Похищението на Ани Торн

21.

Малката двуетажна къща е изрядно поддържана и в никакъв случай не изглежда бедна. Нови дограми, лъскава дървена врата, висяща кошница с цветя пред фасадата. Синя фиеста, паркирана край бордюра, със сребрист надпис „С Доусън домът свети от чистота“ отстрани.

Доближавам прага. Върху перваза на прозореца дреме дебела котка, която ме оглежда с лениво презрение. Поспирам да размисля, но дори да имам цял ден на разположение, пак няма да съм сигурен как да подходя. Съобщенията не случайно са били анонимни. Ако Рут ги е изпратила, тя няма да иска да говори. Въпросът е защо ги е изпратила.

Аз не познавам Рут. Дори навремето никой не я познаваше. В училище тя не принадлежеше към никоя група. Нямаше приятели. Не я избираха за каквато и да било игра или занимание, освен ако не ставаше дума за изтезание и тормоз.

Помня как веднъж някакви момичета ѝ откраднаха долните гащи в съблекалнята по физическо. Цяла група деца, момчета и момичета, въоръжени с пръчки и линийки, я последваха след училище. Тя се помъчи да избяга, но те я наобиколиха и като се смееха и подвикваха обиди, повдигаха полата ѝ, за да разкрият нейната голота. Беше жестока, чудовищна постъпка, дори без сексуален подтекст. Просто брутално унижение. Не съм сигурен докъде щяха да стигнат, ако госпожица Грейсън не бе забелязала случващото се през прозореца и не се бе намесила, за да я отведе у дома.

Не че домашната обстановка ѝ предлагаше нещо по-добро. Майка ѝ обичаше да пийва, а баща ѝ имаше избухлив нрав. Съчетанието водеше дотам, че кавгите им често огласяваха цялата улица. Единствената ѝ утеха бе старото проскубано куче, което често водеше на разходки в района на мината.

Аз не бях сред децата, които я тормозеха. Включително и в онзи ден. Но това още не е повод за гордост, защото не ѝ се притекох и на помощ. Просто стоях и наблюдавах издевателството. А после си тръгнах. Не беше за първи път, нито за последен.

Рут беше едно от онези неща, за които се стараех да не мисля, след като изляза от училище, защото само ме караха да се чувствам зле. И без нея си имах достатъчно грижи на главата.

Повдигам ръка, за да почукам на вратата… и тя внезапно се отваря.

Пред мен застава ниска, пълна жена. Облечена е в лилава работна престилка, върху чиято гръд акуратно е избродирано името на фирмата. Гъстата ѝ тъмна коса е късо подстригана, предполагам, по-скоро по практически, отколкото по естетични съображения. Под равния бретон лицето ѝ носи стоическото изражение на човек, привикнал с разочарованията. Очукано от дребните удари на живота. Онези, които често носят най-много болка.

— Да? — Тя ме оглежда подозрително, скръстила ръце.

— Госпожа Доусън? — прокашлям се аз. — По-рано ви изпратих съобщение. Аз съм Джо Торн. Преподавам в…

— Знам кой сте.

— Чудесно.

— И какво искате?

Изисканите обноски явно се предават по наследство в семейството.

— Както споменах в съобщението, нося телефона на Маркъс. Днес го е изгубил в училище. Той тук ли е?

— Не. — Жената протяга длан. — Аз ще му го предам.

Решавам да упорствам. Лиша ли се веднъж от телефона, почти със сигурност ще трябва да продължа разговора през затворена врата.

— Ще позволите ли да вляза?

— Защо?

— Искам да обсъдим и още нещо.

— Какво?

Обмислям тактиката си. Понякога можеш да свалиш картите веднага. Друг път се налага да водиш дълга игра.

— Почистване на къщата ми.

Настава пауза. За момент ми се струва, че все пак ще захлопне вратата в носа ми. Но вместо това тя отстъпва встрани.

— Тъкмо сложих чайника.

Отвътре къщата е също така безупречно излъскана, както и отвън. Мирисът на почистващ препарат и ароматизатор изпълва синусите ми и усещам наченки на леко главоболие.

— Насам — води ме Рут към малка кухня. Върху плота се е настанила още една котка — сива, космата и гледаща ме с недобро око. Чудя се къде ли е кучето. Вероятно Лорън отново го е извела някъде. Вадя телефона на Маркъс и го оставям на масата.

— Малко се намокри, но мисля, че още работи.

Тя го поглежда. Лицето ѝ не издава нищо.

— Маркъс има айфон.

— Боя се, че вече не. Счупил се е.

— Счупил се е, или са му го счупили? — Тонът и става по-рязък.

— Нямам представа.

— Разбира се. Никой няма.

— Ако той желае да подаде оплакване за тормоз…

— Какво тогава? Какво ще направите? Какво ще направи училището?

Отварям уста и я затварям пак, като риба на сухо. Рут се обръща към шкафа и вади две порцеланови чаши. Върху едната е изобразена котка, а другата има надпис „Спокойно, аз съм чистач“.

— Ходила съм там безброй пъти — продължава тя. — Говорила съм с директора. Никаква полза.

— Съжалявам.

— Мислех, че времената са се променили. Че се прави нещо, за да спрат тези безобразия.

— Това е идеята.

— Да. Чудна идея, няма що. — Тя се пресяга към чайника. — Чай?

— Ами… бих предпочел кафе.

Всъщност бих предпочел да ѝ кажа, че греши. Че училищната система действително се бори с проблемите. Че не ги замита под килима само за да изглежда, че всичко е наред. Че това кой е баща ти няма никакво значение за отношението на преподавателите. Но че в крайна сметка и ние невинаги постигаме каквото искаме.

— Нямаме кафе.

— Тогава чай.

Рут пълни чашите с вряла вода и добавя мляко.

— Помня те от училище — казва. — Ти беше от бандата на Хърст.

— За известно време.

— Но не приличаше на другите.

— Благодаря.

— Защо реши, че е комплимент?

Чудя се как да отговоря и решавам да премълча. Тя приключва с приготвянето на чая и поднася чашите.

— Докога ще стърчиш прав?

Настанявам се на един стол, а тя сяда срещу мен.

— Чух коя къща си наел.

— В Арнхил новините пътуват бързо.

— Винаги е било така. — Тя надига чашата си и отпива. Аз поглеждам мътната кафеникава течност в моята и решавам да не следвам примера ѝ.

— Ти си чистила на Джулия Мортън, нали?

— Да, макар че едва ли мога да разчитам на препоръка от нея.

— Значи трябва да си познавала нея и Бен?

Рут опира лакти на масата и ме оглежда внимателно.

— Затова си тук, нали? За да разбереш какво се е случило?

— Имам някои въпроси.

— Няма да ти излезе безплатно.

— Колко?

— Едно пълно домашно почистване.

Припомням си ценоразписа, цитиран от Лорън.

— Петдесет паунда?

— В брой.

Обмислям отънелия си бюджет.

— Ще трябва да е половин почистване. И то с чек.

Тя се обляга назад и вирва брадичка.

— Добре, давай.

— Що за човек беше Джулия?

— Нормална, като за учителка. Не струваше бог знае колко, но смяташе, че е твърде добра за това място.

И вероятно е била права, минава ми през ум.

— Беше ли депресирана?

— Не съм забелязвала.

— А какво ще кажеш за Бен?

— Добро момче беше. Поне докато не изчезна.

— Как стана това?

— Просто един ден не се прибра след училище. Всички хукнаха да го търсят. А после се появи отново.

Тя замлъква и за пръв път в изражението ѝ се появява неловкост, лека пукнатина в непроницаемата фасада.

— И?

— Беше станал различен.

— В какъв смисъл?

— Дотогава беше учтиво, подредено дете. А после започна да ходи до тоалетната, без да пуска водата. Чаршафите му вечно бяха потни и измачкани. Стаята му вонеше така, сякаш някакво животно бе допълзяло да умре под леглото.

— Може просто да е минавал през някаква фаза. Децата се превръщат от малки сладурчета в пъпчиви пубертети, докато се обърнеш.

Тя поклаща глава.

— Аз оставях тяхната къща последна при обиколките си. Понякога, докато почистя, той се прибираше от училище. Двамата бъбрехме, пиехме чай. А след изчезването той просто седеше и гледаше в нищото. Чак кожата ми настръхваше от вида му, от начина, по който миришеше. На моменти мърмореше под носа си. Мръсни думи. Дори гласът не звучеше като неговия.

— Ти спомена ли нещо на Джулия?

— Опитах. И тогава тя ми каза, че не се нуждае повече от услугите ми. А няколко дни по-късно го спря и от училище.

Гледам надолу към чашата си и изпитвам силно желание тя да е пълна с кафе. Не, всъщност по-добре ще ми дойдат цигара и един бърбън.

— Отвори задната врата — казва Рут.

— Моля?

— Виждам, че ти се пуши. Аз също не бих отказала. Отвори задната врата.

Изпълнявам заръката и пред очите ми се разкрива малък двор. Някой е направил опит да го разкраси с няколко клюмнали растения в саксии. В дъното има кучешка колибка. Връщам се и сядам пак на масата. Вадя две цигари от пакета и подавам едната на Рут.

— Какво според теб се е случило с Бен? — питам, след като запалваме.

— Когато бях малка, имахме куче — казва тя след дълга пауза. — Аз го разхождах в района на старата мина.

— Помня — отвръщам, чудейки се накъде бие.

— Един ден то избяга. Бях съкрушена, защото го обичах. Два дни по-късно се върна. Козината му беше цялата омазана в кал и прахоляк, а на врата му имаше голям кървав белег. Наведох се да го прегърна, а то махна с опашка и ме ухапа. Чак до костта. Татко искаше да го убие още тогава. Твърдеше, че щом едно куче стане проклето, няма оправяне.

Вторачвам се в нея.

— Сравняваш Бен с куче?

— Казвам само, че нещо се случи с това момче. Толкова лошо, че родната му майка не можа да го понесе.

Рут дръпва от цигарата и издухва гъст облак дим.

— Каза ли всичко това на полицията?

— Защо? — изсумтява тя. — За да ме изкарат побъркана?

— Но го казваш на мен.

— Ти ми плащаш.

— Само толкова?

Тя пуска фаса си в чашата.

— Както споменах, ти не беше като другите.

— Затова ли ми изпрати мейла?

Челото ѝ се смръщва.

— Какъв мейл?

— Онзи за сестра ми. Сега се случва отново.

— Не съм ти пращала никакъв мейл. Днес те виждам за пръв път, откакто бяхме деца.

— Знам, че си изпратила другото съобщение — вдигам старата нокия от масата. — Дошло е от този апарат. Предполагам, че е твой, а Маркъс просто го е заел.

— Казвам ти, не съм изпращала нищо. И телефонът не е мой.

Недоумението, изписано върху лицето ѝ, изглежда искрено. Главоболието ми се усилва. Като по поръчка, външната врата се хлопва и Маркъс се появява откъм антрето.

— Здрасти, мамо. — После ме забелязва. — Какво прави той тук?

— Донесох ти телефона — отговарям вместо Рут. — Откъде си го взел?

— Вече не помня, имам го отдавна.

— Така ли? И как ще обясниш това: Задушете децата. Начукайте им го. Да почиват в мир?

Той целият се изчервява и гузно мълчи.

— Маркъс? — подканя го Рут.

— Беше просто шега.

— Значи идеята е била твоя?

— Да.

— Не ти вярвам. Някой накара ли те да ми пуснеш съобщението?

— Изобщо не стана така — вирва предизвикателно брадичка той. — Никой не ме е карал да правя каквото и да било.

— Чудесно. — Пъхам телефона обратно в джоба си. — Най-добре да оставя въпроса на полицията.

Ставам и правя крачка към вратата.

— Чакайте!

— Какво, Маркъс?

— Тя няма да си изгуби работата, нали?