Похищението на Ани Торн

24.

— И тогава казах на онази ученичка, че макар да уважавам правото ѝ да изрази себе си чрез хвърлянето на обувката…

Саймън продължава да дудне монотонно, а аз с учудване установявам, че гласът му почти не ми лази по нервите. Или може би съм успял да го игнорирам като фонов шум. Дразнещ, но поносим.

Днес на обяд сме само аз, Саймън и Бет. Не изпитвам глад, но все пак се насилвам да преглътна няколко пържени картофа в смътната надежда, че ще облекчат махмурлука ми. Пред мен стои и втора кутийка кола, не от диетичната.

Саймън продължава с плоските си и предсказуеми историйки, а аз се усмихвам учтиво и правя всичко възможно да не го прасна в лицето. Преди всичко това не би се отразило добре на ръката ми. Направил съм ѝ що-годе прилична превръзка от стара калъфка на възглавница и разправям на хората, че съм се изгорил на фурната. Готвил съм в пийнало състояние и така нататък. Бет ми хвърля разбиращи погледи и по всичко личи, че не ми вярва, но аз не давам пукната пара. Тъкмо сега повече ме занимават събитията от предната вечер. Чутото от Маркъс. Срещата с Глория. Съзнанието, че съм стигнал дъното и трудно бих могъл да затъна повече.

— Господин Торн?

Вдигам глава. До масата стои Хари, с мрачна физиономия.

— Бих желал да поговорим в моя кабинет.

— Разбира се — отвръщам с престорен ентусиазъм. Очаквам някакъв остроумен коментар от Саймън, но напразно. Той продължава да се храни съсредоточено. Твърде съсредоточено. Отмествам стола си назад.

— Е, до после — повдига вежди Бет.

Следвам Хари по коридора.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

— Нека изчакаме, докато стигнем кабинета.

Тонът му е хладен, официален и ме изпълва с лоши предчувствия. Което, предвид изходната ми позиция от тази сутрин, само по себе си е забележително.

Той бутва вратата и влиза. Аз пристъпвам подир него. И спирам. Като закован.

Пред бюрото на Хари седи посетител.

Щом ни чува, става и се обръща.

Бих казал, че занемявам, но почти ми иде да се изсмея. Всъщност е трябвало да го очаквам. Все пак съм комарджия. Един играч трябва да предвиди всички възможни развития, преди да действа. Да състави стратегията си. Изведнъж се чувствам като сочен екземпляр риба тон, пляскащ върху маса, обградена от акули.

Хари затваря вратата и ни оглежда подред.

— Вярвам, че вече се познавате.

— И двамата сме отрасли в Арнхил — отвръща Стивън Хърст, — но иначе не бих казал, че действително „познавам“ господин Торн.

— Е, аз още навремето бях придирчив в избора на приятели — не му оставам длъжен.

Самодоволното му изражение за миг помръква. После забелязва бинтованата ми ръка.

— Пак ли си се бил с някого?

— Само с кухненската печка. Но ако случайно те сърбят ръцете…

— Господин Торн, господин Хърст — прекъсва ни рязко Хари. — Имате ли нещо против всички да седнем?

Хърст се отпуска върху стола си. Аз неохотно правя същото на съседния. Чувствам се точно като провинил се ученик, извикан при директора.

— И така — Хари заобикаля бюрото и разлиства някакви книжа. — До мое знание достигнаха обстоятелства, които считам, че трябва да обсъдим.

— Ако става въпрос за вчерашния инцидент в тоалетните между Джеръми Хърст и Маркъс Доусън… — подемам с приятен тон.

— Не става въпрос за него — пресича ме Хари.

— О, така ли — озъртам се като в небрано лозе. Хърст е възвърнал уверения си вид. Иде ми да скоча от мястото си, да го сграбча за гушата и да стискам, докато очите му не изхвръкнат от орбитите си, а езикът му не посинее. Вместо това казвам: — Е, тогава най-добре ме просветлете.

— Преди да постъпите при нас в „Арнхил“, сте работили в гимназия „Стокфърд“, нали?

— Точно така.

— И сте ни предоставили препоръка от предишната си директорка, госпожица Кумс?

Усещам как яката на ризата започва да ме стяга.

— Да.

— Само дето това не е напълно вярно, нали?

— Боя се, че не разбирам.

— Госпожица Кумс не е подписвала тази препоръка.

— Нима?

— Твърди, че изобщо не знае за нея.

— Предполагам, че става въпрос за обикновено недоразумение.

— Надали. Госпожица Кумс беше категорична — вие сте напуснали гимназия „Стокфърд“ внезапно, малко след като от училищната каса е изчезнала значителна сума пари.

— Тези пари бяха възстановени.

— Ти обичаш да играеш комар, нали, Джо? — не се сдържа Хърст.

— Какво те касае това? — сопвам се.

— В случай, че си забравил, аз съм в училищното настоятелство. Ако науча, че някой от преподавателите си служи с измама, съм длъжен да взема мерки.

— Ако научиш? И от кого, ако смея да попитам?

Хърст само свива устни и аз се досещам. Саймън Сондърс. Нали той беше в „Лисицата“ и стана свидетел на спречкването ни. Защо му е да ходи при директора, след като може да изтича по-нависоко, при самия член на настоятелството и градската управа? С един куршум два заека. Хем да ме натопи, хем да си спечели благоразположението му за в бъдеще. Проклетият малък мазник.

— Трябва по-внимателно да си подбираш източниците на информация — казвам.

— Значи отричаш?

— Бих казал, че версията, представена тук, е само бледо подобие на истината. А нея бих предпочел да обсъдя насаме с прекия си началник.

— Истината? — присветва с очи Хърст. — Истината е, че си постъпил тук с фалшиви препоръки и си напуснал предната си работа при съмнителни обстоятелства. А на всичко отгоре си започнал и лична вендета срещу сина ми, без съмнение на база въображаемата ти минала история с мен. Поведението и представянето ти като учител са напълно неприемливи. Да не пропусна и факта, че вониш на алкохол.

Той оправя вратовръзката си и победоносно се обляга назад. Хари ме гледа унило през бюрото.

— Съжалявам, господин Торн. Въпросът ще трябва да се разгледа от настоятелството. Имате право на защита от профсъюза, но в светлината на тези разкрития…

— Обвинения — възразявам. — При това в по-голямата част недоказани.

— И все пак, нямам друг избор, освен временно да ви отстраня от изпълнение на преподавателски задължения, докато не вземем решение относно вашето бъдеще в гимназията.

— Разбирам.

Ставам, като се старая да овладея треперенето на тялото си — донякъде вследствие на махмурлука, но най-вече от гняв. Не бива да ми проличи. Не бива да позволя на Хърст да триумфира. А също, трябва да им покажа, че още държа печелившия коз.

Тръгвам към вратата, но спирам. Поглеждам Хърст.

— Хубава вратовръзка, между другото — подхвърлям.

Изражението на лицето му е всичко, което ми е нужно.

Не се връщам в столовата. Вземам си палтото и чантата от учителската стая — която за щастие е празна — и тръгвам към изхода. Предпочитам да не виждам отново Саймън. Макар вече да съм спрян от преподаване, не ми се ще да добавя към трудовата си биография и нападение над колега.

Когато минавам покрай стъклената преграда, зад която обичайно седи госпожица Грейсън, забелязвам, че тя не е там. На стола ѝ се е настанило по-младо нейно копие — с къса тъмна прическа, очила, но без космата бенка на брадичката — и трака по клавиатурата на компютъра.

— Извинете — питам, — къде е госпожица Грейсън?

— В болнични, настинала е.

— О, съжалявам.

— По какъв въпрос я търсите?

— Просто си тръгвам и исках да ѝ кажа довиждане. Знаете ли кога ще се върне?

— Боя се, че не.

— Е, благодаря за помощта — кимвам и понечвам да си вървя.

— Господин Торн? — спира ме тя.

— Да?

— Господин Прайс заръча на излизане да предадете пропуска си.

Пропускът, с чиято помощ влизам в училището. Хари наистина не се шегува.

— Да не се бои, че ще се промъкна през нощта, за да обера касата?

Служителката не оценява шегата. Чудя се какво ли знае. Какво ли знаят всички.

— Е, добре. — Вадя картата от джоба си и едва се сдържам да не я тресна върху бюрото.

— Благодаря.

— Моля. И предайте поздравите ми на госпожица Грейсън.

— Разбира се.

Тя се усмихва проформа. После взема пропуска ми и — в случай че храня каквито и да било съмнения относно временността на отстраняването си — вади ножица, срязва го акуратно през средата и пуска половинките в кошчето.

Когато се прибирам, къщата се муси насреща ми с единствения здрав прозорец на фасадата си. Виж, сякаш съска през разбитата си врата. Виж какво направи. Доволен ли си сега?

Не, не съм доволен, мисля си. Защото още не съм приключил. Натискам бравата. Вратата отначало заяжда, а после с недоволно скърцане се отваря. Не съм сигурен, че къщата е на моя страна в цялата история. Твърде силно е свързана с града, с неговото минало. Не желае присъствието ми тук. Няма намерение да ме накара да се чувствам удобно. Но това не ме притеснява. И без това не възнамерявам да стоя още дълго.

Влизам вътре и хвърлям чантата си на дивана. Стаята е почти в същото състояние, в което съм я заварил предната вечер. С вътрешни наранявания. Обмислям дали да не запретна ръкави и да разтребя бъркотията. После излизам навън и паля цигара.

А може би Хърст ми е направил услуга. Ускорил е неизбежното. В крайна сметка аз не съм имал планове да оставам, нали? Да живея в място, съдържащо толкова мрачни и болезнени спомени. Едно ранено животно не бяга от капана само за да се върне отново, да се хвърли в металните челюсти и да чака те да натрошат костите му.

Освен ако няма дяволски основателна причина.

Ще ми се да мога да кажа, че причината е Ани, или получените съобщения. Но не е толкова просто. Дори цялата вина, която изпитвам, не би стигнала да ме завлече дотук. Не и сама по себе си.

Истината е, че бях отчаян. Трябваше да бягам нанякъде и видях шанс да уредя едновременно старите сметки и новите дългове. Навярно идеята винаги се е спотайвала в дъното на съзнанието ми. Знаел съм, че притежавам нещо, способно да прецака живота на Хърст. А едва по-късно ми е хрумнало да го накарам и да плати за него.

Вярно, не съм очаквал той да хвърли толкова усилия, за да ме прогони от града. Но въпреки всичките си манипулации и заплахи, той вече е изиграл ръката си. Няма повече козове. Остава само един начин да се отърве от мен и макар да не се съмнявам, че е способен на убийство, там залозите са по-високи. Дали е готов да рискува кариерата, семейството, комфортния си живот?

Надявам се, че отговорът е „не“. Но от друга страна, знае ли човек.

Затварям задната врата и влизам вътре. Чувството на хлад ме обзема отново. Чувам стърженето и шумоленето в стените. Вече започвам да свиквам както със студа, така и с нестихващите звуци на къщата. Не съм сигурен дали това е добър признак, или просто съм свалил гарда.

Отивам във всекидневната, вземам телефона си и набирам номера на Брендън. Той отговаря на второто позвъняване.

— Сега пък какво искаш?

— Не е ли достатъчно да чуя сладките трели на гласа ти?

— Надявам се да не се пипаш.

— Виж, трябва ми услуга.

— Трудна работа. Тъкмо сега съм зает да чопля миши фъшкии от брадата си.

— Не бяха ли джербили?

— Мишки, джербили, кой го е грижа. Важното е, че малките гадове цяла нощ риха боклуци отгоре ми. Кога най-сетне мога да се прибера у дома?

— Пазиш ли още сака, който ти оставих?

— Какъв сак?

— Един такъв, натъпкан до пръсване.

— Да, пазя го.

— Можеш ли да ми го пратиш спешно по куриер?

— Виж, Джо…

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. Ти си истински приятел. Благодаря ти.

— Я не се лигави.

— Просто реших да ти го кажа, в случай че не се чуем повече.

Настъпва пауза, после Брендън изръмжава:

— Добре, разкарай ми се от главата, преди да съм изкормил някой шибан джербил.

Линията прекъсва. Поглеждам часовника си. Три и половина следобед. Оглеждам опустошената всекидневна. Вдигам Аби Очичките от пода и я поставям обратно в креслото. Тя ме наблюдава с единственото си хладно, синьо око. Мястото на другото зее празно. Търся известно време, но не го откривам никъде. В мозъка ми изниква неканената картина на чевръсти хлебарки, отнасящи го върху гърбовете си. Само това ми липсва. Мислено благодаря на развинтеното си въображение.

Звънът на телефона ме кара да подскоча.

— Ало? — приемам обаждането.

— Защо не спомена, че ще се скатаваш от училище? Можех да ти правя компания.

Бет. Разбира се.

— Откъде взе номера ми?

— От Даниел, заместничката на госпожица Грейсън. Познавам брат ѝ, в един отбор сме на викторините.

— Значи си разбрала какво се е случило?

— Според Хари си излязъл в отпуск.

— Така ли го наричат вече?

— Напускаш, нали? — пита тя след кратко мълчание.

— Мисля, че вече съм напуснал.

— Боже, каква бързина. Ти си истински рекордьор.

— Радвам се, че съм успял да те впечатля.

— Заради вчерашната случка е, нали? С Джеръми Хърст.

— Не.

— А тогава какво?

— Сложно е за обясняване.

— Колко сложно? Колкото халба бира или колкото няколко бърбъна?

Поколебавам се.

— Определено второто.

— Добре, ще те чакам в „Лисицата“ в седем. И гледай да не си забравиш пак портфейла.

Тя затваря, без да се сбогува. Защо хората постоянно го правят? Аз още не бях свършил. Имах въпроси. Но предполагам, че те могат да почакат. Отпускам се тежко върху дивана и се чудя дали да не си направя кафе. Поглеждам седящата срещу мен Аби Очичките. Или може би сега трябва да ѝ казвам Аби Оченцето?

С леко потреперване се вдигам от мястото си и тръгвам към вратата. По-добре да отскоча до закусвалнята и да си взема нещо за хапване.