Похищението на Ани Торн

6.

Хората казват, че времето е велик лечител. Нищо подобно. То е просто един голям валяк. Гази всичко наред, стрива спомените ни на прах, раздробява големите късове страдание, докато от тях останат само дребни, ръбести фрагменти. Все още болезнени, но достатъчно малки, за да се носят.

А колкото до разбитите сърца, те никога не стават отново цели.

Отпускам се в едно от скърцащите кресла в къщата и отпивам дълга глътка бира. Денят е бил дълъг. Отдавна не съм имал пълен ден преподаване и усещам последиците му — както върху тялото, така и върху съзнанието си. Кракът ми пулсира с тъпа, настоятелна болка. Дори четирите таблетки кодеин, които съм взел, не са способни да я облекчат. Довечера няма да мога да заспя нормално, така че изходът е да се натряскам до безсъзнание. Това е моето самолечение.

Стаята тъне в сумрак, осветявана само от настолната лампа и от пропукващата камина. По-рано отскочих до един супермаркет край града и се запасих с основното — замразена пица, полуфабрикати, кафе, цигари и алкохол. На връщане минах между нещо средно между ферма и семеен хотел. Край оградата бяха наредени връзки с нацепени дърва. Почуках, но никой не отвори, макар отпред да бе паркиран очукан форд фокус. На задната му седалка имаше две детски столчета, а на стъклото — лепенка „Малки чудовища на борда“.

До дървата стоеше кошничка с надпис: „5 паунда на вързоп, платете тук“. Вътре се въргаляха към трийсет паунда. Огледах за момент смачканите банкноти, после се сетих за детските столчета и добавих своята към тях. Метнах цепениците в багажника и подкарах обратно към супермаркета за подпалки.

Нужни са към половин дузина от тях, а също изрядно количество ругатни, докато огънят в камината хване. Но сега, за първи път откакто съм се нанесъл, стаята е изпълнена с приятна, суха топлина. Струва ми се, че виждам как влагата се отдръпва от стените. Като изключим разнебитената мебелировка, липсата на лични спомени и факта, че двама души са умрели тук, се чувствам почти у дома.

Върху скута ми лежи отворена тетрадка. На първата страница съм надраскал четири имена, срещу всяко от които има бележки. Крис Манинг, Ник Флечър, Мари Гибсън и, разбира се, Стивън Хърст. Старата банда се е събрала отново, поне на хартия. Онези, които бяха там при случката. Единствените, които знаеха.

Успял съм да науча, че Флеч сега е водопроводчик в Арнхил. Хърст работи в градския съвет. За Мари не съм открил нищо онлайн, но тя може да е омъжена и с друга фамилия. Срещу името на Крис съм отбелязал просто „Починал“. Но това далеч не изчерпва нещата.

Най-отгоре на следващата страница има още две имена: Джулия и Бен Мортън. Под тях — сведения, събрани от пресата и от интернет. Знам, че и двата източника не са много надеждни. Ако вестниците са мястото, където фактите се превръщат в истории, то интернетът е мястото, където историите се превръщат в теории на конспирацията.

Знам със сигурност следното: Джулия е страдала от депресия. Наскоро е приключила развода с бащата на Бен (Майкъл Мортън, адвокат). Престанала е да си взема лекарствата, а накрая е спряла и Бен от училище. А, и още нещо — след като е размазала лицето на сина си и преди да пръсне собствената си глава, е написала послание с кръв върху стената на стаята му.

Не е моят син.

Действия, които трудно се връзват с един здрав разсъдък.

Изрязал съм две снимки и съм ги прикрепил с кламери към листа. Първата е на Джулия и изглежда правена на някакъв семинар. Тя носи елегантен костюм, а косата ѝ е прибрана назад. Лицето ѝ е усмихнато, но погледът ѝ е уморен и предпазлив и сякаш казва: Правете си снимката и се махайте. Чудя се дали именно затова вестникът не я е избрал. Жена на път да се пречупи, жена на ръба на нервна криза. Или може би просто жена, подразнена, че трябва да позира пред натрапчивия фотограф.

Другата е училищна снимка на Бен. Неговата усмивка е широка и подкупваща, двата предни зъба са леко закривени, а вратовръзката — изрядно завързана (вероятно за първи път). Репортерите са изредили обичайния си набор от баналности: добро дете, отличен ученик, с куп приятели и всички изгледи за светло бъдеще. Не се казва нищо за истинското момче, само са използвани готови фрази от кюпа.

В една статия обаче попадам на нещо различно. Сянка, пробягваща по слънчевата повърхност на въображаемото съществуване на Бен. Според неназован училищен източник през последните седмици преди смъртта си поведението му е било необичайно — забърквал се е в проблеми, пропускал е часове. „Държеше се странно, сякаш не беше той.“

В ума ми изникват словата, написани от Джулия: НЕ Е МОЯТ СИН.

По гърба ми полазва ледена тръпка. Тъкмо оставям тетрадката на масичката за кафе, когато телефонът ми иззвънява. Enter Sandman на „Металика“ пронизва уютната тишина. Напрягам се, после го вземам и поглеждам дисплея. Брендън. Натискам „Приеми“.

— Ало?

— Как върви?

— Добър въпрос. Все още работя по отговора.

Зачаквам. Брендън не е от приятелите, които ще се обадят само за да се осведомят как си. Ако не се е чуло, че съм умрял, просто приема, че съм жив, и това му стига.

— Онази вечер в кръчмата разпитваха за теб — казва.

— Кой?

— Една жена. Дребна, руса. Симпатична, но някак напрегната.

Остра болка се стрелва през крака ми, а стомахът ми се свива на топка.

— Ти говори ли с нея?

— Да не съм луд? Изнизах се още щом я видях. От някои жени просто лъха на проблеми.

— Добре. Не ходи повече в това заведение.

— Но в него правят най-хубавия пай с бъбречета, като изключим този на добрата ми стара майчица.

— Купи си готварска книга.

— Майтапиш ли се?

— Никакъв майтап. Не се връщай там.

— Стига бе. — Чува се щракане на запалка и звук от вдишване. — Какво си направил? Заложил си ѝ бижутата? Или си избягал с всичките ѝ спестявания?

— По-лошо.

— Знаеш ли какво би казала добрата ми стара майчица?

— Имам чувството, че ми предстои да чуя.

— Че най-бързият начин да закопаеш някого е като му дадеш лопата.

— В смисъл?

— Кога най-сетне ще спреш да ровиш?

— Може би когато намеря съкровище.

— Единственото, което ще откриеш, приятелю, е преждевременната си смърт.

— Обичам нашите задушевни разговори. Направо ме подмладяват.

— Ако искаш подмладяване, пусни си Опра.

— Слушай, имам план.

— Самоубийствен, предполагам.

— Само ми трябва малко време.

Той въздъхва.

— Хрумвало ли ти е някога, че ти трябва квалифицирана помощ?

— Щом се оправя с това тук, ще помисля по въпроса.

— Да не забравиш — изсумтява той и затваря.

Щом оставям телефона, действително размислям. За десетина секунди. Дължа поне това на Брендън. Познаваме се от три години, а година и половина сме делили една квартира. Той е бил до мен, когато всички други са ме зарязвали. Но Брендън е възстановяващ се алкохолик, което означава, че си пада по изповеди, прошки и изкупления. А на мен ми дай да пазя тайни, да тая вражди и да кроя възмездия.

Понякога се чудя как изобщо сме станали приятели. Предполагам, както при много други връзки, се дължи на смесица от обстоятелства и алкохол (поне от моя страна).

Няколко пъти се засичахме в кръчмата недалеч от мястото, където живеех. Една вечер небрежните поздрави прераснаха в разговор. Започнахме да сядаме на една маса и да си бъбрим на по питие — портокалов сок за него, уиски или тъмна бира за мен.

Компанията на Брендън беше лека и неангажираща — което не можеше да се каже за останалата част от живота ми. Основите на моето комфортно съществуване на гражданин от средната класа бързо се рушаха под нозете ми. Бях на косъм да изгубя работата си и не смогвах да си плащам наема. Когато закъснях с шест месеца, хазаинът се отби придружен от двамата си яки братя, изхвърли ме и смени ключалките.

Изборът ми на места за настаняване изведнъж се оказа силно ограничен. Дали да се спра на мизерна стаичка с обща баня и подозрителни петна по стените, или на мухлясал сутерен, където над главата ти сякаш репетира танцов ансамбъл? При това в квартали, където и Батман би се замислил, преди да се разходи по тъмно?

И тогава Брендън предложи да се нанеса при него.

— Какво толкова? Имам свободна стая и само се набутвам за газ и електричество.

— Много мило от твоя страна — отвърнах, — но не мога да си позволя голяма част от наема.

— Забрави за наема.

— Не — вторачих не в него. — Не бива така.

— Добрата ми стара майчица казва: „Няма как да се биеш с вълците пред вратата, ако се бориш с лъв в собствената си всекидневна“.

Претеглих другите си опции. Дори ако оставим настрана лъвовете, можех някоя сутрин да се събудя с изгризани от плъхове уши.

— Добре. И благодаря.

— Ще ми благодариш, като си стъпиш на краката.

— Губещата ми серия не може да продължи вечно.

Лицето му за миг помръкна.

— Надявам се да е така. Дочувам, че дължиш пари на хора, които не дават отсрочки, а трошат колене.

— Ще се оправя, не бери грижа. И ще ти се отплатя. Обещавам.

— Естествено, че ще се отплатиш — ухили се той. — Обичам да ми разтриват гърба преди лягане. С повечко масажно масло.

Пресягам се към кутийката с бира, установявам, че е празна, и я смачквам в ръката си. Ставам да си взема друга, но решавам първо да се отбия до тоалетната. Прекосявам хола и светвам лампата в антрето. Тя неохотно хвърля мъждива светлина. Поставям крак върху първото стъпало, което предсказуемо изскърцва. Докато се качвам по тясното стълбище, се мъча да не си представям как Джулия Мортън е влачила сина си оттук. Едно единайсетгодишно момче е тежко. А мъртвите тела тежат още повече. Това поне помня.

Горната площадка е студена. Тук няма радиатор, но не в това е причината. Студът е особен, по-различен от онзи, който съм изпитал при първото си влизане в къщата. Прокрадващ се студ. Студ, който се увива около костите ти и натежава като буца лед във вътрешностите ти.

Чувам и някакви звуци. Слаби, но настойчиви. Шумолене и потракване, като от въздух в тръбите. Застивам и напрягам слух. Идва от банята. Бутвам вратата и запалвам осветлението.

Вътре е още по-мразовито, а шумът е по-силен. Това не е въздух в тръбите, не. Шумоленето е от нещо друго. Нещо по-познато, по-живо. И идва от клозетната чиния.

Седалката и капакът са спуснати. Не защото женското начало у мен е взело превес, а защото изпитвам лека фобия от отворени дупки. Канали, всякакви отверстия в земята. Предната вечер, преди да си легна, съм минал да поставя всички запушалки на всички сифони. Сега протягам ръка и внимателно повдигам капака на тоалетната.

Мамка му!

Отскачам назад толкова бързо, че губя равновесие и едва не се строполявам на пода. В последния момент се улавям за мивката. Но нямам същия успех с контрола над препълнения си пикочен мехур.

Топла струйка се стича по крака ми, но аз не ѝ обръщам внимание. Защото вътрешността на тоалетната се движи. Тя представлява маса от малки, лъскави черни телца. Те пъплят и потракват, като оживяло море от екскременти.

Божичко!

Разтърсва ме тръпка на отвращение. А също бледият отглас на отдавнашен спомен:

То е в сенките. Сенките се движат.

Опирам ръце върху коленете си, дишайки тежко. Хлебарки.

Гадни хлебарки. След като се окопитвам, правя крачка напред и вдигам капака отново. Пъпленето се усилва, сякаш са усетили присъствието ми. Една-две дори се устремяват нагоре, за да излязат от чинията. Бързо хлопвам капака и ги смазвам между него и седалката. Разнася се удовлетворяващо хрущене.

Как, по дяволите, са попаднали там? Отходният канал е бил сух и навярно са минали през него. Поемам си дълбоко дъх, грабвам шишето с белина и изливам цялото му съдържание вътре.

Сред насекомите настава паника. Една част тръгват да пълзят нагоре, но аз вземам четката за тоалетна и ги събарям обратно. После пускам водата. Отново и отново, докато вътре не остават само шепа плаващи черни трупчета. За всеки случай откачам рулото тоалетна хартия и го натъпквам в канала с четката.

Сядам върху ваната, или по-скоро краката ми поддават, а тя се надига, за да посрещне задника ми с коравия си ръб. Така да си изкарам акъла от едни проклети хлебарки! Сърцето блъска в гърдите ми. Въпреки студа целият съм облян в пот. Нуждая се от питие и цигара. Но още повече се нуждая от своята дрога. За първи път от пристигането си тук. За първи път от доста време насам. Само тя може да успокои нервите ми, да спре треперенето на ръцете ми.

Бъркам в джоба и вадя телефона си. Чак другата седмица ще ми прокарат кабелен интернет, но имам мижаво 3G. Залагането онлайн е жалък заместител, но аз посягам към него подобно на алкохолик, надигащ бутилката със спирт за горене, след като всички други са изпразнени.

Отварям един сайт. „Златото на Вегас“, провъзгласява той с подобаващо блестящи букви. Не ми убягва иронията, че играя „Златото на Вегас“, седнал върху плесенясалата вана в опиканите си джинси.

Пръстът ми вече се кани да натисне линка, когато отдолу се разнася трясък.

Сега пък какво?

Куцукам с цялата скорост, на която съм способен, надолу по тясното стълбище. Щом влизам във всекидневната, ме лъхва студен вятър. Завесите се мятат от течението, в прозореца зее голяма дупка, а подът е осеян с късове стъкло. Навън изсвирват гуми и в далечината заглъхва тънък вой от двигател на мотопед.

По средата на стаята лежи предметът, причинил цялата разруха. Тухла, увита в лист хартия, прикрепен с ластик. Колко оригинално.

Отивам до нея, разритвайки пътьом стъклените отломки, и я вдигам. Разгъвам листа. Той е тънък и разчертан на редове, явно откъснат от ученическа тетрадка. Като за поздравително послание, правописът му леко куца: МАХАИ СЕ, САКАТ ПЕДАЛ.