Похищението на Ани Торн

34.

Миналото не е реално. То е просто история, която сами си разказваме.

И понякога се случва да излъжем.

Аз обичах малката си сестра. Повече от всичко. Но онази Ани вече я нямаше. Момичето, което обикаляше из къщата със странна залитаща походка, като марионетка на конци, не беше тя. Приличаше на нея, звучеше като нея, но беше само имитация. Лошо копие.

На моменти ми идеше да изкрещя на родителите си: Нима не виждате? Това не е Ани. Нещо се случи и тя си замина. Стана грешка. Ужасна грешка и това същество бе изпратено тук вместо нея. Същество, обвито в нейната кожа и гледащо през нейните очи, без нейната същност.

Но не го направих. Защото щяха да ме вземат за луд, а само това липсваше у дома. Не исках да стана последната капка, преляла чашата. Да разбия окончателно нашето семейство. Трябваше да поправя нещата, да намеря изход. Затова една сутрин преди училище вдигнах с трепереща ръка телефона и се обадих в болницата. Преправих гласа си доколкото можах и заявих, че съм господин Торн и искам да уговоря преглед за дъщеря си. Жената от регистратурата, която бе делова и напориста, но явно не твърде проницателна, изджафка, че може да ни вмъкне за четири и половина същия следобед. Казах, че това ни устройва перфектно, и затворих.

Щом се прибрах след училище, излъгах татко, че мама е запазила час при доктора за Ани, но аз съм пропуснал да му кажа по-рано. За щастие, той бе едва на втората си бира. Започна да мрънка, но аз го успокоих, че нищо не пречи да отменим часа. Това свърши работа. Той не искаше да противоречи на мама и да рискува скандал. Затова си навлече палтото и викна на Ани да слиза долу. По пътя купих ментови бонбони от бакалницата. Предложих един на татко. Той си взе два.

Докторът беше възпълен мъж с червен нос, нашарен от пукнати капиляри, и лъскаво, плешиво теме. Държеше се дружелюбно, но личеше, че е изморен, а лекарската чанта стоеше в краката му, готова за края на смяната.

Той прегледа съвестно Ани, светва с фенерче в очите ѝ, почуква я по коленете. Тя седеше неподвижно като препарирана. След като приключи, спокойно ни обясни, че не вижда момичето да има физически проблем. При все това тя е преживяла травма. Липсвала е два дни. Изгубена, може би затворена някъде. Кой знае какво и се е случило? Подмокрянето на леглото, кошмарите, необичайното поведение — всичко това следва да се очаква. Трябва да сме търпеливи. Да ѝ дадем време. Ако не настъпи подобрение, той може да ни насочи към терапевт. Но вероятно няма да се стигне дотам. Ани е още дете, а децата са невероятно жилави. Докато се усетим, пак ще бъде както преди.

Той се усмихна, а татко му благодари и му стисна ръката. Неговата собствена ръка видимо трепереше. Радвах се, задето съм се запасил с ментови бонбони. Тръгнахме пеша обратно към дома. Ани се напика по пътя.

Травма. Да ѝ дадем време. Ще бъде както преди.

Аз съвсем не бях сигурен. Смятах, че всичко е прах в очите. И имах натрапчивото усещане, че времето ни изтича.

За капак, се справях и със смъртта на Крис. Или по-точно, не се справях с нея. Погребението се състоя в крематориума и беше напълно нереално. Постоянно очаквах да се обърна и да го видя застанал до себе си, с щръкнали както обикновено руси коси, да обяснява, че температурата в пещта е от 760 до 980 градуса по Целзий, че човешкото тяло изгаря за два часа и половина, а капацитетът на крематориума е около петдесет трупа на седмица.

Майката на Крис седеше на първия ред. Той нямаше други роднини. Баща му го бе зарязал още като малък, а по-големият му брат бе умрял от рак, преди Крис да се роди.

Майка му имаше същата непокорна, белезникаворуса коса като неговата. Носеше безформена черна рокля и стискаше купчина салфетки. Но не плачеше. Само гледаше право напред, а на моменти промърморваше нещо и се усмихваше. И това бе по-ужасно, отколкото ако ревеше с глас.

Виждах я на няколко пъти след това, облечена все по същия начин. Чувствах, че е редно да ѝ кажа нещо, но не знаех какво. Когато и да минех покрай къщата им, завесите винаги бяха спуснати. А две седмици по-късно отпред се появи табела „Продава се“.

След училище бродех безцелно из града и все се озовавах пред Блока. Гледах нагоре и се чудех какво ли е усещането да падаш толкова бързо, толкова отвисоко. Хората оставяха цветя и листчета с послания. Имаше дори едно от Хърст. Изкушението да го скъсам на парчета и стъпча под краката си бе почти неустоимо.

Но така и не го направих. Както и не казах на никого, че съм го видял в онзи ден.

Смъртта на Крис ме хвърли в нещо като парализа. Скрих сака в бараката на двора, но не ми идваше наум какво да правя с него. Не успявах да събера мислите си. Щом се сетех за сака, пред очите ми изникваше проснатото, странно сплескано тяло на Крис, гъстата, тъмна кръв. Толкова много кръв. А после ме налягаха грижите за сестра ми.

Понякога се чудех дали аз не съм онзи, който полудява. Може би Ани си беше наред, а ударът бе увредил моя мозък и си въобразявах разни неща.

Изпитвах затруднение да се концентрирам в училище. Обичайните неща като ядене, къпане и спане вече не ми се струваха важни. Еднообразните ми обиколки из улиците, от друга страна, ставаха все по-продължителни. Една вечер ме спря полицай и ми заръча да си вървя у дома. Беше почти полунощ.

Сънищата ми бяха неспокойни и изпълнени с кошмари. В един от тях Крис и Ани стояха на заснежен хълм. Небето сияеше зад тях в бонбоненорозови оттенъци. Слънцето беше черно, обкръжено от сребрист ореол, като при затъмнение. Крис и Ани изглеждаха отново цели и съвършени. Както преди да умрат.

Навред около тях имаше снежни човеци. Големи, бели, пухкави снежни човеци, с дълги клонки за ръце и лъскави черни въглени вместо очи и уста. Докато ги гледах, кривите им усмивки постепенно преминаваха в озъбени гримаси.

Не можете да останете. Тук е само за нас, снежните човеци. Връщайте се обратно. ВРЪЩАЙТЕ СЕ!

Слънцето потъна зад хоризонта. Крис и Ани изчезнаха. Бонбоненорозовото небе взе да кипи и пуска мехури, да потъмнява до пурпурен цвят. Заваляха снежинки. Но не бели, а червени. И не снежинки. А кръв. Големи, тежки капки кръв, разяждащи като киселина. Аз паднах на земята. Кожата се свличаше от костите ми. После и самите ми кости взеха да се топят в пръстта. Снежните човеци наблюдаваха със студени черни очи как се разтварям в нищото.

На следващата сутрин вече знаех какво трябва да направя.

Облякох училищната си униформа както обикновено. Излязох по обичайното време. Но в чантата си носех още някои неща, опаковани внимателно под учебниците.

Щом се озовах на улицата, не тръгнах към училище, а закрачих бързо в обратна посока, към старата мина. Дупката в оградата беше поправена, а наоколо имаше още повече предупредителни знаци. ОПАСНО. НЕ ПРЕМИНАВАЙ. НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ САНКЦИОНИРАНИ. Градският съвет бе назначил дори пазач, който да обикаля, за да не влизат повече деца, но онази сутрин не видях жива душа наоколо. Мястото съвсем не изглеждаше чак толкова обезопасено и не след дълго открих нова пролука в мрежата. Беше доста тясна и докато се промушвах, чух звук от съдиране. Сакото ми се бе закачило в телта. По-рано мама би ми откъснала главата за това, но сега надали изобщо щеше да забележи.

Заизкачвах се по хълма. Тази сутрин всичко изглеждаше различно. Времето беше студено, но слънцето грееше ярко. Това не правеше обстановката приветлива, но поне заглаждаше острите ъгли и мрачните сенки. А също така ме объркваше. Накъде се намираше люкът? В подножието на този сипей, или на следващия? Стоях и се озъртах, а в стомаха ми постепенно се надигаше паника. Нямах време за губене. Не биваше да закъснявам твърде много за училище.

Поех надолу, сетне размислих и се върнах обратно. Всичко ми се струваше еднакво. По дяволите. Как би постъпил Крис? И тогава се сетих. Не той бе намерил мястото. То бе намерило него.

Спрях и задишах равномерно. Помъчих се да не мисля, да не гледам. Просто да присъствам.

И закрачих. Първо наляво, после превалих един хълм и изкачих друг, по-стръмен. Спуснах се по каменистия му склон. На дъното имаше малка падина, обрасла с редки храсти. Тук, рекох си. Не можех да видя входа. Забелязвах единствено сгурия и чакъл. Но знаех, че съм при него. Усещах го. Почти чувах бученето на земята под краката си.

Приближих още, като се стараех да не се взирам твърде внимателно. И номерът се получи. Изведнъж различих очертанията на люка. Щом се наведох, установих, че дори не е напълно затворен. Имаше пролука, достатъчно широка, за да пъхна пръстите си. Опитах да поместя капака и след като се уверих, че ми е по силите, го оставих. Нямах намерение да влизам тъкмо сега. Не можех да се появя в училище целият покрит в мръсотия и въглищен прах. Нито да рискувам някой да ме забележи и да пита какво правя тук.

Щях да се върна по-късно. Когато се стъмни. Тогава щях безпрепятствено да изпълня задачата си.

Извадих нещата от чантата и ги скрих под храстите. После взех стар червен чорап, който носех специално за случая, и го завързах за най-високия клон. Така нямаше да се налага да се лутам отново. Първата част от плана ми бе приключена и можех спокойно да отида на училище.

Денят мина неусетно, както става винаги когато си в очакване на нещо неприятно. Като например посещение при зъболекар, макар че сега с радост бих предпочел ваденето на зъб пред онова, което ми предстоеше.

Накрая удари последният звънец и аз си тръгнах, като се боях и същевременно донякъде се надявах някой да ме спре или извика по име. Никой не го направи. И все пак не бързах. До мръкване трябваше да убия още доста време.

Направих обичайната си обиколка из главната улица. Имах малко пари, задигнати предния ден от портфейла на татко. Купих си пържени картофи, макар да не бях гладен, отидох на автобусната спирка и известно време ги чоплих неохотно, преди да хвърля половината в кошчето.

Поразходих се още малко, после се отбих на празната детска площадка и седнах на една люлка. Щом уличните лампи започнаха да примигват като подплашени оранжеви очи, станах и поех към мината.

Бях сложил в чантата си фенер, както и една стара вълнена шапка на татко, която нахлупих почти до очи. Стигнах оградата. Наоколо бе все така безлюдно и аз побързах да се промуша, преди някой да се е появил.

Наближаваше краят на октомври и мракът се спускаше бързо, но засега не палех фенера. Не исках да привличам внимание, а и имах смътното усещане, че по-лесно ще се ориентирам на тъмно. И се оказах прав. След няколко препъвания и падания — при които скъсах и униформения си панталон — забелязах червения чорап като смътно петно в храсталака.

Бях стигнал. Знаех, че трябва да действам веднага, ако не искам съвсем да изгубя кураж. Улових с две ръце капака и със стържене го отместих. После извадих скритите фойерверки, натъпках ги отново в чантата и запалих фенера.

Хвърлих последен поглед наоколо и предпазливо заслизах по стъпалата.

Всичко стана сравнително бързо. Щом запалих фитилите, едва имах време да се изкатеря обратно и да затворя люка, преди да се разнесат първите приглушени гърмежи. Грабнах чантата и застанах нащрек. Металният капак подскочи и падна отново, вдигайки облаче прах. А после просто хлътна в земята.

Отскочих назад. Не бях направил и няколко крачки, когато земята потрепери. Тътенът сякаш премина през подметките на маратонките ми и се изкачи нагоре до гърдите ми. Познавах този звук. Когато бях около възрастта на Ани, в мината имаше срутване. Никой не пострада, но още помнех страховития рев, с който земните недра се наместваха.

Делото беше свършено. Оставаше само да се надявам, че е било достатъчно.

Докато се прибера, стана почти осем. Бях мръсен и изморен, но странно въодушевен. Преди да отворя задната врата, за част от секундата дори ме обхвана налудничавата надежда, че ще заваря всичко както преди. Че съм развалил магията, убил съм дракона, прогонил съм демона. Че Ани ще е добре, мама ще приготвя вечеря, а татко ще чете вестник и ще припява на радиото, както правеше понякога, ако беше в добро настроение.

Разбира се, не заварих нищо подобно. Татко се намираше на обичайното си място пред телевизора. Зърнах къдравата му коса над облегалката на креслото и бях сигурен, че вече е задрямал. Ани не се виждаше наоколо и предположих, че е в стаята си. Мирисът вкъщи бе по-силен от всякога. Прикрих устата си с длан и се заизкачвах по стълбите.

На площадката спрях. Вратата на Ани за пръв път от доста време насам зееше широко отворена.

— Ани? — подвикнах и надзърнах вътре.

Посрещна ме сумрак, нарушаван само от бледото сияние, нахлуващо през тънките завеси. Леглото бе неоправено. Ако долу миришеше силно, тук вонята бе почти непоносима — на застояла урина, гнилоч и още нещо, средно между повръщано и развалени яйца. Стаята бе празна.

Проверих и моята спалня. Също празна. Почуках на вратата на банята.

— Ани? Вътре ли си?

Мълчание. Банята нямаше ключалка, откакто Ани веднъж се бе заключила вътре като малка.

Тогава мама и аз ѝ пеехме, за да я успокоим, а татко работеше усилено върху бравата. Когато най-сетне успяхме да влезем, я открихме заспала, свита на кравай на пода, само по блузка и памперс.

Улових дръжката и натиснах. Беше странно лепкава на допир. Отворих и запалих лампата. Светът се завъртя пред мен.

Червено. Толкова много червено. Навсякъде — по мивката, по огледалото. Петна по пода. Гъсти, проблясващи, пресни.

Стъписано вдигнах ръка към лицето си. Дланта ми бе обагрена в същия цвят. Обърнах се и хукнах с препъване надолу по стълбите. Едва сега забелязах, че по стените и парапета има още размазани червени следи.

— Ани! Татко?

Прескочих последното стъпало и влязох във всекидневната. Баща ми още седеше в креслото, с гръб към мен.

— Татко?

Заобиколих бавно, докато не се озовах лице в лице с него. Клепачите му бяха спуснати, устата — полуотворена, диханието излизаше от гърлото му с леко хърхорене. Носеше стара тениска на групата „Ует Ует Ует“, спечелена от някакво местно радио състезание. Беше участвал, за да спечели екскурзия до Испания. Странно какви неща забелязваме. Направи ми впечатление, че на гърдите му, точно под лицето на вокалиста Марти Пелоу, има огромно петно. Като от мастило, когато писалка потече в джоба ти. Но това тук беше прекалено голямо. И не беше синьо. А червено, тъмночервено. Не мастило, а кръв.

Помъчих се да потисна паниката. Да мисля. Той явно бе нападнат. Намушкан. Ани я нямаше. Трябваше да повикам полиция. Изтичах до телефона, вдигнах слушалката и с треперещи пръсти набрах спешния номер. След няколко позвънявания се чу приятен глас:

— Добър ден, коя услуга желаете?

Отворих уста, но езикът ми залепна за небцето. Кръв. Червена. Прясна.

— Ало? С коя услуга да ви свържа?

Банята. Петната по пода. Те не бяха със случайна форма. Едно издължено и пет по-малки. Стъпки. Отпечатъци от малки крака.

— Ало? Още ли сте на линия?

Отпуснах слушалката. Зад мен се разнесе шум. Тихо кикотене. Затворих телефона и се обърнах.

Ани стоеше на прага. Вероятно се бе крила в килера под стълбите. Беше гола, с тяло и лице, омазани с кръв като бойна окраска. По ръцете и тесните ѝ гърди имаше разрези. Тя бе наранила и себе си. Очите ѝ блестяха, а в едната си ръка държеше голям кухненски нож.

С всички сили си наложих да дишам, да не се хвърля с писъци през най-близкия прозорец.

Ножът. Татко. Кръвта.

— Ани? Добре ли си? Помислих, че някой е влязъл вкъщи…

В погледа ѝ трепна объркване.

— Всичко е наред. Не се бой, вече съм тук. Знаеш, че винаги ще те пазя. Нали затова съм големият ти брат.

Ножът помръдна. Нещо в лицето ѝ се промени. Тя почти заприлича на моята Ани, на онази, която познавах.

— Остави ножа — рекох със свито сърце. — Можем да уредим това. Хайде. — Протегнах длани към нея, а гласът ми бе дрезгав от сълзи.

Ани се усмихна. И се нахвърли срещу мен с яростно, животинско ръмжене. Но аз бях готов и отстъпих встрани, като я блъснах силно. Тя полетя и се спъна в килима. Сграбчих ръжена, но нямаше нужда от него. Главата ѝ срещна ръба на камината и тя се строполи на купчинка върху пода. Ножът изпадна от пръстите ѝ.

Стоях разтреперан, наполовина очаквайки да скочи отново, но тя не помръдваше. Каквото и чудовище да имаше в нея, то бе затворено в тялото на осемгодишно момиченце. А осемгодишните момиченца са крехки и се чупят лесно.

Обърнах се пак към баща си. Спешно му трябваше лекар. Погледнах телефона, а после изтичах в кухнята. Неотдавна той ми бе преподал няколко урока по кормуване. Просто няколко кръгчета из местните улици. По онова време в Арнхил никой не даваше пет пари, че едно петнайсетгодишно хлапе кара без книжка. Не бях добър шофьор, но що-годе се справях.

И знаех къде стоят ключовете от колата.

Татко тежеше много. Беше наедрял напоследък. Завлякох го до вратата, открехнах я и погледнах навън. Улицата пустееше. Завесите на съседните къщи бяха спуснати. Напълно бе възможно някоя клюкарка като госпожа Хокинс да наднича скришом, но трябваше да поема риска.

Продължих да тегля отпуснатото му тяло по късата пътечка до колата. Опрях го на нея и отворих пътническата врата. После го натъпках вътре — първо главата и раменете, а накрая нагласих и краката. Отстъпих назад. Ръцете ми бяха целите омазани с кръв, както и предницата на училищната ми риза. Но нямах време да се притеснявам за това. Болницата се намираше в Нотингам, на цели двайсет километра. Трябваше да побързам. Заобиколих към шофьорската страна и спрях. Погледнах назад към къщата. Ани.

Не можех просто да я зарежа.

Тя наръга баща ти.

Но е още дете.

Вече не.

Може да умре.

Е, и?

Не мога да я оставя. Не и отново.

Изтичах вътре. Почти очаквах, че Ани ще е изчезнала — както във филмите на ужасите, когато си мислиш, че героят е убил лошия, а онзи се появява пак, размахвайки моторна резачка. Но тя продължаваше да лежи на същото място, където бе паднала. Гола. По дяволите. Втурнах се към горния етаж, а сърцето биеше в гърдите ми като часовник, постоянно напомнящ, че времето изтича. Отворих малкия бял гардероб в стаята ѝ, извадих една пижама — розова на бели овчици — и се върнах обратно долу.

Тя не помръдна, докато я обличах, но усещах леки признаци на дишане. Вдигнах я на ръце. Беше лека като перце и студена на допир. Против волята си изпитах лека тръпка на отвращение.

Вече бях пред портата, когато видях приближаваща по тротоара сянка и чух възбудено пъхтене. Човек, разхождащ куче. Дръпнах се в сенките, за да изчакам, докато отминат. Кучето спря край оградата и подуши въздуха. Сетне изведнъж отскочи и опъна каишката, сякаш искаше час по-скоро да се махне.

— Добре, добре, лисица ли подуши? — смъмри го собственикът му.

Лисица не, но друго може и да е подушило, рекох си наум.

Оставих припряно сестра си на задната седалка и се настаних зад волана. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва от третия опит успях да вкарам ключа в стартера.

За щастие, двигателят като по чудо запали веднага. Включих на скорост, но после се сетих за предпазния колан. Щракнах го на мястото му и с придърпване поех напред по улицата. Съсредоточих цялото си внимание върху задачата да стоя в правилната лента и да не се удрям в бордюра. Това ми помагаше да не мисля какво ще правя, ако татко умре по пътя, и какво ще обяснявам, ако не умре.

Трябваше ми някаква история. Спомних си първоначалната си догадка — за непознат, нахлул в къщата. Те трябваше да повярват. Нямаха друг избор. А ако татко оживееше, можеше да им разкаже истината.

Вече бях извън града. Черното провинциално шосе се виеше пред мен като мазна змия. Никакво осветление, само маркировка, аз не се сещах как да включа на дълги. От една странична отбивка излезе друг автомобил и доближи зад мен, заслепявайки ме с фаровете си. Ами ако бяха полицаите? Ако бяха проследили обаждането ми на спешния телефон и сега ме преследваха? Автомобилът наду клаксона и ме изпревари със свирене на гуми.

Сведох очи към скоростомера. Движех се само с петдесет километра в час, при ограничение деветдесет. Нищо чудно че дразнех другите шофьори, а и привличах ненужно внимание. Вкопчих се по-здраво във волана и въпреки обкръжаващата ме чернота си наложих да натисна газта. Стрелката бавно се покачи до шейсет, а после и до седемдесет. Погледнах отново в огледалото за обратно виждане.

И срещнах пламтящия взор на Ани.

Изгубих управление и колата скочи върху банкета. С отчаяно усилие успях да я върна обратно на пътя, но от рязкото занасяне татко се килна с цялата си тежест отгоре ми. Проклятие! Бях забравил да поставя неговия колан. Блъснах го обратно с една ръка, докато с другата се мъчех да овладея кормилото.

Ани се хвърли върху мен. Пръстите ѝ се впиха в лицето ми, сграбчиха косата ми, извиха главата ми назад. Опитах да се отскубна, но хватката ѝ беше удивително здрава. Усещах как ноктите ѝ раздират плътта ми, корените на косите ми пукаха. Свих свободната си ръка в юмрук и я ударих силно в лицето. Тя падна назад.

Улових отново волана — тъкмо навреме, защото по насрещната лента се задаваха фарове. Отпуснах още по-силно крак върху педала на газта. Трябваше да стигна до болницата. На всяка цена. Скоростомерът надхвърли сто. Видях как Ани отново се надига върху седалката. Замахнах с лакът, но тя избегна удара, а после стрелна ръце към очите ми. Заби пръсти в тях. Изкрещях. Не можех да видя нищо, само светли и тъмни петна.

Отделих едната си ръка от кормилото, за да я отблъсна. Усетих как колата се завърта. Двигателят нададе вой, а колелата напуснаха асфалта и затрополиха извън пътя.

Купето се затресе. Пръстите на Ани ме пуснаха. Пред нас се надигна огромна черна сянка. Дърво. Опитах да си възвърна контрола над возилото, да натисна спирачки. Твърде късно.

Удар. Чудовищен трясък. Стържене на метал. Полетях напред и разбих нос във волана. После коланът ме дръпна обратно назад. Замаяно видях как нещо се мярна покрай мен и изскочи през строшеното предно стъкло. Болка. Гърдите ми. Лицето ми. Кракът ми. КРАКЪТ МИ! Писък. От собственото ми гърло.

Чернота.