Похищението на Ани Торн

13.

„Сейнт Джуд“ е малка постройка с почернели стени, приличаща повече на порутена хижа, отколкото на селска църква. Няма камбанария, а само овехтял покрив, хлътнал на места и с липсващи керемиди. Прозорците са преградени с решетки, вратата — закована с дъски. Единствените енориаши, които го посещават, са гълъбите и гаргите, гнездящи на завет по гредите.

Бутвам портата и тръгвам по обраслата пътека на черковния двор, който е също така занемарен. В него отдавна не е имало погребения. Сестра ми и родителите ми са изгорени в големия крематориум в Мансфийлд. Паметниците тук са килнати, а надписите по тях — полузаличени от вятъра, дъжда и годините. Корените на дърветата са надигнали някои от по-старите гробове, оставяйки бурените и храстите да завземат пръстта.

Минава ми през ума колко усилия полагаме да обозначим своето място на земята. Да оставим нещо след себе си. Но в крайна сметка всяка диря е преходна. Не можем да се борим срещу времето. Все едно да тичаме нагоре по спускащ се ескалатор, който непрестанно се ускорява. Времето постоянно се движи, постоянно е заето да почиства след себе си, да заличава останките от онова, което е било.

Бавно заобикалям църквата. Задната част на двора е леко наклонена и паметниците са по-малко. Спирам и се оглеждам. В първия момент не успявам да я забележа. Може да е изчезнала. Или съобщението е било просто… И тогава я зървам в дъното. Полускрита, обрасла с пълзящи растения и бръшлян.

Ангелското момиче. Тя не бележи ничий гроб, вероятно е била поставена тук още през Викторианската епоха от собствениците на мината. Според някои било, след като дъщерите близначки на семейството починали като деца. Църквата се притеснявала, че мястото не е обозначено подобаващо, и направили ексхумация, но не открили отдолу човешки останки.

Всъщност никой не знае кога и защо се е появила статуята. Тя дори вече не прилича толкова на ангел. Ръцете ѝ са прекършени чуканчета, а главата ѝ липсва. Стои леко наклонена, нестабилна върху малките си стъпала. Някога грациозно развятата ѝ наметка е нащърбена и покрита с дебел мъх, сякаш природата я е загърнала с допълнителна дреха, за да сгрее каменните ѝ кости.

Навеждам се, при което нови и интригуващи болежки ми напомнят, че е време да взема хапче, и разчиствам с длан постамента. Надписът е полуизтрит, но още четлив.

Поглеждам отново съобщението на телефона си:

Преди време една банда тийнейджъри надраска цялото ангелско момиче в графити. Донесе лопата и отсече с нея главата и ръцете ѝ. Осакати я. Нямаше никаква причина за постъпката им. Просто безсмислен вандализъм, подклаждан от хормоните и евтиния сайдер.

Осакатяването и кутиите със спрей бяха идея на Хърст. Но словата, колкото и да ми е неприятно да призная, бяха мои. Тогава, подпийнал и насърчаван от виковете на останалите, се чувствах много доволен от себе си.

По-късно, докато повръщах горчива жлъч над тоалетната, вече изпитвах срам. Не бях религиозен — никой от семейството ми не беше, но знаех, че бяхме извършили нещо нередно.

Дори сега, след двайсет и пет години, споменът ме гложди. Интересно как хубавите спомени избледняват, изпърхват от паметта ни като пеперудки, фини и крехки. Няма как да ги уловиш, без да ги смачкаш. Но лошите — вината, срамът — се вкопчват в нас като паразити. Тихо и упорито ни изяждат отвътре.

Тогава бяхме четирима — Хърст, аз, Флеч и Крис. Мари я нямаше, макар че тя ни придружаваше все по-често — за раздразнение на Флеч, който смяташе, че бандата не е място за момичета. Но Хърст вероятно ѝ е разказал, а и клюките в училище се разпространяват бързо. Фактът, че в онзи ден сме били само ние, още не означава, че никой друг не знае.

И все пак означава, че авторът на съобщението е бил в училището по наше време. Дали не е същият, който ми е изпратил имейла? Пробвам да се обадя на номера, но се включва секретар. Пускам и есемес, но не очаквам отговор. Не смятам, че целта на този човек е да си комуникираме. Той иска да дойда тук. Но защо?

Изправям се и гледам обезглавената ангелска статуя. Тя упорито отказва да ме дари с небесно просветление. Чудя се какво ли е станало с главата и ръцете ѝ. Може църквата да ги е прибрала. Или пък някой извратеняк ги е взел за сувенир и ги държи в тайник под дюшемето си. Все е по-добре от истински телесни части.

Пропускам нещо. Нещо очевидно. Съзерцавам известно време странно наклонената поза на скулптурата и изведнъж ми просветва. Минавам от задната и страна и приклякам.

Там, където корените на бръшляна са се впили във влажната земя, има издълбана кухина. Нещо е пъхнато под постамента. Бъркам с ръка, мръщейки лице от хладния, лепкав допир на почвата. Напипвам пакет. С две-три дърпания го измъквам и отърсвам от плужеците и полепналата пръст. После го разглеждам. Има размерите на тетрадка голям формат и е увит в найлонова торба за смет, здраво облепена с тиксо. Ще са ми нужни ножици, за да го отворя. Което означава, че ще трябва да се върна в училището.

Мушвам пакета в чантата си (при моите учебници и куп домашни, които в момента трябва да преглеждам). Изправям се и поемам с енергична крачка през църковния двор. Почти съм стигнал портата, когато осъзнавам, че не съм сам. Една фигура седи на пейката под стария чинар. Позната, кльощава и прегърбена фигура. Прехапвам устни. Тъкмо сега нямам време да се правя на добър самарянин или загрижен педагог. Изгарям от нетърпение да стигна в училище и да отворя пакета.

Но после една друга част от мен надделява — онази, на която ѝ пука за децата и заради която изобщо съм станал учител.

Отивам до пейката.

— Маркъс?

Той се сепва и вдига глава, като леко примига. Реакция на някой, който постоянно очаква удар или обида.

— Какво правиш тук? — питам.

— Нищо — помества се смутено той и се изчервява.

— Ясно.

Не го притискам, просто чакам. При хлапетата понякога трябва да се отдръпнеш, ако искаш да ти споделят нещо. Да ги оставиш да го сторят, когато те намерят за добре. Той въздъхва.

— Идвам тук да обядвам.

На езика ми е да попитам защо, но се спирам. Това ще е глупаво. Защо Рут Мор всеки ден ходеше да яде сандвичите си на автобусната спирка надолу по пътя? Защото бе по-безопасно, отколкото в училище. Там нямаше кой да я тормози. По-добре вмирисана на урина спирка или влажна пейка насред гробище, отколкото неспирните унижения в столовата или на площадката.

— Ще ме натопите ли, задето съм напуснал района на училището? — пита Маркъс.

Сядам до него, пъшкайки от новото пробождане в гърба.

— Не. Макар че ми е любопитно как си се промъкнал покрай охраната.

— Няма шанс да ви кажа.

— Разбирам. — Озъртам се наоколо. — Няма ли по-приветливо място, където да отидеш?

— Не и в Арнхил.

И това разбирам.

— От Хърст ли се криеш?

— А вие как мислите?

— Виж…

— Ако се каните да ме поучавате как трябва да се опълча на Хърст, защото само така ще спечеля уважението му, може да си вземете лекцията и да си я заврете в чантата заедно със сутрешния вестник.

Той ме поглежда предизвикателно и е прав. Насилниците не започват да те уважават, ако отвръщаш на ударите им, а само те бият повече. Защото винаги са по-многобройни. Въпрос на елементарна аритметика.

Опитвам отново.

— Няма да ти чета тази лекция, Маркъс, защото наистина е пълна глупост. Най-добре е просто да си държиш главата наведена и да стоиш настрана от Хърст. Времето минава и няма да си вечно в училище, макар и сега да ти се струва така. Но винаги можеш да дойдеш при мен. Аз ще се справя с Хърст. Разчитай на това.

Той мълчи известно време, мъчейки се да прецени дали му пускам прах в очите, или съм искрен. Не знам накъде ще се наклонят везните. Накрая едва забележимо кима.

— Не става въпрос само за мен. Той се заяжда и с други. Всички треперят от страх пред него… дори учителите.

Сещам се за чутото от Бет в бара — че Джулия Мортън е била класна на Хърст. И че Бен е изчезнал.

— Ами госпожа Мортън?

— О, пред нея не му минаваха номерата. Тя беше повече… като вас.

Имайки предвид, че жената бе убила сина си, а после пръснала и собствената си глава, не знам дали да приема това като комплимент.

— Ти познаваше ли Бен Мортън? — питам.

— Бегло. Той беше от по-долните класове.

— Хърст и него ли тормозеше?

Маркъс поклаща глава.

— Не. Бен беше симпатяга, имаше приятели… — Гласът му заглъхва.

— И все пак нещо не е било наред?

— Много от малките се мъчат да впечатлят Хърст — казва след известно колебание. — Да спечелят благоразположението му. Да бъдат от неговата банда.

— И?

— Той ги кара да вършат неща. Да се доказват.

— Един вид посвещаване?

— Да.

— Какво трябва да правят?

— Най-различни глупости. Предизвикателства. Жалка работа.

— В училище ли?

— Не, има си място за целта. Горе, при старата мина.

Кръвта замръзва в жилите ми.

— При мината, или вътре в нея? Да не би да е открил нещо — тунели, пещери?

Неволно съм повишил глас и Маркъс се вторачва в мен.

— Откъде да знам? Да не съм кандидатствал да влизам в глупавата банда на Хърст?

Притиснал съм го твърде силно. А той знае. Просто още не е готов да ми каже. Но аз и без това се досещам. Решавам за момента да сменя темата. Това надали ще е последният ни разговор с Маркъс. Дори да изглежда, че Хърст, подобно на баща си, не подбира обектите на своя тормоз, всеки насилник си има любима жертва. Оглеждам отново църковния двор.

— Знаеш ли, като бях на твоята възраст, често идвахме тук с приятелите ми.

— Наистина?

— За да пием, пушим, ей такива неща. — И да вандалстваме със статуи. — Вероятно не би трябвало да ти го казвам.

— Аз пък обичам да разглеждам старите гробове. Да чета надписите. Да си представям какъв е бил животът на мъжете и жените в тях.

Труден, мизерен и кратък, минава ми през ум. Както на повечето хора в миналото. Ние си градим романтична представа за миналото от зализаните съвременни интерпретации. Също както и за природата. Природата не е прекрасна. Тя е сурова, непредсказуема и непрощаваща. Изяж или бъди изяден. Независимо какво ни показват научнопопулярните филми.

— В миналото не е било лесно да свързваш двата края — подхвърлям.

— Знам — озарява се изведнъж лицето на Маркъс. — Знаете ли каква е била средната продължителност на живота през деветнайсети век?

Разпервам ръце.

— Предметът ми е английски, не история.

— Четирийсет и шест години, ако си късметлия. А Арнхил е бил промишлено градче. Работниците, хората от долната класа, са мрели като мухи. Белодробни инфекции, инциденти в мината, а също обичайните заболявания — едра шарка, тиф и какво ли още не.

— Не е било най-доброто време да се родиш — отбелязвам. Очевидно съм напипал любимата му тема.

— Има и още — продължава Маркъс. — Жените са раждали по осем или десет деца. Но голяма част от тях са умирали като бебета или преди да достигнат юношеска възраст. — Той прави пауза, за да подчертае ефекта. — Да сте забелязали нещо странно на това място? — обгръща гробището с жест.

— Имаш предвид, освен че е пълно с мъртъвци?

Изражението му охладнява. Явно е решил, че го вземам на подбив.

— Извинявай — бързам да добавя. — Изплъзна ми се от езика. Хайде, кажи кое е странното.

— Че нещо липсва.

Хвърлям поглед край себе си. Усещам, че действително е така и че е трябвало отдавна да съм го забелязал. И все пак не мога да го назова.

— Е, добре, предавам се.

— В гробовете няма нито едно бебе или невръстно дете — вирва триумфално брадичка той. — Къде са всички те?