление, че не сте били първи приятели.

— Просто обичайните тийнейджърски разправии.

— Ясно. — По тона ѝ личи, че не ми вярва, но не настоява повече.

И двамата си дъвчем храната. Картофките що-годе се ядват, но хамбургерът има вкус на стиропор.

— Хари ми каза, че жената на Хърст била болна — подхвърлям.

— Има рак — кимва Бет. — Каквито и чувства да изпитваш към Хърст, това е кофти работа.

— Вярно. — Понякога злото се връща, добавям си наум, после питам: — Отдавна ли са женени?

— Гимназиална любов. Всъщност не е изключено ти да я познаваш, нали си бил съученик с Хърст.

— Бил съм съученик с много хора.

— Казва се Мари.

Времето се забавя и спира.

— Мари?

— Да. За съжаление, не мога да ти кажа моминската ѝ фамилия.

Не е и нужно да го прави. Още един отломък от разбитото ми сърце се откъртва и става на прах.

— Гибсън — осведомявам я. — Мари Гибсън.