Похищението на Ани Торн

5.

Не се налага да чакам дълго.

През обедната почивка седя на бюрото си, подготвям следващия урок и се поздравявам, задето съм изтикал цялата сутрин, без да отегча класовете до смърт или да хвърля някой ученик — или себе си — през прозореца.

Хари е бил прав да отбележи дългото прекъсване в стажа ми. Позагубил съм форма, но както казваше един мой колега, преподаването е като карането на колело. Никога не се забравя. Ако залитнеш и си на път да паднеш, веднага се сещаш, че пред теб има трийсет хлапета, които само чакат да те скъсат от подигравки и да ти задигнат велосипеда. Затова опъваш шия и въртиш педалите, дори ако нямаш понятие накъде си тръгнал.

И аз цяла сутрин съм ги въртял. Дори съм се чувствал твърде доволен от успеха си.

Очевидно е, че това не може да трае дълго.

Откъм вратата се разнася почукване и Хари подава глава вътре.

— А, господин Торн, радвам се, че ви заварвам. Как върви?

— Още никой не е задрямал на уроците ми, така че, общо взето, добре.

— Чудесно — кима той. — Чудесно.

Но изражението му говори друго. То е изражение на човек, изгубил десет паунда или настъпил кучешко лайно. Той влиза в класната стая и застава неловко пред мен.

— Съжалявам, че ви занимавам с подобни неща в първия работен ден, но възникнаха обстоятелства, които не мога да пренебрегна.

Край, пипнал ме е, минава ми през ума. Проследил е препоръките ми и е разбрал, че са фалшиви. Става въпрос за премерен риск. Деби, секретарката в предното ми училище, леко си падаше по мен, а още повече по скъпите чанти. В името на старата ни дружба (и срещу една малка чантичка) вместо да насочи запитването на Хари към директора, го препрати към мен, заедно с няколко официални бланки. Оттук и блестящите ми референции. Но той явно е разровил по-дълбоко. Подготвям се за удара, но той идва не откъдето очаквам.

— Очевидно е имало инцидент с наш възпитаник пред училище тази сутрин.

— Ако под „инцидент“ разбирате тормоз, да.

— Значи вие не сте нападали никого?

— Какво?

— Постъпило е оплакване от ученик на име Джеръми Хърст, че сте го нападнали.

Проклетият малък мръсник. Усещам как слепоочията ми започват да пулсират.

— Той лъже.

— Твърди, че сте го сграбчили болезнено за ръката.

— Заварих въпросния Джеръми Хърст и приятелчетата му да тормозят друго момче — отвръщам.

— Но не сте използвали ненужна сила?

Поглеждам го в очите.

— Естествено, че не.

— Добре — въздъхва Хари. — Съжалявам, но бях длъжен да попитам.

— Разбирам.

— Трябваше просто да ме уведомите за случилото се. За мен щеше да е по-лесно да се справя.

— Не намерих за нужно. Сметнах въпроса за приключен.

— Работата е там, че ситуацията на Джеръми Хърст е малко деликатна.

— Не ми се стори особено деликатен, когато блъскаше другото момче и заплашваше да счупи телефона му.

— Вие сте още нов тук и аз оценявам позицията ви относно училищния тормоз, но понякога динамиката на отношенията не е толкова еднозначна.

— Знам какво видях.

Той сваля очилата си и потърква очи. Не е лош човек, а просто уморен и претоварен от това да се мъчи да постъпва правилно в трудни обстоятелства и най-често да се проваля.

— Джеръми Хърст е един от най-добрите ни ученици. Капитан е на футболния отбор.

Което не пречи да бъде пълен задник.

— Това не оправдава насилието, лъжата…

— Майка му има рак.

— Рак? — спирам насред изречението.

— На дебелото черво.

— Съжалявам, нямах представа.

— Вижте, знам, че Хърст има известни проблеми със социалното сближаване и управлението на гнева…

— Значи така го наричат вече?

Хари се усмихва тъжно.

— Просто при неговата ситуация трябва да действаме внимателно.

— Прав сте — кимам. — Сега нещата ми станаха малко по-ясни.

— Добре. Вероятно трябваше лично да ви запозная с теми като тази. Училищните наръчници не могат да покрият всичко, нали?

— Не, не могат.

— Е, най-добре да ви оставям да си вършите работата.

— Благодаря за разговора и за информацията.

— Няма проблем. Друг път ще продължим. — Той прави пауза. — Но все пак ще се наложи да отбележа това в досието ви.

— Моля?

— Служебното ви досие. Подобно оплакване трябва да се впише, дори ако е било неоснователно.

Пулсът ми се ускорява. Хърст. Проклетият Хърст.

— А, да. Разбира се — опитвам се да изобразя подобие на усмивка. Той тръгва към вратата. — Тя ще умре ли? Имам предвид майка му.

Хари се обръща и ме поглежда странно.

— Терапията върви по план. Но при този вид рак шансовете не са окуражаващи.

— Джеръми и баща му трябва да го преживяват доста трудно.

— Да, така е. — Той поспира, сякаш иска да добави още нещо, но после ми отправя поредното си неловко кимване и излиза.

Баща му го преживява трудно. Вадя цигарите и се ухилвам. Добре, мисля си. Добре. Проклетата карма.

Някога Английският корпус се намираше между основната сграда и столовата, свързан като с пъпна връв с тесен коридор, в който през междучасията винаги ставаха задръствания от блъскащи се, потни ученици. През лятото там беше горещо като в пещ и ние се шегувахме, че ако стоиш вътре твърде дълго, ще почернееш като Джим Бери (единственият цветнокож питомец на школото ни по онова време).

Макар официално да се наричаше Английски корпус, помежду си го наричахме просто Блока. Представляваше уродлива четириетажна бетонна конструкция, склонна към люлеене при силен вятър.

Дори преди случката никой не обичаше да има часове там. Обстановката беше усойна, а дограмите течаха. Помня как през една особено люта зима всички носехме шапки и шалове в час, а стъклата на прозорците се бяха покрили със скреж.

След като Крис Манинг падна оттам, корпусът бе затворен, а после отворен пак с „нови мерки за безопасност“, като цяло свеждащи се до това, че вратата към покрива бе заключена с катинар.

По някое време през последните две десетилетия сградата явно бе разрушена. На някогашното ѝ място сега имаше малък павиран площад с три пейки, подредени около кръгла тревна площ с посърнали растения. На една от пейките има табелка с текст „В памет на Кристофър Манинг“.

Сядам на пейката, съседна до нея, и крадешком вадя цигара от пакета. Въртя я между пръстите си, като се взирам в плочите под краката си и се чудя коя точно от тях бележи мястото на приземяването му.

Той дори не гъкна, докато летеше, а дори при падането звукът бе тих и притъпен. Стори ми се недостатъчно силен и почти можех да повярвам, че той е още жив и просто лежи там, греейки се на кроткото есенно слънце. Но тялото му изглеждаше странно спихнато, сякаш някой бе изпуснал въздуха от него. И, разбира се, имаше локва от кръв, бавно разрастваща се като сянка под него.

— Жалко, нали?

Вдигам сепнато глава. Пред мен стои ниско момиче с тъмна коса, небрежно вързана на опашка, и изобилие от сребърни обеци в ушите. Не съм я чул да доближава, но от друга страна, тя е толкова слаба, че може и вятърът да я е довял.

За момент допускам, че е някоя особено отракана ученичка, но после забелязвам липсата на униформа (освен ако напоследък не са заменили задължителното облекло с тениска на „Килърс“, прилепнали джинси и кубинки), а също бръчките край очите, противоречащи на подвеждащо младежкия вид.

— Моля?

Тя посочва цигарата, която нервно въртя между пръстите си.

— Жалко е да ти направят перфектното място за пушене, а после да ти забранят да палиш на територията на училището.

— А, това ли — поглеждам цигарата и я пъхам обратно в пакета. — Вярно, истинска срамота.

Тя се ухилва и безцеремонно сяда до мен. Обичайно такава безцеремонност би ме подразнила, но в случая на госпожица Безброй Обеци я понасям по-леко.

— Жалко и за онова хлапе, дето е скочило — добавя тя. — Вие някога губили ли сте?

— Какво, ученик?

— Ами да, не ви питам за скъсан чорап…

— Не мисля.

— Е, сигурно щяхте да помните. Надявам се.

Тя вади пакетче ментови бонбони и лапва един. Предлага и на мен. Искам да откажа, но неволно посягам и си вземам.

— Една моя ученичка почина. Отрови се.

— Съжалявам.

— Беше толкова свястно момиче. Прилежно, дружелюбно. Изглеждаше, че всичко ѝ е наред, а после… две опаковки парацетамол и бутилка водка. Намериха я в кома. Седмица по-късно трябваше да ѝ спрат животоподдържащите системи.

Смръщвам вежди.

— Не си спомням да съм чувал за това.

— И нищо чудно, покрай целия шум около Джулия и Бен Мортън. — Тя свива рамене. — По-голямата трагедия винаги обира лаврите, нали?

— Предполагам.

— Е, няма ли да попитате? — подхвърля тя след кратко мълчание.

— Какво?

— Обичайното. Дали съм ги познавала. Дали съм заподозряла нещо нередно. Дали съм видяла някакви признаци.

— Е, видяхте ли?

— Не ви ли споменах? Предния ден Джулия дойде в училище с голяма табела, окачена на врата: „Възнамерявам да убия сина си и да се гръмна. Приятен ден“.

— Винаги е добре да се изразяваш учтиво.

Тя се изкисква и ми протяга ръка.

— Бет Скатъргуд. Предметът ми е рисуване.

— Скатъргуд? — стисвам ръката ѝ. — Наистина?

— О, да.

— Рядка фамилия. Децата сигурно доста се забавляват с нея.

— Измислят ѝ всякакви варианти, но какво да ги правиш. Ако не ги обичаш, по-добре си намери истинска работа.

— Аз съм Джо…

— Джо Торн, знам. Заместителят.

— И по-зле са ме наричали.

— Е, кое от двете си, Джо?

— В смисъл?

— Само два вида учители се озовават в гимназия „Арнхил“. Такива, които искат да променят нещата, или такива, които не могат да си намерят място другаде. Ти към кои спадаш?

Поколебавам се.

— Ще ми се да мисля, че към първите.

— Не ще и дума. — Гласът ѝ тегне от сарказъм. — Е, приятно ми беше да се запознаем, господин Торн.

— На мен също. Подейства ми много окуражаващо като за първи ден.

— Правим каквото можем.

Установявам, че я харесвам. Емоцията ме учудва повече, отколкото би следвало.

— А ти към кой сорт принадлежиш? — питам.

— Към гладния — изправя се тя. — Тъкмо отивах към столовата. Защо не ме придружиш? Мога да те запозная с част от другите неудачници, преподаващи тук.

Дочувам гълчавата от столовата дълго преди да я доближим. Тя отново ме връща назад. Този всепроникващ аромат на застояла мазнина за пържене и още нещо неопределимо, което никога не виждаш да се сервира, но винаги подушваш да се носи от отдушниците на обществените места за хранене. Вътре обстановката не се е променила особено. Застлан с паркет под. Пластмасови маси и столове. Менюто обаче не е същото, както когато съм се редил на опашка за своя хамбургер с картофки и пържени лучени кръгчета. Сега преобладава пиле с ориз, вегетарианска паста и салати. Обвинявам Джейми Оливър за това.

— Ето някои от колегите. Ела.

Бет ме води към маса в далечния ъгъл на помещението. Учителската маса. Около нея седят четирима души, които скорострелно ми представя. Те са:

Госпожа Харди, Сюзан — слаба жена със сива прическа и очила — история.

Господин Едуардс, Джеймс — симпатичен млад мъж с хипстърска брадичка — математика.

Госпожица Хибърт, Колийн — дама с енергична челюст и военна подстрижка — физическо възпитание.

И господин Сондърс, Саймън — върлинест тип с тениска на „Пинк Флойд“ и панталон от избеляло рипсено кадифе, чиято оредяваща коса е опъната назад и пристегната с ластик — социология.

По някаква причина последният моментално ми става антипатичен. Вероятно защото ме поздравява с „Как си, човече“. Не използвайте термина „човече“, освен ако не сте в рок банда или сред американски сърфисти. Той ви прави да изглеждате пълен задник, също както и връзването с ластик на оредяващата ви коса — и в двата случая не заблуждавате никого.

Сядам и той ме посочва с вилицата си.

— Изглеждаш ми познат, човече. Да сме се срещали преди?

— Не мисля — отвръщам предпазливо, разопаковайки сандвича си с риба тон.

— Къде си преподавал, преди да дойдеш тук?

— В чужбина.

— Къде по-точно?

Отнема ми секунда, докато си спомня лъжата.

— Ботсвана.

— Наистина? Бившата ми приятелка преподава там известно време.

Естествено, какво друго да очакваш от този тип.

— Уаренг? — хили се той насреща ми.

Обмислям вероятностите. Уаренг… Надали е населено място. По-скоро някакво приветствие. Не „здравей“, защото това вече го минахме, следователно…

— Добре съм, благодаря — казвам с приятен тон. — Ти?

Усмивката изчезва по-бързо дори от косата по темето му. Отхапвам от сандвича и се питам дали някой ще забележи, ако го извлека навън и го хвърля под първия автобус.

— Чух, че си тукашен? — сменя за мой късмет темата Колийн.

— Да, отрасъл съм в Арнхил.

— И реши пак да се върнеш? — пита с потресена физиономия Джеймс, като само наполовина се шегува.

— Като наказание за греховете си.

— Е, радваме се, че си с нас — вмята Сюзан. — Беше трудно да намерим човек след… станалото с госпожа Мортън.

— Да, не е задължително да си луд, за да работиш тук, но помага — обажда се Саймън и започва да пръхти от собствената си шега.

— Джулия не беше луда — изглежда го хладно Бет. — Страдаше от депресия.

— Да, бе, да размажеш лицето на собственото си дете, е напълно нормално — махва с ръка той. После натъпква устата си със спагети и започва шумно да дъвче.

— Всички ли знаеха за депресията на Джулия? — обръщам се аз към Бет.

— Тя говореше доста открито за нея. Изживяваше тежък период след раздялата с бащата на Бен. Мисля, че преместването тук е трябвало да бъде един вид ново начало.

Чудно начало, няма що, казвам си.

— Била е на медикаменти — пояснява Сюзан, — но е спряла да ги взема.

— А откъде е взела пушката?

— Принадлежала е на баща ѝ. Семейството ѝ има ферма недалеч от Окстън.

— Естествено, ако някой от нас беше заподозрял нещо нередно… — вмята Джеймс.

Какво, мисля си. Какво щяхте да направите? Да я попитате дали всичко е наред и да въздъхнете с облекчение, щом чуете, че да? Работата е свършена. Кутийката със загрижеността е отметната. Всъщност, че никой от нас не иска да знае. Защото тогава може би трябва да се намесим, а ние нямаме време за това.

— О, да — кимам разбиращо.

Саймън щраква с пръсти и ме посочва отново.

— Гимназия „Стокфърд“. — Стомахът ми се свива. — Оттам те помня. Работих в нея по заместване, преди две години.

Сега, след като го е казал, и аз смътно се досещам за слаб, зле облечен мъж с лош дъх на устата. Дори сме преподавали на едни и същи класове. И все пак.

— Е, аз не се задържах дълго там, така че…

— Да, напусна някак внезапно. Какво стана? Да не се спречка с директора?

— Не, нищо подобно.

„Спречка“ дори не се доближава до истината.

— Странно, не помня да си куцал тогава — смръщва вежди той и сочи сакатия ми крак.

— Тогава навярно ме бъркаш с някой друг. Така съм още от малък.

Мълчанието се проточва и става леко некомфортно. Прекъсва го Сюзан с думите:

— Какво ти се е случило, ако не възразяваш да попитам?

Всъщност възразявам, но сам съм си го изпросил.

— Когато бях на петнайсет, баща ми катастрофира с мен и малката ми сестра Ани. Колата излезе от пътя и се удари в дърво. Те двамата загинаха на място, а моят крак стана на пихтия. Бяха нужни цял куп метални пластини, за да го сглобят.

— О, господи — вдига Сюзан длан към устата си. — Толкова съжалявам.

— Благодаря.

— На колко години беше сестра ти? — пита Бет.

— На осем.

Те ме съзерцават с тъжни, съчувствени очи, с изключение на Саймън, който за мое облекчение не смее да срещне погледа ми.

— Както и да е, много време мина оттогава — казвам. — А и детската ми мечта беше да стана учител, а не танцьор на степ, така че ето ме тук.

Те се засмиват леко неловко. Разговорът преминава на други теми. Измъкнал съм се удачно. Сега съм добър, честен човек. Човек, който е изживял трагедия, носи си белезите, но все още е запазил чувство за хумор.

А всъщност съм лъжец. Не съм загубил сестра си при катастрофа и не куцам оттогава.