Похищението на Ани Торн

15.

В крайна сметка животът не е благосклонен към никого от нас.

Той прегърбва раменете ни, лишава походката ни от лекота. Ограбва нещата, които обичаме, и изпълва душите ни със скръб и жалост.

В него няма победители, всичко се свежда единствено до губене — на собствената младост, на красотата, но най-вече на любимите хора. Понякога си мисля, че не минаването на годините те състарява, а именно тези загуби. Следите от тях не могат да се изгладят с ботокс, нито да се напомпат със силикон. Болката прозира в очите. Очи, които са видели твърде много, винаги те издават.

Като моите. И като тези на Мари.

Тя седи неловко върху продънения диван, сплела пръсти върху плътно събраните си колене. Станала е слаба — много по-слаба от цъфтящата тийнейджърка, която си спомням. Някога страните ѝ бяха заоблени, а крайниците — дълги и стройни, с кадифената кожа и стегнатата плът на младостта.

Сега краката ѝ се очертават като клечки под тесните джинси. Бузите са хлътнали, но тъмната коса е все така гъста и лъскава. Минава секунда, докато осъзная, че всъщност е перука, а веждите — просто изкусно изрисувани линии.

Суетя се не по-малко сконфузено. Прибирам листовете, които съм чел, обратно в папката и я пъхам под мишница. Не знам откога е тук и какво е успяла да види. Влязла е сама, след като не съм отговорил на почукването ѝ. Поне твърди, че е почукала.

— Да ти предложа питие? Чай, кафе, нещо по-силно?

Изразът дразни дори собствения ми слух. Клише, отбелязвам си наум с червен химикал.

Тя накланя глава и косата ѝ пада на една страна, точно както преди.

— Колко силно?

— Бира, бърбън. Разбира се, не си опитала и прочутото ми кафе…

Едва забележим намек за усмивка.

— Бира, благодаря.

Кимвам и отивам към кухнята. Сърцето блъска в гърдите ми, а главата ми леко се мае. Вероятно просто от празния стомах. Наистина трябва да похапна или да пийна безалкохолно. Още алкохол само ще влоши положението.

Бъркам в хладилника и вадя две кутийки бира.

Озъртам се за кратко, отварям шкафа под мивката и пъхам папката вътре. После се връщам във всекидневната и поставям едната кутийка на масичката пред Мари. Отварям другата и отпивам дълга глътка. Установявам, че съм сбъркал. Бирата не ме кара да се чувствам по-зле. Не ме кара да се чувствам и по-добре, но не там е идеята.

Отпускам се тежко в креслото.

— Дълго време мина — изтърсвам поредното клише.

— Наистина. Няма ли да ми кажеш, че изобщо не съм се променила?

— Всички се променяме — поклащам глава.

— Да — взема бирата си тя и я отваря. — Но не всички умираме от рак. Предполагам, вече знаеш. Това е Арнхил все пак.

Прямотата ѝ леко ме сепва, но после, щом надига кутийката, си давам сметка, че това не е първото и питие.

— Как върви лечението? — питам.

— Никак. Само отлага неизбежното. Туморът продължава да расте, но по-бавно.

— Съжалявам. — Тази вечер клишетата наистина ми се удават. След катастрофата мразех всички наоколо да ми повтарят колко съжаляват. Каква полза? Те ли са предизвикали нещастието? Не. Тогава за какво, по дяволите, съжаляват? — Докторите дават ли надежда?

— Прекалено ги е страх от Стивън, за да дадат откровен отговор. А и според него те нищо не разбират. Решил е да ме води на експериментално лечение в Щатите. Клиниката „Бардън-Хоуп“. Някаква нова чудодейна терапия.

Езикарая Хирст — Чудодееца, сещам се. А после и за репликата в бара: Мари няма да умре. Аз няма да позволя това да се случи.

— Той уточни ли в какво се състои терапията?

— Не — фиксира ме тя с хлътналите си очи. — Но аз бих опитала всичко. Искам да живея. Да видя сина си да пораства.

Разбира се. Кой ли не би искал. Само дето чудеса не съществуват. Не и без съответната цена.

Свеждам поглед. И двамата надигаме бирите си. Интересно как колкото повече споделяш с някого, толкова по-малко е нужно да го обличаш в думи.

— Разбрах, че преподаваш в гимназията? — подхвърля тя накрая. — Усещането трябва да е малко странно.

— Да. Вместо да съм от затворниците, съм от надзирателите.

— Кое те накара да се върнеш?

Един имейл. Вътрешен импулс. Недовършено дело. Всички заедно и никое от тях. Като цяло, винаги съм знаел, че ще го сторя.

— Всъщност нямам представа. Попадна ми обявата за работа и реших, че ще е добра възможност.

— Възможност за какво? Изненадах се, като разбрах, че си тук. Не очаквах някога да те видя отново.

— Е, нали ме познаваш. Вечната черна овца.

— Не, Джо. Ти беше един от свестните.

Усещам как страните ми пламват. Изведнъж отново съм на петнайсет и се къпя в лъчите на нейното одобрение.

— Ами ти? — питам. — Защо остана?

Леко, безволево свиване на рамене.

— Все нещо се случваше, а после Стивън ми предложи.

— И ти прие?

— Защо не?

Спомням се за петнайсетгодишното момиче, ридаещо на рамото ми с насинено око. Кълнящо се, че няма да позволи това да се случи отново.

— Струва ми се, че имаше други планове.

— Е, те невинаги се осъществяват, нали? Оценките ми не бяха достатъчно високи. Мама я съкратиха. Наложи се да тръгна на работа заради парите и не щеш ли, взех, че се омъжих. Край на историята.

Не съвсем, мисля си.

— И имаш син?

— Знаеш, че е така.

— Сигурен съм, че Стивън се гордее с него. Крушата не пада далече от дървото.

Тя ми хвърля пронизващ взор.

— И двамата се гордеем с Джеръми.

— Наистина?

— Ти нямаш деца, нали?

— Не.

— Тогава недей да съдиш.

Пръстите ѝ смачкват кутийката.

— Намира ли ти се още?

— Сигурна ли си?

— Надали тъкмо това ще ме умори.

Отивам в кухнята и бъркам в хладилника. После спирам за секунда. Мари вероятно е с кола, видял съм как пъха ключовете в чантата си. Не бива да пие повече, ако ще шофира до вкъщи. Но това не е мой проблем. Връщам се и ѝ подавам бирата. Тя се озърта и потреперва.

— Ама че е студено тук.

— Да, парното не работи добре.

Но явно не това я тревожи.

— Защо избра точно тази квартира?

— Просто ми попадна.

— Също като работата?

— Да.

— Ей сега ще ти повярвам. Виж, ако си дошъл тук да ровиш в миналото…

Най-сетне. Ето горчивото камъче, което се кани да изплюе, откакто е дошла.

— Какво тогава? От какво толкова се боиш? От какво се бои Хърст?

Тя не отговаря веднага, а щом отваря уста, гласът ѝ е по-мек.

— Ти замина, а ние останалите сме още тук. Моля те, остави нещата както са. Не заради Стивън. Заради мен.

Едва сега ми просветва.

— Той те е изпратил, нали? Биячите му не свършиха работа, затова е решил, че ти ще докоснеш по-нежните ми струни. Ще ме размекнеш в името на старите времена.

Тя поклаща глава.

— Ако Стивън искаше да те отстрани, нямаше да праща мен, а някой, който да довърши започнатото от момчетата на Флеч.

— Момчетата на Флеч? — Разбира се. Набития и Зализаната прическа. Затова са ми се сторили познати. В училище Флеч играеше ролята на безмозъчната горила, а сега потомството му продължава традицията. — Естествено, трябваше да доловя семейната прилика от начина, по който кокалчетата им се влачеха по земята.

Лицето ѝ се изчервява и аз действително усещам как нещо трепва в мен. Но не нежните ми струни, а онова депресиращо убождане, показващо, че най-лошите ти подозрения за някого са се оправдали.

— Значи си в течение за топлото ми посрещане? — Това обяснява и защо не ме е питала за синините по лицето.

— Разбрах впоследствие. Съжалявам.

— Аз също.

Тя се изправя.

— Трябва да вървя. Глупаво беше да идвам. Загуба на време.

— Не напълно. Можеш да предадеш едно съобщение на Хърст.

— Не мисля.

— Кажи му, че имам нещо за него.

— Съмнявам се да имаш нещо, което ще го заинтересува.

— Наречи го сувенир. От мината.

— За бога, оттогава минаха двайсет и пет години. Бяхме още деца.

— Не, сестра ми беше още дете.

Бледото ѝ, изнурено лице помръква още повече и това ми доставя удоволствие, което вероятно говори що за човек съм.

— Съжалявам за Ани.

— Ами за Крис?

— Това си беше негов избор.

— Наистина? Тогава задай на Хърст и един въпрос — питай го дали Крис наистина е скочил сам.