Похищението на Ани Торн

23.

Понякога отнема известно време, докато осъзнаеш, че нещо не е наред. Както когато настъпиш кучешко лайно и едва после, докато шофираш колата си, започваш да се чудиш откъде идва лошата миризма. Докато не ти просветне — вонята се носи от теб. Ти си я влачил през цялото пътуване.

На прибиране в квартирата забелязвам, че външната врата е леко открехната. А добре си спомням, че съм я заключил. Щом приближавам още, виждам, че бравата е насилена, а рамката — пукната. Бутвам вратата и влизам вътре.

Възглавниците на дивана са разпрани, а дунапренените им вътрешности са пръснати из целия под. Масичката за кафе е прекатурена, чекмеджетата на библиотеката са извадени. Лаптопът ми е на парчета.

Къщата е била претърсвана. Смръщвам чело, мъчейки се да оценя ситуацията. Това вероятно е дело на Флеч и синовете му, по инструкция на Хърст. Явно предложението ми за пазарлък не е било прието. Типично за Хърст — ако някой не ти дава нещо, го вземаш насила, без да подбираш средствата.

С единствената разлика, че в случая те няма начин да са намерили онова, което са търсили.

Изкачвам морно стълбите. Матракът ми също е изкормен, а дрехите са свалени от закачалките в гардероба и са струпани на купчина на земята. Навеждам се да взема една риза и веднага разбирам, по влагата и острата, кисела миризма, че са обилно напикани.

Проверявам банята. Завесата на душа е откъсната без видима причина, а порцелановият капак на казанчето е свален и разбит. Бих могъл да им обясня, че каквото и да сторят, то не би ме обезпокоило повече от нещата, пред които вече съм изправен.

Накрая се отбивам и в свободната спалня. Стаята на Бен. Оглеждам от прага унищожения матрак, разкъсания мокет и в гърдите ми започва да тлее гняв. С накуцване се връщам долу.

Намирам Аби Очичките в камината, заедно с папката, взета изпод статуята в гробището. Приклякам и ги вадя оттам. Те са целите изпоцапани в пепел, но не са били палени. Чудя се защо. Поставям куклата върху масичката за кафе и след кратък размисъл пъхам папката в една от разпраните възглавници, просто за всеки случай. Нещо ме гложди. Защо Флеч и юнаците му не са ги изгорили? Уморили са се да вандалстват? Малко вероятно. Не са имали достатъчно време?

Или пък се е случило друго? Някой ги е притеснил, прекъснал?

От кухнята внезапно се разнася скърцане. Сепнато подскачам и се обръщам.

— Добър вечер, Джо.

Седя върху лишения от възглавници диван. Глория деликатно е подвила нозе на креслото. В камината вече пропуква огън. Но обстановката не е така уютна, както звучи. Глория е надянала черни кожени ръкавици, а в едната си ръка държи ръжен.

— Защо дойде? — питам.

— За да проверя дали си добре.

— Трудно ми е да повярвам.

Тя се изсмива така, че ме полазват тръпки.

— Видях, че днес си имал посетители.

— Поприказва ли с тях?

— Нямах възможност, те тъкмо си тръгваха. Но ми направи впечатление, че са търсели нещо. Дали не е същото, за което според теб старият ти приятел ще се бръкне в джоба?

— Каквото и да е, не са го намерили.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото не го държа тук.

Глория обмисля отговора.

— В хода на работата съм установила, че е от полза да разполагам с всички факти по даден случай.

— Вече ти казах, че…

— Казал си ми, друг път!

Тя стоварва ръжена върху масичката за кафе. Аби Очичките излита във въздуха и пада в краката ми. Пластмасовото ѝ лице се цепва, а повреденото ѝ око се търкулва навън от гнездото си. Между плешките ми се стича студена пот.

— За щастие — продължава Глория, — аз направих някои свои проучвания. Оказаха се доста интересни. — Тя отива до камината, навежда се и пъха ръжена дълбоко сред въглените. — Нека те върна двайсет и пет години назад. Имаме петима съученици — ти, Стивън Хърст, Кристофър Манинг, Мари Гибсън и Ник Флечър. О, и да не забравяме сестричката ти, Ани. Защо никога не си ми разказвал за нея? Една вечер, докато ти си навън с приятелите си, тя изчезва. Следват търсения, тревоги, всички се опасяват от най-лошото. Но не щеш ли, четирийсет и осем часа по-късно тя се появява отново. Но не може или не иска да каже какво ѝ се е случило…

— Не виждам какво общо…

— Остави ме да довърша. Всички са щастливи, само дето два месеца по-късно баща ти катастрофира с колата. Ани и той загиват, а ти оставаш в критично състояние. Как се справям дотук?

— Добре си си подготвила домашното — отвръщам, наблюдавайки с тревога зачервяващия се ръжен.

Тя започва да крачи напред-назад из стаята.

— Още един детайл — няколко седмици след появата на сестра ти Кристофър Манинг пада от Английския корпус във вашето училище. Трагично съвпадение, не намираш ли?

— Животът е пълен с трагични съвпадения.

— Да превъртим сега лентата до ден-днешен и твоето завръщане в града, където си отрасъл. Явно планираш да изнудиш старото си другарче Стивън Хърст за голяма сума пари. С какво разполагаш срещу него? Какво крие той?

— Хора като Хърст имат много тайни.

— Започвам да мисля, че същото важи и за теб, Джо.

— Защо те е грижа?

— Защото те харесвам.

— Имаш странен начин да го показваш.

— Добре, нека го кажем иначе — интригуваш ме, а малко хора го правят. Като начало, съвсем не си типичният учител. Пиеш и играеш комар, но имаш своето призвание. Избрал си да наливаш знания в главите на децата. Защо?

— Дават дълги ваканции.

— А аз смятам, че е заради онова, което се е случило тук преди двайсет и пет години. Че се опитваш да компенсираш за нещо.

— Или просто да си изкарвам прехраната.

— Виждала съм мнозина да се правят на интересни, като един вид защитен механизъм. Но повярвай ми, бързо престават, щом наистина се уплашат за живота си.

— Това заплаха ли е?

— Де да беше. Всъщност давам ти джокер. — Глория приближава и се навежда към мен. Аз примигвам, но тя просто ми подава визитка. Чисто бяла, с изключение на един телефонен номер. Пресяга се и я пъха в джоба на джинсите ми, като ме потупва нежно по чатала. — През следващите двайсет и четири часа можеш да ме откриеш на този номер, ако се нуждаеш от помощта ми.

— Утешително е да го знам.

— Както казах, дълбоко в себе си изпитвам симпатия към теб, но не разчитай твърде много на нея.

Очите ми се стрелват към ръжена. Огънят пропуква.

— Дебелака вече губи търпение.

— Нали ти обясних, че…

— Млъквай.

Потта вече се стича под колана, надолу към задника ми. Стомахът ми се е свил на топка. Иска ми се едновременно да повръщам и да ходя по голяма и малка нужда.

— Той ти даде отсрочка. Но сега си иска парите.

— И ще ги получи. Затова съм тук.

— Знам, Джо. Ако зависеше само от мен… — Тя свива прелестни рамене. — Но на него му изглежда, че си опитал да избягаш. А това не вдъхва доверие. Дебелака иска да се увери, че разбираш колко е сериозен.

— Разбирам. Наистина.

Тя вади ръжена от жарта. Върхът му грее във вишнев цвят. Озъртам се към вратата, но знам, че ще ми извие ръцете зад гърба още преди да съм станал.

— Моля те…

— Вече знаеш, че си падам по теб, Джо. — Тя идва и прикляка до мен. Усмихва се и вдига ръжена така, че усещам лъхащата от него жега. — Затова и ще пощадя красивото ти лице.

Лежа върху дивана. Взел съм четири таблетки кодеин и съм довършил бутилката бърбън. Лявата ми ръка е увита в стара ленена кърпа и положена върху пакет замразени рибни крокети. Болката вече не е така непоносима, но не очаквам скоро да изнеса концерт за цигулка.

Изпаднал съм в състояние на трескав полусън — илюзорно сивкаво пространство, изпъстрено със странни видения.

В едно от тях се намирам отново при старата мина. Не съм сам. Крис и Ани стоят на билото на един хълм. Небето над тях е провиснало като торба живак, издуто от сребриста светлина и натежало от черен дъжд. Вятърът беснее и впива невидими нокти.

Главата на Крис е странно обезобразена, вдлъбната на тила. От очите и носа му тече кръв. Ани го държи за ръка. Знам, че тази Ани е моята Ани. Грозната гибелна рана прорязва лицето ѝ. Докато гледам, тя отваря уста и тихо произнася:

Знам къде отиват снежните човеци, Джо. Вече знам къде отиват.

Тя се усмихва и аз се чувствам щастлив, спокоен, умиротворен. Но после облаците над тях се спускат и сгъстяват и вместо дъжд руква порой от лъскави черни хлебарки. Сестра ми и моят приятел падат на земята, пометени от масата шумолящи телца, докато накрая не виждам нищо освен черното пълчище, което ги поглъща, изяжда ги живи.

От кошмара ме изтръгва мелодията на „Металика“, с която звъни мобилният ми телефон.

Обръщам се и го вземам със здравата си ръка. Примижавам срещу дисплея. Брендън. С треперещ пръст приемам обаждането.

— Жив ли си? — изграчвам.

— Доколкото знам, да. Но ти не звучиш добре.

— Благодаря за откровеността.

— Знам, че я цениш.

— Не повече от сладкото ти дупе.

— Здравословна храна и никакъв алкохол. Трябва да пробваш и ти някой път.

— Търся те от дни — казвам.

— Бях си изгубил зарядното. Кое е толкова спешното?

— Просто… исках да знам дали си добре.

— Напълно, като изключим това, че ми липсва любимата кръчма. Мога ли вече да се връщам там?

Поглеждам изгорената си превързана ръка.

— Още не.

— Мамка му.

— Всъщност бих ти препоръчал да се изнесеш и от апартамента си за известно време.

— Само не ми казвай, че има нещо общо с навика ти да дължиш пари на неприятни хора.

Жегва ме чувство на вина. Брендън е добър приятел. Повече от добър. Предоставил ми е безплатно жилището си. Никога не ми е държал лекции за хазарта. Повечето хора биха вдигнали ръце от мен, но не и той. А как му се отплащам? Като го излагам на опасност.

— Имаш ли къде да отседнеш довечера?

— Още довечера? Е, винаги мога да отида при сестра си. Зетят ще изпадне във възторг.

— Не очаквам да е задълго.

— Надявам се, че не. — Той въздъхва. — Знаеш ли какво би казала добрата ми стара майчица по този повод?

— Че е прегракнала от много приказки?

— Не, би попитала кога заекът спира да бяга от лисицата.

— Кога? — простенвам.

— Щом чуе рога на ловджията.

— В смисъл?

— В смисъл, че на моменти е нужен някой по-силен, като например полицията, за да ти реши проблема.

— Аз сам ще си го реша, ясно?

— Да, както предния път, когато задигна училищните пари за благотворителност.

— Не съм взел нито пени.

Това е самата истина, но само защото Деби, секретарката със слабост към марковите чанти, се бе докопала до тях преди мен. Щом я разкрих, стигнахме до споразумение. Тя ги връща обратно, а аз си трая и напускам работа (вече бездруго имах последно предупреждение за закъснения, немарливост и общо говняно отношение към работата). А, и оставаше тя да ми дължи една услуга.

— Не забравяй, че говориш с човека, който ти носеше портокали в болницата, когато ти бяха раздробили коляното заради неплатени дългове.

— Посети ме само два пъти и изобщо не си ми носил портокали, а порно списания.

— Че на кой му трябват шибаните портокали?

— Виж, наистина ще уредя нещата.

— Споменах ли, че в стаята за гости при сестра ми има джербили5, които по цяла нощ се въртят на една скърцаща въртележка?

— Съжалявам.

— И че има две хлапета, които смятат, че пет сутринта е най-подходящият час да скачат по корема на вуйчо си?

— Съжалявам.

— Съжалението няма да ми помогне на хернията.

— Трябват ми само още няколко дни.

Дълбока, дълбока въздишка.

— Добре. Но ако не се получи или ако видиш, че работата става дебела…

— Ще ти се обадя.

— Не, за бога! Обади се на полицията. Или на специалните части.