Похищението на Ани Торн

32.

На следващия ден си съставям планове, което е нетипично за мен. Не съм човек, вярващ в планирането. От опит съм се уверил как то води единствено до бедствия и провали, подканя съдбата да те прецака.

Но в случая е необходимо, защото трябва да съм подготвен за отделните стъпки. А и нали съм без работа, няма много какво друго да правя.

Брендън е излязъл малко преди два сутринта, въпреки моите покани да се настани в свободната стая.

— Прощавай, но от това място ме побиват тръпки — бяха думите му.

— Не те имах за толкова суеверен.

— Аз съм ирландец. Суеверието е в кръвта ни, заедно с чувството за вина. При това съм си запазил легло в един семеен хотел.

Сега ми хрумва, че това трябва да е същата ферма, откъдето съм си купил дърва. Мисълта се завърта в съзнанието ми и изпърхва навън, преди да успея да я уловя. А знам, че е свързана с нещо важно. Но както повечето важни неща в живота ми, вече е извън моя обсег.

Сварявам си силно черно кафе с останките застояла вода в чайника и изпушвам две бързи цигари, преди да запретна ръкави. Сядам на масата в кухнята и започвам да водя бележки. Скоро приключвам, защото планът ми не е сложен. Не знам защо съм изпитал нуждата да го изложа в писмен вид. От друга страна, съм учител. Намирам утеха и опора в писаното слово. Мастило и хартия. Нещо материално, за което да се заловя. Или може би просто пилеене на време. За разлика от планирането, в него съм добър.

После вземам телефона и правя няколко обаждания.

На първото се включва гласова поща и аз оставям съобщение. Второто е малко по-сложно. Дори не съм сигурен дали ще вдигнат, защото даденият ми срок вече е изтекъл. Накрая все пак чувам нейния глас и обяснявам какво ми е нужно. Не храня големи надежди, защото действително не съм в положение да искам услуги.

Глория въздъхва.

— Нали си даваш сметка, че ще отнеме време. Имам някои контакти, но не и вълшебна пръчица.

— Колко време? — въртя нервно цигарата между пръстите си.

— Два-три часа.

— Благодаря — казвам, но тя вече е затворила.

Третото обаждане е до международен номер. За него съм извършил известни предварителни проучвания. Може би не е напълно необходимо, но сега, след като семето вече е посято, трябва да знам. Придавам си възможно най-професионалния глас и обяснявам кой съм и какво бих желал да потвърдя. После слушам как учтивата американска рецепционистка по учтив американски начин ме праща по дяволите. Приемам пожеланията ѝ за приятен ден — макар това да изглежда малко вероятно — и затварям.

Съзерцавам минута-две телефона с натежало сърце. После ставам и си правя още едно кафе. Последното обаждане ще оставя за по-късно. Не от присъщата си леност, а защото не искам да му давам време да се подготви или да свика биячите си.

Докато чакам водата да заври, телефонът ми иззвънява.

— Ало? — грабвам го.

— Получих съобщението ви.

— И?

— Имам часове.

— Не можеш ли да избягаш?

— Искате да нарушавам дисциплината?

— Не постоянно. Само за този следобед. Важно е.

Дълбока въздишка.

— Вас затова ли ви уволниха?

— Не, за много по-лоши неща.

Мълчание.

— Добре — чува се накрая в слушалката.

Седя върху посърналата трева и гледам унилия пейзаж. Място като това никога няма да стане красиво или живописно, мисля си. Без значение колко фиданки и цветя засадиш или колко детски площадки и културни центрове построиш, то винаги ще си остане голо и неприветливо.

Място като това не желае да бъде култивирано. Харесва му да бъде изоставено, да лежи в мъртвешката си дрямка. Гробище, изпълнено с изгубени мечти и надежди, с кости и въглищен прах. Ние сме способни само да дращим повърхността на земята. Но тя има много слоеве. И понякога е добре да не копаеш твърде надълбоко.

— Вече сте тук.

Обръщам се. Маркъс стои зад мен, върху склона на нисък хълм.

— Да, и все така грозен — отвръщам.

Той не се усмихва. Имам чувството, че хуморът и щастието са просто извън неговия репертоар от емоции. Но това не е проблем. Щастието е силно надценена, краткотрайна стока. Ако сте я купили онлайн, вероятно ще си поискате парите обратно. Счупи се само след месец и е невъзможно да се поправи. Следващия път ще опитам страданието — то явно трае вечно.

Той приближава неловко и застава до мен.

— Какво правите?

— Наслаждавам се на гледката и хапвам от тези — показвам му пакетчето дъвчащи бонбони. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Един мой приятел постоянно ги ядеше. Ти ми напомняш за него.

— С какво?

— Трудно се вписваше в средата. Както и аз впрочем. Но беше добър в откриването на разни неща, също като теб. Ето например открил си начин да минаваш покрай охраната на училището.

Маркъс не отговаря.

— Защо си казал на госпожица Грейсън, че Джеръми е открил пещерата?

— Така беше.

— Не — поклащам глава. — Не мисля. Някои места трябва да искат да бъдат открити. За целта е нужен специален човек. Не като Джеръми, а като теб.

— Той знаеше за съществуването ѝ — отвръща Маркъс след кратък размисъл. — Всички бяхме чували слухове, а аз често се разхождах насам. Искаше да му помогна да намери вход.

— И ти го направи.

— Просто случайно се натъкнах на него.

— Случва се — кимвам.

Маркъс присяда до мен.

— Искате да ви го покажа ли?

— Всъщност не искам. Но трябва да отида там.

— Казахте, че е важно.

— Така е.

Той сякаш едва сега забелязва раницата ми.

— Какво има вътре?

— Вероятно е по-добре да не знаеш.

Секунда мълчание, после Маркъс се изправя.

— Да вървим.

Аз също ставам и го следвам надолу по хълма. Неочаквано той подхвърля:

— Между другото, не бива да предлагате бонбони на непознати деца.

Може би все пак не е напълно лишен от чувство за хумор.

Този път люк няма. Вместо това се озоваваме пред дебела полукръгла решетка, намираща се под ниска скална издатина. Ръждивият метал почти се слива по цвят с почвата и е скрит зад избуяли тръни и буренак. Маркъс ги бутва встрани и внимателно маха тежката решетка. Отстрани още личат следи от изкъртването ѝ.

Явно по някое време жителите на градчето са опитали да запечатат всички подстъпи към ямата, мисля си. Но не са успели да заглушат нейния зов. Към Крис. Към Маркъс.

Вадя фенера, който съм купил, и осветявам тунела. Той не е така стръмен като онзи от младостта ми, затова пък е доста тесен — едва шейсетина сантиметра. Перспективата да пълзя не ме радва.

— След около пет минути се разширява, а после има стъпала — казва Маркъс. — Те ще ви отведат чак до долу.

— Благодаря.

— Искате да спрете достъпа на хора дотам ли?

— Това е идеята. Одобряваш ли я?

— Мисля, че да. Знаете ли, доста странен учител сте.

— По принцип съм странен човек. Но странното невинаги е лошо. Запомни го от мен.

Той едва забележимо кимва и ми се струва, че подобие на усмивка за миг докосва устните му. После се обръща и повлича нозе обратно към хълма.

Щом стига билото, слънцето осветява разчорлената му руса коса по подобие на ореол. Сякаш виждам призрак на едно друго момче, което някога съм познавал. После се спуска в сенките и призракът изчезва.

Напредвам през тунела бавно като костенурка. Сакатият крак ме тормози постоянно. На няколко пъти спирам и се чудя дали да не се върна, но самото обръщане ще е проблем. Затова продължавам да се влача на лакти и колене. Потискам напиращата в гърлото ми клаустрофобия и трепвам всеки път, щом раницата на гърба ми удари тавана.

След цяла вечност, през която раздирам дрехите си и охлузвам кожата си до кръв, тунелът се разширява достатъчно, за да се изправя, макар и прегърбен. Стръмни стъпала водят до нещо, приличащо на масивна скална стена. Плъзвам лъча на фенера по нея и скоро откривам тясна, закътана в сенките цепнатина. Разбира се. Поредният проход. Това обяснява защо Ани е изчезнала и не съм могъл да я открия. С мъка се промушвам вътре.

Двайсет и пет години сякаш изчезват в небитието. Отново стоя в кошмарната пещера на своето детство. Тя ми се струва леко смалена от перспективата на възрастен. Катедралният свод не е чак толкова висок и величествен, но това не пречи по гърба ми да полазят мравки.

Няколко черепа се въргалят по пода, наред със смачкани кутийки от сайдер и фасове от цигари. По стените още личат следите от безогледната разруха, причинена от Хърст и Флеч, но по-нависоко скалата е все така украсена със сложни мотиви от бели и жълтеникави кости. Гледам ги втренчено. Онези, които не са се върнали. Останали са тук, за да послужат като зловеща украса или може би като някакво жертвоприношение.

Чудя се от колко ли време съществува това място. Стотици години? Хиляди? Странно как мината не го е унищожила. А дали не е станало обратното? Сещам се за голямата авария от 1949 г. Въпреки всички разследвания тя така и остава необяснена. Никой не е подведен под отговорност. А всички останали злополуки? Под пещерата със сигурност преминават галерии. Дали миньорите не са се приближили твърде много? Дали не са заплашили сигурността на нещо, присъствало тук дълго преди тях? Място, дремещо от векове, притаено, изчакващо.

Крача полека наоколо, дишам дълбоко, опитвам се да запазя спокойствие. Това е просто пещера. Мъртвите не могат да ни навредят. Костите са просто кости. Сенките не са нищо друго освен сенки. Но не е точно така. Сенките са най-дълбоката част на мрака. Онази, в която се крият чудовищата.

Трябва час по-скоро да приключвам с това.

Вадя от раницата предмета, донесен ми от Глория. Облива ме пот, а ръцете ми треперят. Ругая собствената си неловкост. Не бива да греша. Сбъркам ли, самият аз ще стана на пух и прах. Поставям го безкрайно внимателно върху пода в центъра на пещерата и отстъпвам назад. С усилие на волята се обръщам. Вече чувам стържещото шумолене. Предупреждение. Заплаха. Промушвам се през пролуката и куцукам колкото ме държат краката нагоре по стълбите. Повтарям си, че трябва да внимавам. Те искат именно това — бързи, припрени стъпки. Едно спъване, едно падане както преди и никога няма да изляза оттук.

Стигам тунела и пълзя през него. Сега поне раницата ми е празна. Параноичната мисъл, че онова, което съм оставил долу, може и да не сработи по план, ме пришпорва напред.

Излизам на чист въздух целият прогизнал и тресящ се като желе. Рухвам без сили на каменистата земя и известно време лежа така, позволявайки на лекия ветрец да охлади кожата ми. Накрая сядам и вадя цигарите от джоба си. Лапвам една и я изсмуквам, сякаш е животоспасяващ кислород. Понечвам да запаля втора от фаса на първата, но поглеждам часовника си и неохотно я пъхам обратно в пакета.

Вместо това отварям телефона, набирам един номер и чакам. Отсреща вдигат на третото позвъняване. Почти винаги става на третото, забелязали ли сте?

— Ало?

— Аз съм — казвам.

Мълчание. Тогава, чувствайки се досущ като герой от евтин трилър, добавям:

— Мисля, че трябва да поговорим.