Похищението на Ани Торн

33.

Той се е уредил добре. Нали така казваме, щом видим нечие богатство или успех? Обикновено изразяващи се в голяма къща, скъп костюм или лъскава нова кола.

Странно как мерим нещата. Сякаш способността да закупим по-голяма сграда или машина, харчеща повече гориво в задръстванията, е върховното мерило за постигнатото през краткия срок, отреден ни на тази планета. Въпреки всичко постигнато от нас, все още съдим за хората по тухлите и хоросана, плата и конските сили.

Но поне по тези критерии Стивън Хърст наистина „се е уредил добре“.

Неговите тухли и хоросан представляват реновирано имение на около километър извън Арнхил. Реновацията се изразява в систематичното заличаване на духа на старата сграда и потъпкването му под тонове стомана, бетон и стъкло.

Тази вечер на чакълестата алея отпред е паркирана само една кола — чисто нов рейндж роувър. Мари и Джеръми са в Нотингам, за да търсят нови маратонки, а после да ядат пица. Отзад се вижда дълга градина, джакузи и осветен плувен басейн. Човек не си позволява джакузи и плувен басейн само със заплатата на общински съветник.

Може би затова Мари е останала. И все пак то не ѝ е донесло нищо. Годините, в които е било писано да се наслаждава на джакузита и басейни, са се оказали по-кратки, отколкото е очаквала. Навярно е щяла да стори по-добре, ако използва времето си за малко свобода, далеч от това място. Но в крайна сметка всичко опира до това доколко цениш материалните неща и какво си готов да пожертваш заради тях.

Поглеждам часовника си — 8:27 вечерта. Двоумя се още секунда, сетне вдигам ръка и натискам звънеца.

В недрата на къщата се разнася гонг. Чуват се приближаващи стъпки и след малко вратата се отваря.

Не съм допускал, че е възможно човек да се състари за броени дни, но мога да се закълна, че именно това се е случило с Хърст. Под яркото осветление на входа той изглежда напълно променен, почти пенсионер. Лицето му е отпуснато като мокър парцал, а очите са два кървясали процепа сред гънките от сивкава кожа. Той не ме поздравява, нито протяга ръка.

— Кабинетът ми е насам — казва и се обръща, оставяйки ме сам да затварям вратата подир себе си.

Вътрешността не е точно каквато съм очаквал. Подредена е с повече вкус, макар и с нотка на кич. В сатенените тапети и имитациите на персийски вази се долавя ръката на Мари.

Стивън ме води по коридора. Пред нас забелязвам голяма комбинирана трапезария и всекидневна. Отдясно има модерна кухня, блестяща от мрамор и хром. Той отваря друга врата, отляво. Неговият кабинет. Усещам как ме залива вълна от негодувание. След нещата, които е сторил, Хърст притежава всичко това.

А също и съпруга, умираща от рак.

Следвам го в стаята. На фона на останалата къща тук обстановката е по-минималистична. Голямо дъбово бюро в средата. Няколко черно-бели фотографии на стените. Остъклен бюфет с богат набор от кристални чаши и луксозни напитки.

Същинска пародия на аристократизъм, включително до тежкото стъклено преспапие на бюрото. Личното пространство на мъж, смятащ, че действително се е уредил много добре.

С тази разлика, че по вида му не личи да е така. Прилича по-скоро на мъж, готов да се разпадне в скъпия си, ушит по поръчка костюм.

— Ще пиеш ли нещо? — Той отива до бюфета и ме поглежда през рамо. — Уиски?

— Защо не.

Стивън налива щедри дози в две масивни чаши от искрящ кристал.

— Сядай — посочва ми едно от креслата пред бюрото си. Той самият се настанява в директорския стол от другата му страна. Това ме поставя в по-ниска позиция, но щом го кара да се чувства добре, нямам нищо против. Отпускам се върху скърцащата кожа и поставям сака на пода до себе си. Така или иначе, държа печелившата ръка.

Известно време нито говорим, нито пием. После едновременно посягаме към чашите.

— Какво искаш?

— Мисля, че знаеш.

— Дошъл си да ме молиш да те върна на работа ли?

Изсмивам се звучно.

— Това би ти допаднало, нали?

— Всъщност, не. Най-много би ми допаднало да си идеш у дома. Да оставиш всички ни тук на спокойствие.

— Някои хора не заслужават спокойствие.

— Винаги си смятал най-лошото за мен.

— Ти винаги си вършил най-лошото.

— Бях хлапе. Също като останалите. А и толкова години минаха оттогава.

— Как е Мари? — питам.

Въпросът явно го смущава.

— Не искам да говорим за нея.

— Но нали ти я изпрати при мен.

— Всъщност идеята беше нейна. — Лично аз съм останал с друго впечатление, но не бива да забравям, че това е Хърст. При него лъгането е толкова естествено, колкото дишането. — Смяташе, че ще успее да ти налее малко ум в главата. Да спести неприятностите.

— Неприятности от рода на това да нареждаш да ме пребиват? И да тършуват из къщата ми?

Тънка като бръснач усмивка.

— Боя се, че не разбирам за какво говориш.

— Но те не намериха нищо, нали? Бас държа, че си се пръснал от яд.

Той поклаща глава и сръбва от уискито си.

— Събитията от онези дни не ме интересуват чак толкова, колкото явно си мислиш.

— Но те интересуваха достатъчно, за да последваш Крис в Блока, нали? Какво се случи там? Скарахте ли се? Ти блъсна ли го?

— Чуваш ли се какво говориш? — Тонът му е такъв, сякаш има пред себе си слабоумен. — Знаеш ли, жал ми е за теб. Имаше кариера, имаше някакво подобие на живот, а сега си готов да захвърлиш всичко, и за какво? За да уредиш стари сметки? Да търсиш несъществуващи отговори? Просто се откажи. Тръгни си, преди съвсем да си влошил положението си.

Пресягам се към своята чаша и отпивам дълга, бавна глътка.

— Ти беше там. Аз те видях.

— Но не за да нараня Крис, а за да го спася.

— Не думай.

— Опитах да го вразумя, но той не беше на себе си. Крещеше несвързани, налудничави неща. А после скочи. Избягах оттам, признавам. Не исках хората да си направят погрешни заключения.

Всъщност не мисля, че Стивън лъже. Не съм сигурен дали дълбоко в себе си някога съм вярвал, че той е бутнал Крис. По-скоро съм искал да е така, за да имам още една причина да го мразя. А може би и да оправдая себе си. Защото ако Крис е скочил сам, това означава, че съм го предал. Също като Ани. Но разбира се, не вярвам и че се е опитал да го спаси. Хърст никога не е давал пет пари за нечия друга кожа освен своята. И именно на това разчитам сега.

— Защо толкова се боиш от присъствието ми тук?

— Не се боя, а ми се гади от него.

— Странно, но наистина не изглеждаш добре.

— Уморен съм. Ракът е страшна болест и се отразява на всички. Ето, доволен ли си? Животът ми не е чак толкова перфектен. Това ли искаше да чуеш?

Оглеждам го внимателно. Може би е прав и нещата при него не са се подредили добре. Сещам се за думите на госпожица Грейсън:

Той е отчаян… А ти си единственият човек, способен да го спре.

И имам пълното намерение да го сторя. Но не затова съм тук. Първо трябва да свърша друго — нещо, което Хърст напълно ще разбере. Да спася собствената си кожа.

Вдигам сака и го тръсвам върху бюрото. Той разпознава избледнелите, набръчкани лепенки на „Доктор Кой“ и „Стар Трек“ и очите му се разширяват.

— Какво, по дяволите, е това?

— Мисля, че се сещаш. Но за сведение на съдебните заседатели — отварям ципа и внимателно изваждам съдържанието пред него — това е лостът, с който разби главата на сестра ми, и твоята училищна вратовръзка. Покрити с нейната кръв и с твоята ДНК.

Стивън отваря и затваря уста, преглъщайки информацията като горчив хап.

— И какво доказва това? Сестра ти се върна. Жива и здрава.

— И двамата знаем, че не е така.

— Опитай да го разкажеш на полицията. Положително веднага ще намерят удобна усмирителна риза, в която да те пъхнат.

— А как ти се струва следното. Сестра ми изчезна за два дни. Четирийсет и осем часа. Ами ако представя тези неща като доказателство, че ти си я отвлякъл? Че си я наранил? Как ще го приемат жителите на Арнхил, твоите колеги в градския съвет?

Той се вторачва в лоста и окървавената вратовръзка, а после вдига очи.

— Добре, питам те още веднъж, какво искаш?

— Трийсет бона.

Зачаквам. Изведнъж нещо се случва с лицето му. Очаквал съм гняв, отказ, може би заплахи. Но вместо това той отмята глава назад към облегалката на стола и от гърлото му изригва буен смях.

Превъртал съм какви ли не сценарии в съзнанието си, но не и този. Хвърлям нервно поглед през прозореца. Навън има само мрак. Напрежението ми се покачва.

— Кое е забавното? — питам.

— Ти — отвръща той, след като се овладява. — Винаги си бил единствено ти.

— Чудесно — вземам лоста и вратовръзката и ги пъхам обратно в сака. — Може пък просто да ги отнеса в полицията още сега.

— Не, няма да го направиш.

— Нищо не ми пречи. Предупреждавам те, че само ако опиташ да ме спреш или да повикаш биячите си…

— Стига си дрънкал глупости — прекъсва ме Хърст. — Открай време проблемът ти е, че все търсиш на кого да се озъбиш, кого да обвиниш. Дори не се замисляш, че сам си навличаш неприятностите.

— Не разбирам какво, по дяволите, имаш предвид.

— Аз знам за катастрофата.

— Какво има да се знае? Беше нещастен случай. Баща ми и сестра ми загинаха.

— А къде отивахте онази вечер?

— Не помня.

— Колко удобно.

— Самата истина е.

— Във вестниците писаха, че нещо трябва да се е случило. Баща ти е карал към болницата, а малко преди катастрофата от дома ви е имало позвъняване на спешния телефон.

Чудя се откъде е научил това. И още по-важно, защо си е поставил за цел да го научи.

— Виж, нека караме по същество…

— Колата не е блъсната случайно.

— Грешиш. Експертизата показа, че шофьорът натиснал спирачките. Опитал е да избегне катастрофата.

— Не казвам, че не е било злополука. А че не е предизвикана от баща ти. — Той се усмихва и аз виждам как къщичката от карти, съдържаща моята печеливша ръка, бавно се килва и рухва на земята. — Ти си я предизвикал, Джо. Ти си бил зад волана.