Похищението на Ани Торн

16.

Находката принадлежеше на Крис. Това бе неговата специалност. Да намира неща.

Също като мен, той бе необичайно допълнение към бандата на Хърст — слаб и висок, с щръкнала нагоре сламеноруса коса и заекване, което ставаше още по-лошо, щом се притеснеше (а подобно на много други неловки училищни многознайковци Крис през значителна част от времето си беше притеснен).

Никой не проумяваше защо Хърст го е взел под крилото си, но аз се досещах. Макар и отявлен хулиган, Хърст не беше глупав. Инстинктивно усещаше кого да тормози, а кого да прикотка. Крис си имаше своето предназначение, както и всеки един от нас.

Членовете от вътрешния кръг на бандата не представляваха просто смесица от позьори и скандалджии. Докато Флеч беше тъпоумният здравеняк, който се смееше на шегите на Хърст, лижеше му задника и трошеше глави, Крис бе мозъкът, неразбраният гений. Страстта му към науката ни помагаше да изработваме най-добрите саморъчни димки и бомбички, а веднъж предизвика такава експлозия, че цялото училище бе евакуирано, а учителят по химия — уволнен.

Но Крис имаше и друга полезна черта — неутолимото любопитство. Желанието да открива и да изобретява. Способността да вижда неща, които другите хора пропускаха. Трябват ли ти отговори за предстоящите тестове, Крис се сещаше откъде да ги вземе. Търсиш ли най-добрата точка за надничане в момичешките съблекални, Крис я изчисляваше. Искаш ли да откраднеш списания и фойерверки от някой павилион, Крис разработваше план за проникване вътре.

Винаги съм смятал, че ако черепът му не беше разбит при падането и блестящият му мозък не се беше разпилял по сивия бетон на училищния двор, щеше да стане бизнесмен милиардер… или престъпник от световна величина.

Когато се появи онази вечер на площадката, закъснял както обикновено, със зачервено лице, разкривена вратовръзка и леке от храна на ризата, веднага разбрах, че нещо се е случило.

— Всичко наред ли е, Крис?

— М-м-мястото. Н-н-намерих. З-з-земята.

От възбуда заекването му се бе усилило и правеше речта му почти неразбираема.

Бяхме заедно с Хърст и Флеч. Тази вечер Мари отсъстваше, защото трябваше да помага на майка си с някакви домакински задачи. Така че убивахме времето по мъжки, бъбрейки за щяло и нещяло. В известен смисъл дори предпочитах да е така. Харесвах Мари твърде много. А когато беше с нас, ръката на Хърст бе вечно преметната собственически през раменете ѝ.

Сега той хвърли недопушения си фас на земята, скочи от катерушката, където бе седнал, и огледа Крис в мъждивия сумрак.

— Добре, пич, успокой се. Звучиш като плоча на бързи обороти.

Флеч услужливо нададе квичащ кикот.

Лицето на Крис пламна като домат. Щръкналата му белезникаворуса коса днес особено наподобяваше копа сено, разпиляна от вятъра. Но най-много ме впечатлиха очите му. Те поначало имаха наситеносин цвят, но сега буквално хвърляха искри. Не исках да си го призная, за да не звуча странно и педалски, но понякога Крис ми приличаше на прекрасен, обезумял ангел.

— Остави го — казах на Хърст.

Единствено аз си позволявах да му държа такъв тон. Той ме слушаше и ми вярваше. Предполагам, че това бе моята функция. Да бъда гласът на разума. Фактът, че често му пишех домашните по английски, също не бе за пренебрегване.

Угасих собствената си цигара. Всъщност не ги харесвах особено. Също като бирата. Вкусът им ме караше да плюя и да си бърша езика. Разбира се, с възрастта помъдрях и ги заобичах повече.

— Дишай спокойно — обърнах се към Крис. — Разкажи ни какво стана.

Той кимна и се помъчи да овладее трескавото си пъхтене и сумтене. Сключи длани пред себе си и затвори очи, за да успокои нервите си.

— Шибан малоумник — измърмори Флеч и изплю огромна храчка на земята.

Хърст ме погледна. Аз бръкнах в джоба си, извадих леко размекнат карамелен бонбон и го подадох на Крис, както се дава лакомство на кученце.

— Ето, вземи.

Противно на днешните вярвания, сладкото бе единственото средство, способно да го успокои. Той лапна бонбона, сдъвка го и още с пълна уста каза:

— Бях горе… при мината.

— Добре.

Всички се шляехме там понякога. Преди да започнат да събарят старите сгради, се промъквахме в тях и задигахме каквото намерим. Безполезни неща от рода на машинни чаркове и парчета метал. Колкото да докажем, че сме влизали вътре. Но Крис ходеше особено често, и то сам, което бе странно. От друга страна, всичко у Крис бе странно, така че с времето престанахме да му обръщаме внимание. „Защо ходиш?“, питах го веднъж. „За да търся.“ — „Какво?“ — „Още не знам.“ Разговорите с него можеха да бъдат изнервящи.

Сега той успя да си поеме дъх и произнесе:

— Успях да открия нещо. В з-з-земята. М-м-може да е вход надолу.

— Вход към кое?

— Към ямата.

Вторачих се в него и по гърба ми пробягна хладна тръпка. Имах чувството, че вече съм чувал тези думи преди. Или че съм ги очаквал. Проход към ямата.

— Искаш да кажеш, че можеш да ни вкараш в старите галерии на мината?

— Яко! — възкликна Флеч.

— Няма начин — възразих аз. — Входовете отдавна са запечатани, а и галериите са поне на сто метра под земята.

Хърст ме погледна и кимна.

— Джоуи е прав. Сигурен ли си, Пухи? — Пухи бе неговият прякор за Крис, защото го намираше „твърде мекушав“.

Крис ни заоглежда подред като гигантски заек, хванат в лъчите на фарове. Накрая преглътна и каза:

— Н-н-не знам. Ще ви покажа.

Едва по-късно, когато размислих над думите му — а аз имах много възможности да размислям над тях, — установих, че Крис така и не бе отговорил на въпроса на Хърст. Още тогава той не бе имал предвид „старите галерии на мината“, а именно Ямата. Сякаш вече е знаел какво представлява тя. А Ямата беше нещо съвсем различно.

Докато стигнем до мястото, последните слънчеви лъчи угасваха. Наближаваше краят на август, а съответно и на лятната ваканция и „нощите настъпваха“, както обичаше да казва майка ми. Изразът винаги ме караше да си представям грамаден въглен, постепенно зачеркващ дните.

Мисля, че всички имахме усещането за приключване на нещо. Не само на лятото и ваканцията, но и на безгрижната си възраст. Догодина ни предстоеше матура, а след нея мнозина от нас щяха направо да започнат работа. Макар и не с миньорски каски на главите, както е било някога.

По онова време мястото на рудника вече наподобяваше просто огромен белег върху лицето на земята. Тревата и храстите бавно го превземаха, но цветът му взе още бе тъмен заради въглищния прах, ръждясващите останки от машини и буците напукан бетон.

Промъкнахме се през една дупка в безполезната телена ограда, осеяна със знаци ОПАСНОСТ и ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Те със същия успех можеха да гласят ЗАПОВЯДАЙ и ИМАШ ЛИ КУРАЖ ДА ВЛЕЗЕШ.

Крис ни водеше, или поне се опитваше. Основно се препъваше, подхлъзваше, падаше, оглеждаше се, а после отново се препъваше.

— По дяволите, Пухи, сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — изпъшка Хърст. — Входовете за галериите са нататък.

— Не, насам — тръсна глава Крис.

Флеч многозначително се почука с пръст по слепоочието.

— Нека му дадем шанс — свих рамене аз.

Продължихме с мъка да се придвижваме напред. На билото на един хълм Крис спря и се огледа продължително, като куче, което души въздуха. После изведнъж се спусна шеметно по стръмния разкалян склон, хвърляйки буци пръст и чакъл изпод подметките си.

— Мамка му — измърмори Флеч. — Аз не отивам там.

Признавам, че също бях на път да се откажа, но дълбоко в мен трепна странна възбуда. Както пред въртележка в лунапарка, която изглежда твърде страшна, но тъкмо затова адски ти се ще да се повозиш на нея.

— Шубе ли те е? — не се сдържах да подхвърля на Флеч.

— Да ти го начукам — скръцна ми със зъби той.

— Женчовци! — ухили се Хърст, както винаги щастлив да види разногласия в редиците ни. После с боен вик се втурна надолу. Аз го последвах малко по-предпазливо. Флеч изруга отново и стори същото. Към края на склона едва не паднах по задник, но се удържах на крака. Маратонките ми се напълниха с дребни камъчета, които бодяха стъпалата ми. Над нас небето сякаш се прихлупи и стана по-черно.

— Няма да видим нищо в тая тъмница — изпротестира Флеч.

— Колко още остава? — попита Хърст.

— Стигнахме! — оповести Крис и изчезна.

Примигнах недоумяващо, но сетне видях приклекналия му силует. Той бе влязъл под нещо като малък навес и почти се губеше от погледа. Камуфлажът допълнително се усилваше от бурените и храстите, растящи наоколо. Щом наближихме, видях няколко големи камъка, разхвърляни наоколо. Крис помести един-два от тях и разбрах, че ги е оставил нарочно, като знаци.

После започна да разгребва по-дребния чакъл и пръстта с длани. Накрая вирна лице и ни изгледа тържествуващо.

— Какво? — изплю се презрително Флеч. — Тук няма нищо.

Всички се взряхме в разчистеното пространство. Може би леко неравно и с по-различен цвят от околния терен, но това бе всичко.

— Майтапиш ли се с нас, Пухи? — изръмжа Хърст и го сграбчи за яката. — Защото ако е така, кълна се, че…

Очите на Крис се разшириха.

— Не, никакъв майтап.

Направи ми впечатление, че дори полузадушен от хватката на Хърст, той не заекваше. Не и тук.

— Чакайте — казах. Приведох се по-ниско и разчистих още малко пръст. Усетих допира на нещо твърдо и хладно. Метал. С кръгла форма и ръждив почти като цвета на земята, но не съвсем. Приличаше на стар автомобилен тас, но по-голям и по-масивен. Също имаше малки издатини по края, подобни на нитове. В средата му се забелязваше леко изпъкнал участък с улеи върху него. — Ето, виждате ли сега?

Хърст пусна Крис.

— Какво е това, мътните го взели?

— Просто някакъв стар тас — каза Флеч, повтаряйки първата ми мисъл.

— Прекалено е голям — възрази веднага Хърст, повтаряйки втората ми мисъл. — Е? — погледна въпросително към Крис.

Крис отначало само вдигна вежди, сякаш отговорът бе твърде очевиден.

— Това е люк — рече накрая.

— Какво?

— Капак на отвор — поясних аз.

— Супер! — възкликна Хърст. — Трябва да е на авариен изход. Чувал съм, че в мините имало такива.

Аз никога не бях чувал подобно нещо, макар че татко цял живот бе работил под земята. Знаех за съществуването на вентилационни шахти, за проветряване. Но не виждах каква полза можем да имаме от тях. Те наподобяваха тръби на комини, спускащи се вертикално от повърхността на сто метра дълбочина. Нямаше как да влезеш през тях, освен ако не си самоубиец. Тъкмо се канех да го изтъкна, когато гласът на Хърст се разнесе отново.

— Давай, Пухи, отвори го.

— Не мога — отвърна с оправдаващ се тон Крис.

— Не можеш? Ама че слабак!

Хърст се наведе и опита сам да отлепи капака от земята, подпъхвайки пръсти под ръбовете му. След като пъшка безрезултатно известно време, викна към нас:

— Какво зяпате, мухльовци такива? Хайде, помогнете ми.

Въпреки безпокойството си се подчиних, заедно с Флеч. Всички се вкопчихме в метала и напънахме сили да го помръднем, но той просто бе твърде дебел и здраво вкопан в земята. Положително не бе докосван от години.

— Зарежи — изръмжа Хърст накрая и ние всички с облекчение насядахме наоколо, задъхани и изпотени.

Докато почивах, ми мина през ума, че ако това е авариен или вентилационен люк, все трябва да има ръчка или друго приспособление, с което да се отваря бързо и лесно при необходимост. Но по него не се виждаше нищо, освен странната овална изпъкналост по средата. Сякаш цялата му идея бе да не се отваря изобщо. Да не пуска никого навътре или навън.

— Така няма да стане — рече Хърст. — Да вървим да вземем някакви инструменти.

— Сега? — възкликнах аз. Светлината бе отслабнала дотолкова, че едва различавах призрачните, белезникави очертания на лицата ни.

— Какво става Джоуи, да не се подмокри?

— Нищо подобно — наежих се. — Само казвам, че тази вечер няма да ни стигне времето. Ако ще влизаме, трябва да сме подготвени.

Не че горях от желание да влизам, дори ако имаше къде да се влиза, но не ми хрумна по-добър аргумент.

Очаквах Хърст да възрази, но той само се ухили.

— Прав си. Ще се върнем утре. Трябват ни фенери. И някой по-здрав лост.

Затрупахме люка с пръст и чакъл, а Хърст изхлузи презглава училищната си вратовръзка и я остави като белег на земята. Никой случайно преминаващ наоколо нямаше да ѝ обърне внимание. Предмети като вратовръзки, маратонки и чорапи се въргаляха навред из околността.

После, докато хоризонтът на запад угасваше, повлякохме морно нозе към дома. Хвърлих последен поглед назад и усетих как отново ме побиват тръпки. Няма как да съм различил каквото и да било в сумрака, но мислено продължавах да виждам странния, ръждив предмет.

Той не ми се нравеше.

Както и идеята за лоста.