Похищението на Ани Торн

35.

— Така ви открихме.

— Кой ни е открил?

— Аз и татко. Връщахме се от футболен мач. Той забеляза колата, цялата сплескана в дървото. Спряхме, за да видим дали не можем да помогнем. Веднага видяхме, че баща ти е мъртъв. Аз намерих сестра ти. Беше изхвръкнала навън. Нямаше какво да се направи… — Стивън млъква за секунда. — А после баща ми каза: „Момчето е още живо. Но ще си има големи проблеми“. Веднага се сетих какво има предвид. Ти беше само на петнайсет и нямаше право да шофираш. Затова ви разменихме. Сложихме баща ти на шофьорската седалка, а теб на пътническата. За да помислят полицаите, че той е карал.

— Но защо изобщо ви е било грижа?

— Защото каквито и противоречия да сме имали, татко вярваше, че своите хора трябва да се поддържат. Ти членуваше в моята банда. Баща ти беше миньор, макар и стачкоизменник. Не можехме просто да ви хвърлим на вълците. Аз трябваше да те посетя в болницата, за да ти кажа да се придържаш към историята. Но се оказа, че ти вече си съчинил своя собствена. Сестрата ми каза, че не помниш нищо за катастрофата. Вярно ли е, Джо?

Лъжи, мисля си, докато го гледам. Няма такова нещо като бяла лъжа. Лъжите никога не са бели или черни, а само сиви. Мъгла, обгръщаща истината. Понякога толкова гъста, че губим сами себе си в нея.

Като начало, и аз не бях сигурен какво си спомням. Беше по-лесно просто да приема онова, което твърдяха лекарите и полицаите. Да затворя очи и да заявя, че не знам какво се е случило. Не помня катастрофата.

Така и не казах на мама, а и тя не ме попита. За нищо. Трябва да си е задала някой и друг въпрос, докато е чистила кръвта, но никога не отвори дума. Аз веднъж понечих да го сторя, но тя само ме стисна за китката до посиняване и рече: „Каквото и да е станало у дома, е било злополука, Джо. Също като катастрофата. Разбираш ли? Трябва да вярвам в това. Не мога да си позволя да изгубя и теб“.

Едва тогава проумях. Тя смяташе, че аз съм го направил. Че по някакъв начин съм отговорен. Трудно можех да я виня. Седмици наред се бях държал странно — без да ям, без да говоря, почти без да се вясвам вкъщи. И в известен смисъл, наистина бях отговорен. Аз бях предизвикал всичко.

Когато се прибрах от болницата, на патерици и с метални импланти в раздробения си крак, къщата бе проветрена и почистена, а стаята на Ани — прясно пребоядисана. Всичко изглеждаше както преди.

Не се опитах да извадя мама от заблудата, нито да ѝ кажа какво действително се е случило. Тя, от своя страна, никога не облече в думи онова, което виждах в очите ѝ — че според нея е изгубила погрешното дете. Че е трябвало да бъда аз. Напротив, до сетния си ден се преструваше, че ме обича.

А аз се преструвах, че ѝ вярвам. Прочиствам гърло. Главата ми е препълнена от противоречиви мисли, боричкащи се в калното блато на съзнанието ми.

— Да не искаш да ти благодаря? — питам.

— Не. Искам да вземеш тези неща — Хърст посочва към лоста и вратовръзката — и да ги хвърлиш в реката. А после искам да изчезнеш оттук и никога повече да не се връщаш.

Чувствам, че губя опора под краката си. Както когато видиш картите на отсрещния играч и разбереш, че си изгубил. Че си прецакан. Е, почти прецакан.

— Полицията ще задава въпроси и на теб. Защо си решил да проговориш чак сега? Защо сте ме преместили? Защо сте подправили местопроизшествието? Това е престъпление.

— Вярно. Но аз бях още дете. Идеята беше на баща ми. Сега, с възрастта, съм помъдрял и съм преоценил нещата. Искам да изчистя съвестта си. Ще им разкажа чудна история, ако се наложи. И те ще ми повярват. Аз съм уважаван член на обществото. А ти? Погледни се само. Отстранен от настоящата си работа. Напуснал предишната по подозрение в кражба. Не си точно образцов гражданин.

Той е прав. Да не говорим, че има вероятност отново да почнат да ровят около катастрофата. Да се запитат за раните на баща ми.

— И така — продължава Хърст, — мисля, че се намираме в класическа патова ситуация.

Кимвам и се изправям. Вземам внимателно опакованите предмети и ги поставям обратно в сака. Наистина не ми остава друг избор. Вадя телефона от джоба си.

— На полицията ли ще звъниш? — повдига удивено вежди Хърст.

— Не.

Избирам един номер от списъка с контакти. Тя вдига още на първия сигнал.

— Здрасти, Джо.

— Трябва да поговориш с него.

Подавам телефона на Хърст. Той го гледа така, сякаш държа ръчна граната. И в известен смисъл е прав.

— С кого точно ще говоря? — пита.

— С жената, която ще убие съпругата и сина ти, ако не си тръгна оттук с трийсет бона по-богат.

Той поема апарата, долепя го до ухото си и лицето му добива сивкав оттенък. Глория умее да причинява това на хората. А после пристигат и снимките. На тях се вижда как Мари и Джеръми тъкмо довършват вечерята си в града.

Хърст ми връща телефона.

— Е, надявам се да получиш парите — казва Глория. — За твое добро е. Извинявай, вече трябва да затварям. Те тръгват.

— Трийсет хиляди паунда — повтарям му. — И ще изчезна от живота ти веднъж завинаги.

Той само ме гледа със зашеметен вид. Сякаш току-що е научил, че земята е плоска, ангелите съществуват, а Исус вече пътува за второ пришествие. Разговорите с Глория имат и този ефект.

— Какво си направил? — изграчва.

— Просто ми трябват парите.

Очите му най-сетне се фокусират. И се наливат със сълзи.

— Но аз ги нямам.

— Не ти вярвам. Само колата отвън струва най-малко шейсет.

— На лизинг е.

— А къщата?

— Има втора ипотека.

— Вилата в Португалия?

— Продадох я и едва излязох на нула.

Чувството, че съм прецакан, се завръща, по-силно отпреди. Сега то е като плъх, проправящ си път през вътрешностите ми. Пробиващ лигавицата на стомаха и насочващ се към червата.

— Не мисля, че Глория ще се радва да го чуе.

Той прокарва пръсти през старателно вчесаната си коса.

— Но е вярно. Нямам трийсет хиляди. Нямам двайсет, десет, нито дори пет шибани хиляди.

— Глупости.

— Всичко замина покрай терапията на Мари в Америка. Знаеш ли колко струва едно чудодейно лечение? — Кратък, горчив смях. — Над седемстотин и петдесет бона. Всичко, което имах. Нищо не ми остана.

— Лъжеш — поклащам глава. — Както винаги. Гледаш да си спасиш кожата. Ти си един долен лъжец.

— Говоря ти самата истина.

— Не. Аз се обадих на клиниката в Америка. Мари ми каза коя е. И познай — там не са и чували за нея, нито за теб. Не е записана дори за махане на цирей, камо ли за чудодейно лечение.

Вирвам триумфално брадичка. Очаквам да се държи нагло, предизвикателно, както подобава на разобличен мошеник. Но вместо това виждам нещо друго и съвсем неочаквано. Объркване. Страх.

— Това не може да е вярно. Тя им плати. Аз прехвърлих парите.

— Коя тя?

— Мари. Мога да ти покажа извлеченията, номерата на сметките. Тя намери клиниката и уреди всичко. Полетите, хотелите…

— Прехвърлил си всичките си пари на Мари?

— По наша обща сметка. Тя се разпорежда с нея.

— Но не си говорил лично с клиниката? Не си проверил дали са получили парите?

— Аз вярвам на жена си. А и защо ще ме лъже? Тя е отчаяна. Не иска да умре. Тази терапия е единственият ѝ шанс.

А отчаяните хора опитват всичко. Надяват се на чудо.

Опитвам се да запазя спокойствие, да мисля трезво.

— Защо пречиш на строежа на градския парк?

— Защото е по-доходно земята да се застрои с къщи.

— Дори предвид онова, което е отдолу?

— То отдавна е затрупано — махва с ръка Хърст. — Имаше свличане още когато бяхме малки.

— И аз така се надявах. Но изглежда, синът ти е намерил нов вход.

— Джеръми? Глупости. Той пък какво общо има?

— Казвал ли си му какво открихме?

— Казвал съм му никога да не ходи там. Да стои по-далеч от мината.

— А момчетата винаги слушат родителите си, нали?

— Разбира се, че не. Всъщност той пет пари не дава какво му говоря. Но слуша Мари. Винаги е бил момчето на мама. Би сторил всичко за нея.

Преглъщам. Гърлото ми сякаш е пълно с натрошено стъкло. Винаги е бил момчето на мама. Би сторил всичко за нея. Да, крушата не пада далеч от дървото, но в случая съм сбъркал крушата. Телефонът ми започва да звъни.

— Ало? — грабвам го.

— Как върви?

Поглеждам към Хърст.

— Добре. След колко време ще се приберат?

— Тъкмо затова се обаждам. Няма да се прибират.

— Моля?

— След като се върнаха, Мари остави момчето на главната улица при някакви приятели. Сега шофира по посока на твоята къща.

— Моята къща?

— Не, чакай… Спря колата и слиза от нея. Виж, това е странно. Носи раница и фенер.

Само това липсваше.

— Пещерата — казвам. — Тя отива в пещерата.