Похищението на Ани Торн

2.

В къщата цари студ. Онзи студ, който обхваща домовете, щом останат дълго затворени и необитаеми. Студ, който те пронизва до мозъка на костите и отказва да си тръгне дори ако усилиш отоплението докрай.

Има също и миризма. На влага, застояло и евтина боя. Снимките от сайта са били подвеждащи. Те са излъчвали своеобразен бохемски шик, артистична занемареност. Реалността е много по-сива и разнебитена. Не че мога да си позволя да съм придирчив. Все някъде трябва да живея, а дори в забутано градче като Арнхил само това жилище ми е по джоба.

Естествено, това не е единствената причина, поради която съм го избрал.

— Всичко наред ли е? — пита зализаният младеж, повъртащ се в антрето. Майк Белинг от агенция за имоти под наем „Белинг и компания“. С твърде добър акцент и добро облекло, за да е местен. Личи си как гори от нетърпение да се прибере в своя цивилизован офис и да остърже кравешкия тор от лъснатите си обувки.

— Не е точно каквото очаквах.

Усмивката му помръква.

— Е, в описанието сме споменали, че става дума за традиционна къща, без много модерни удобства, при това празна от известно време.

— Котлето беше в кухнята, нали? Мисля, че ще е добре да постопля. Благодаря, че ми показахте имота.

— Само още една подробност, господин Торн… — пристъпва неловко той.

— Да?

— Чекът за депозита.

— Какво за него?

— Сигурен съм, че става дума за недоразумение, но още не сме го получили.

— Наистина? — поклащам глава. — На тези пощи вече изобщо не може да се разчита.

— Не се притеснявайте, може и сега да…

— Разбира се. — Бъркам в джоба си и вадя чековата книжка. Майк Белинг ми подава писалка. Подпирам се върху страничното облегало на протрития диван, надрасквам чек и му го подавам.

Той се усмихва. Сетне поглежда листчето и челюстта му увисва.

— Тук пише петстотин паунда. Депозитът плюс наемът за първия месец прави хиляда.

— Вярно. Но вече видях къщата. — Озъртам се наоколо и правя кисела физиономия. — Честно казано, това е пълна дупка. Влажна, студена и миризлива. Дори бездомник няма да се самонастани в нея. Поне да се бяхте отбили да включите отоплението, преди да дойда.

— Боя се, че няма как да приемем.

— Ами тогава намерете си друг наемател — блъфирам. Виждам как се поколебава. Никога не показвай слабост. — Или не можете? Вероятно никой не иска да дойде заради случилото се тук? Онзи малък случай с убийство и самоубийство, за който забравихте да споменете?

Той преглъща, а лицето му се напряга, сякаш някой му е пъхнал нагорещен ръжен отзад.

— Нямаме правното задължение да информираме наемателите…

— Правно не, но морално? — провлачвам глас. — Предвид всичко гореказано, мисля, че една скромна отстъпка от депозита е най-малкото, което следва да ми предложите.

Лицето му пламва, а левият му клепач заиграва в лек тик. Той иска да бъде груб с мен, вероятно дори да ме удари. Но няма как, защото тогава ще загуби сладката си работа с двайсет бона годишно плюс комисионни, а тогава кой ще плаща за хубавите му костюми и лъскавите черни обувки?

Накрая сгъва чека и го прибира полека в папката си.

— Разбира се. Няма проблем.

Не ми отнема дълго да си разопаковам багажа. Не съм от онези, които трупат вещи. Никога не съм обичал да разкрасявам жилището си, а фотографиите са чудесно нещо, ако имаш семейство и деца, но аз нямам. Дрехите си нося, докато не се протрият, а после ги заменям със същите.

Разбира се, всяко правило си има изключения. Последно вадя от куфара си два предмета. Единият е доста употребявано тесте карти, което пускам в джоба си. Някои картоиграчи си носят талисмани за късмет. Аз не вярвах в късмета, докато не започнах да губя. После винях за неудачите си лошия шанс, обувките, които нося, подредбата на звездите. Всичко освен себе си. Картите са моят обратен талисман — постоянно напомняне за това колко зле съм се прецакал.

Другият предмет е по-обемист, увит във вестник. Разопаковам го внимателно и го поставям върху леглото така, сякаш е истинско бебе.

Малките пухкави крачета са вирнати нагоре, ръчичките са свити в юмручета, къдриците на лъскавата руса коса стърчат встрани. Празните сини очи се взират в мен. Или поне едното. Другото се върти свободно в гнездото и гледа другаде, сякаш е зърнало нещо по-интересно и не си прави труда да информира своя побратим.

Вдигам куклата на Ани и я поставям седнала върху скрина, откъдето може да ме наблюдава с изкривения си взор всеки ден и всяка нощ.

Прекарвам останалата част от следобеда и вечерта в размотаване и опити да се сгрея. Кракът ми се обажда, ако стоя твърде дълго неподвижно, а влагата и студът в къщата изобщо не помагат. Радиаторите не работят добре — сигурно системата не е обезвъздушена.

В дневната има камина, но при старателното претърсване на помещенията и бараката отвън не успявам да открия никакви дърва за горене. В един шкаф обаче попадам на стара електрическа печка. Включвам я и слоят прах върху реотаните се изпепелява с пращене, изпълвайки въздуха с мирис на изгоряло. Все пак уредът трябва да излъчва прилично количество топлина, освен ако не направи късо съединение.

Въпреки западналия си вид къщата навярно някога е била уютно семейно гнездо. Банята и кухнята са овехтели, но чисти. Дворът отзад е широк и удобен за игра, преминавайки в открито поле. Приятно, удобно, безопасно място, където да отрасне едно момче. Само дето на това момче не му било писано.

Аз не вярвам в призраци. Навремето баба ми казваше: „Не от мъртвите трябва да се боиш, миличък, а от живите“. И е била почти права. Но вярвам, че понякога можеш да доловиш отгласа на лошите неща. Те се отпечатват върху тъканта на реалността, подобно на стъпки върху бетон. Онова, което е оставило отпечатъка, отдавна си е отишло, но няма как да изтриеш дирята, оставена от него.

Вероятно затова още не съм влязъл в стаята му. Нямам проблем да живея в къщата, но това не означава, че усещането е добро. И как би могло да е? Нещо ужасно се е случило между тези стени, а сградите помнят.

Не съм напазарувал храна, но не съм и гладен. Щом стрелката на часовника подминава седем, отварям бутилка бърбън и си наливам солидна доза. Лаптопът е безполезен, защото още не съм си прокарал интернет. Засега няма особено какво да правя, освен да седя, да привиквам с обстановката и да се мъча да игнорирам болката в крака и лекото, познато присвиване под лъжичката. Вадя тестето карти и го оставям на масата, но не го отварям. Не това е предназначението му. После слушам музика на телефона си и чета някакъв прехвален трилър, чийто край вече съм отгатнал. По някое време излизам през кухненската врата и пуша цигара, зяпайки обраслия двор.

Небето е черно като катран, без нито една проблясваща звездица. Забравил съм какъв е мракът в провинцията. Твърде отдавна живея в града. Там никога не става напълно тъмно, нито напълно тихо. Сега единствените звуци са моето дишане и пращенето на цигарата.

За сетен път се питам защо съм се върнал. Да, Арнхил е откъсната, полузабравена точка върху картата. Но в чужбина щеше да е по-безопасно. С хиляди километри между мен, моите дългове и хората, които не се отнасят мило с длъжниците. Не и когато те са с празни джобове.

Можех да си сменя името и да стана барман в някое плажно заведение. Да сръбвам маргарити по залез. Но избрах това място. Или то избра мен.

Не вярвам твърде в съдбата. Но вярвам, че някои неща са закодирани в гените ни. Програмирани сме да действаме и да реагираме по определен начин и това моделира живота ни. Безсилни сме да го променим, както сме безсилни да променим цвета на очите си или склонността да получаваме лунички от слънцето.

А не е изключено и просто да си търся оправдание, за да избегна поемането на отговорност за постъпките си. Всъщност винаги съм знаел, че един ден ще се върна тук. Мейлът просто ускори решението ми.

Получих го преди около два месеца. Дори се чудя как не е отишъл направо в папката със спам.

Първият ми импулс бе да го изтрия. Адресът на изпращача ми беше непознат. Вероятно просто някакъв трол или любител на безвкусните шеги. Има теми, които е най-добре да останат затворени. Нищо хубаво не може да излезе от отварянето им. Най-разумното решение бе да натисна бутона за изтриване, после да изпразня кошчето и да забравя за станалото.

Давайки си сметка за това, натиснах „Отвори“.