Похищението на Ани Торн

27.

Двамата седим в слабо осветената стая, мебелирана само с две масивни кожени кресла, ниска маса и бюро. Дъсченият под е застлан с протрит, но вероятно навремето скъп килим. По-голямата част от стените са заети от рафтове книги с овехтели, приятно износени подвързии.

Никога не вярвайте на човек, чиято библиотека е пълна с добре запазени книги. Този човек не е читател, а просто обича да пуска прах в очите. Вижте ме какъв литературен вкус имам. Вижте всички тези прославени автори, чиито творби притежавам. Читателят, от друга страна, захабява томовете, плюнчи страниците, попива всяка дума и нюанс. Дори да не можете да прецените една книга по корицата, винаги можете да прецените нейния собственик.

— И така. — Госпожица Грейсън поставя кафето на масата пред мен и се настанява на отсрещното кресло с чаша разтворима напитка против грип. — Разбирам, че имаш въпроси.

— Само няколко.

— Вероятно първият е дали просто не съм смахната старица с твърде много свободно време?

Вдигам кафето и отпивам. За разлика от рядката, кална водица, която ми е сервирала в училище, това тук е силно и ароматно.

— И това ми хрумна.

— Не се съмнявам.

— Вие ли ми изпратихте мейла?

— Да.

— Как ме открихте?

— Не беше трудно. Знаех, че си станал учител. Проследих те до последното ти училище, свързах се с канцеларията и обясних, че си кандидатствал за работа при нас, но съм ти изгубила контактната информация.

— Но това е било преди наистина да кандидатствам.

— Правилно.

Хрумва ми една мисъл.

— Те казаха ли ви обстоятелствата, при които съм напуснал?

— Споменаха нещо по въпроса.

— Значи сте знаели, че съм подправил препоръката до Хари?

В погледа ѝ проблясва искрица.

— Останах впечатлена от твоята изобретателност.

Трябва ми секунда да го преглътна. Значи ме е разигравала през цялото време.

— Ами папката?

— Аз събрах материалите в нея, а Маркъс я остави под статуята. Реших, че така ще привлече по-малко внимание.

— Но съобщението дойде от неговия телефон…

— Стар апарат, който той не използваше. Докато не му счупиха новия айфон.

— Но защо? Защо сте си дали целия този труд? Вместо да разигравате театър, не беше ли по-лесно просто да ми се обадите?

— Ако ти се бях обадила, щеше ли да дойдеш?

— Може би.

— И двамата знаем, че не е вярно.

Тонът ѝ е остър и аз се сконфузвам като ученик, хванат в провинение.

— За толкова години работа с деца научих някои неща — продължава тя. — Първо, никога не ги питай директно, защото само ще те преметнат. Второ, винаги ги карай да мислят, че идеята е тяхна. И трето, направи така, че да им е интересно. Тогава сами ще дойдат при теб.

— Забравихте четвъртото — никога не им давай да палят собствените си пръдни.

— Винаги си използвал сарказма като защитен механизъм — усмихва се леко тя. — Още от момче.

— Изненадан съм, че ме помните като момче.

— Помня всички ученици.

— Впечатляващо. Аз съм позабравил дори компанията си от последната година.

— Стивън Хърст — умен, садистичен, с пълна липса на морал. Опасна комбинация. Ник Флечър — без много мозък под шапката, затова пък с излишък от агресия. Жалко, че така и не откри по-добър начин да я канализира. Крис Манинг — блестящ, страдащ, изгубен. Винаги в търсене на непостижимото. И ти — скритата лимонка. Вечно отбиващ ударите с думи. Ако изобщо може да се каже, че Хърст имаше приятел, ти беше такъв. Беше му по-необходим, отколкото осъзнаваше.

Преглъщам буцата в гърлото си.

— Пропускате Мари.

— А, да. Красиво момиче, по-интелигентно, отколкото се изкарваше. И винаги знаещо как да постигне целта си, още тогава.

— Но вече не сме деца.

— Вътрешно всички си оставаме деца. Със същите страхове, същите радости. С единствената разлика, че сме по-високи на ръст и по-умели в прикриването.

— Вие самата се оказахте доста умела в него.

— Не съм имала за цел да те заблуждавам.

— А каква беше целта ви?

— Да те убедя да се върнеш. И ето че я постигнах. — Тя започва да кашля, вади от ръкава си кърпичка и си прикрива устата. — Предполагам, че си стигнал до мен чрез Маркъс? — пита, след като кашлицата утихва.

— Той се притесняваше да не ви причини неприятности. Уверих го, че всичко ще е наред, стига да ми каже истината.

— Маркъс е добро момче — кимва тя. — И мой кръщелник, както сигурно също ти е казал.

— Да. Не съм очаквал, че сте близка с майка му…

— Рут страдаше ужасно в училище. След като един ден я спасих от тормоз, станах нещо като нейна довереница.

Сещам се за всички онези деца, които съм виждал в кабинета ѝ. Онези, на които се опитваше да помогне. Не е кой знае колко, но когато си подгонен и уплашен, една малка добрина може да означава всичко.

— Поддържахме връзка и след като Рут завърши — продължава госпожица Грейсън. — А щом се родиха Лорън и Маркъс, тя ме помоли да стана тяхна кръстница. Понякога ги гледах през почивните дни, докато тя ходеше да чисти. Децата ме обикнаха, особено Маркъс. Той и до днес ме посещава за чай два пъти седмично. Умен младеж е, а и споделяме някои общи интереси.

— Като например местна история?

Нова мимолетна усмивка.

— Между другото.

— Значи сте го използвали?

— Той сам пожела да помогне. Но не е в течение с всичко, ако това си мислиш.

— О, нямате и представа какво си мисля.

— Защо тогава не ми кажеш?

Отварям уста и си давам сметка, че и сам не знам какво мисля.

— Прочел си нещата в папката, предполагам — подсказва ми тя, отпивайки от лимоновата си напитка.

— Повечето.

— Бяха ли интересни?

— Арнхил има мрачна история — свивам рамене. — Както много други градове.

— Но повечето градове не са стари колкото него. Хората смятат, че е възникнал около мината, но това не е вярно. Бил е тук дълго преди нея.

— Е, и?

— Защо едно населено място се появява в средата на нищото?

— Заради хубавата гледка?

— Обикновено по практични съображения. Чиста вода, плодородна земя. Но понякога има и други причини.

Други причини. Усещам хладна тръпка, сякаш внезапно е влязло течение.

— Например?

— Прочете ли материалите за Езикарая Хирст и процесите срещу вещиците?

— Сториха ми се по-скоро легенда, или измислица.

— В легендите често има зрънце истина.

— А каква е истината за Арнхил?

Тя улавя чашата си с две ръце. Силни ръце, минава ми през ума. Уверени. Стабилни.

— Ти посети гробището в църковния двор. Забеляза ли нещо да липсва?

— Малките деца. Бебетата.

— Да, това е очевидното.

— Очевидното?

— Както сам отбеляза, Арнхил има мрачна история. С много смърт. И все пак едва деветдесет души почиват там.

— Старите гробове не се ли използват отново след време?

— Да, но дори ако се вземе това предвид, а също и фактът, че след войната повечето покойници са погребвани в други гробища или кремирани, има разминаване. Грубо казано, мъртъвците са повече от местата. Къде тогава са се дянали?

Изведнъж осъзнавам какво прави тя. Води ме накъдето желае, но бавно и внимателно, по заобиколен маршрут, за да не разбера къде точно отиваме. Досега.

— Мисля, че са били отнасяни на друго място — казва след кратка пауза. — Място, което тукашните жители са смятали за специално. А преди двайсет и пет години ти и твоите приятели сте го открили.

Местата също имат тайни. Подобно на хората. Просто трябва да копаеш по-дълбоко. В земята, в живота, в човешката душа.

— Как разбрахте?

— Наблюдавала съм много млади хора. Виждала съм как растат, женят се, раждат свои деца. Но някои така и не стигнаха дотам. Като Крис. Той идваше понякога да поседи в моя кабинет. Преди Хърст да го вземе под крилото си.

В съзнанието ми изниква глухото тупване. Разширяващият се рубинен ореол.

— Не си спомням да…

— Защото бе твърде зает да претичваш покрай мен с надеждата, че няма да те спра заради маратонките или разпасаната униформа.

Едва не се усмихвам. Миналото… Как само няколко небрежно подхвърлени думи са способни да го върнат. Само дето думите на госпожица Грейсън изобщо не са небрежни. Тя е чакала дълги години да ги изрече.

— Няколко дни преди да умре — продължава, — Крис дойде да ме види. Искаше да поговори с някого. За вашата находка.

— Каза ли ви какво се случи?

— Една част. Но ми се струва, че има и още, нали, Джо?

Винаги има още. Просто трябва да копаеш. И колкото по-надълбоко стигаш, толкова по-тъмно става.

— Да — кимвам.

— Защо не ми разкажеш?