Похищението на Ани Торн

20.

— Добре ли прекара уикенда?

Бет изниква ненадейно от едната ми страна, сред тълпа от ученици.

Изглежда свежа, отпочинала и всички останали неща, които мразя да виждам у околните преди девет сутринта в понеделник.

— Супер — сумтя с натежали като олово клепачи.

— Сигурен ли си? — поглежда ме внимателно тя. — Защото приличаш на сдъвкан и изплют.

— Именно това е ефектът от добре прекарания уикенд.

— Да, предполагам, когато с годините махмурлукът започне да се преодолява по-трудно.

— Какво ми е на годините? — продължавам да влача нозе по коридора.

— А, нищо, просто съм чувала разни неща за средната възраст — кризи, прегледи на простатата и други такива.

— Ти наистина си слънчев лъч в сивото ми понеделнишко утро.

— Чакай, още не съм ти казала най-доброто.

— Да предположим, че вече си стигнала кулминационната си точка.

— О, щеше да разбереш, ако бях стигнала кулминационната си точка — смигва ми тя.

— Съмнявам се. На моята възраст…

Тя се засмива — тих, плътен смях, който действително успява донякъде да разсее мрачното ми настроение.

Защо тогава ме е излъгала?

Тъкмо се мъча да измисля начин да я попитам, когато един деветокласник с прическа и униформа на границата на допустимото се задава на пълна скорост иззад ъгъла. Той плъзва подметки по пода и едва успява да спре, преди да се блъсне в нас.

— Някой да ти е споменавал, че тичането по коридорите е забранено? — питам строго.

— Съжалявам, сър, но трябва да отидете до тоалетната.

— Вече ходих сутринта, благодаря.

— Какво се е случило? — намесва се Бет, като ме поглежда.

Младежът се повърта неспокойно.

— Просто идете и вижте сами.

— Няма ли да ни осветлиш малко повече? — питам.

— Става въпрос за Хърст. Вкарал е някакво момче там и…

Той замлъква. Никой ученик не иска да мине за доносник.

— Добре. Ще се заемем. — Кимвам му в знак, че може да си върви. — И не се безпокой, не сме чули нищо от теб.

Той благодарно продължава надолу по коридора, а аз се обръщам към Бет.

— Отиде ми сутрешното кафе — въздъхва тя.

Още отдалеч чуваме приглушени викове и смях. Бутвам вратата на тоалетната, но някой я подпира от вътрешната страна.

— Изчезвай, заето е — чува се глас.

— Вече не е — блъскам с рамо и двамата нахлуваме вътре. Момчето, което е пазило на вратата, залитва по посока на писоарите. Обгръщам сцената с поглед. Три от приятелчетата на Хърст стоят в тесен полукръг. Той самият е коленичил върху някого на земята. До него има пластмасова кутия за храна. Улавям го под мишницата и го вдигам.

— Ти. Марш до стената.

Обръщам се съм момчето на пода и сърцето ми се свива. Маркъс. Естествено, кой друг.

— Добре ли си?

Той кима. Опитва се да седне, но не успява. Протягам му ръка, но той не я поема. Има нещо странно в начина, по който си държи устата.

— Маркъс. Кажи нещо. Добре ли си?

Той изведнъж се улавя за стомаха, превива се надве и повръща. По мръсните напукани плочки се пръсва полусмлян препечен хляб, наред с нещо друго. Каша от тъмни телца с дълги, тънки крачка. Едно от тях започва да се влачи в опит да отпълзи встрани. Усещам как собственият ми стомах се надига. Паяци-сенокосци.

Вдигам пластмасовата кутия. Тя още е наполовина пълна с насекоми. Карали са Маркъс да ги яде. За момент бели петна замъгляват зрението ми и не мога да виждам.

— Чия беше идеята? — произнасям. Сякаш не знам.

Пълна тишина.

— Питах, чия беше идеята?

Гласът ми отеква сред фаянсовите стени. Хърст пристъпва напред с нагла усмивка на лице. Желанието да я изтрия оттам е почти неустоимо.

— Моя, сър. Но бях провокиран.

— Наистина?

— Да. Маркъс наричаше мама с обидни имена. Заради рака ѝ. Питайте когото щете.

Той поглежда към бандата си от подмазвачи. Те задружно кимат.

— Ти си лъжец — казвам.

Той пристъпва насреща ми, докато носовете ни почти се допират.

— Докажете го, сър.

Преди да осъзная какво правя, го блъсвам по посока на мивката. Сграбчвам го за косата и започвам да удрям главата му в ръждивите кранове, отново и отново. Пръски кръв обагрят плочките по стените в абстрактни алени мотиви. Усещам как черепът му поддава и се пука. Няколко зъба изхвърчат от устата и падат на пода. А аз все още не мога да спра. Не мога да спра, докато…

— Защо не оставите на мен, господин Торн — докосва ме Бет по лакътя.

Примигвам. Хърст все още стои пред мен и се хили. Дясната ми ръка е до бедрото, стисната в юмрук, но не съм го докоснал.

Бет взема кутията за храна от другата ми ръка.

— Виж, Хърст. На косъм съм да те предложа за изключване. Още една дума и ще го направя. Всички идвате в кабинета на директора. Още сега.

— И аз ще дойда — казвам.

— Не — отсича твърдо тя. — Ти трябва да останеш тук и да се погрижиш за Маркъс.

Бет отваря рязко вратата към коридора и те се изнизват покрай нея, включително и Хърст. Тя се обръща и ми хвърля особен поглед.

— Ще обсъдим случая по-късно.

— Аз владеех положението — опитвам да възразя.

Единственият отговор е захлопването на вратата. Гледам нататък няколко секунди, после се навеждам към Маркъс, който продължава да лежи свит на кравай на пода и да диша тежко.

— Можеш ли да станеш?

Той кима едва.

Подавам му ръка и този път я поема. Отвеждам го до мивката.

— Искаш ли да си измиеш лицето и да си изплакнеш устата?

Ново замаяно кимване. Погледът ми се спира върху купчинката повърнат хляб и дългокраки паяци. Полумъртвото насекомо се е отказало от борбата и е застинало неподвижно.

Въздъхвам под тежестта на учителските неволи и влизам в една от кабинките да взема тоалетна хартия. Тя е от възможно най-икономичния вид и са нужни много пластове, за да се образува нещо, което да не се разпадне при допира с мокра материя. Забелязвам в клозетната чиния предмет, залят с обилно количество воняща урина. При по-внимателно взиране се оказва мобилен телефон. Пускам водата, залагайки на шанса, че е твърде голям, за да замине в канала. После го вадя с два пръста и го подсушавам с хартията. Излизам от кабинката със старата Nokia в ръка.

Маркъс спира крана, избърсва лице в ръкава на пуловера си и примигва насреща ми със зачервени очи.

— Това твое ли е? — показвам му телефона.

— Да.

— А какво стана с онзи айфон?

— Вие как смятате? — забива той взор в обувките си.

В гърдите ми кипва гняв. Не можеш да ги пазиш непрекъснато. Знам това, правиш каквото можеш, докато са в училище. Но няма как да си до тях по пътя към дома, на улицата, в парка, в магазините. Тормозът не спира с удрянето на звънеца.

— Виж, Маркъс…

— Не искам да ходя при директора.

— Не те и карам. Бет и аз видяхме какво се случи. С малко късмет, Хърст ще бъде наказан.

— Как не.

Бих искал да му възразя, но не намирам сили у себе си.

— Човек никога не знае — успявам да кажа само.

— Напротив, аз знам. И вие също.

Премълчавам.

— Може ли вече да си вървя, сър?

— Естествено.

Той премята чантата си през рамо и повлича нозе към изхода. Аз оставам да гледам петното на пода. Повтарям си, че Маркъс не е мой проблем. Че аз дори няма да се задържа тук още дълго. И все пак натрапчивата ми добра страна иска да му помогне. В опит да я игнорирам отивам да взема още тоалетна хартия. И чак сега осъзнавам, че още държа телефона. Пъхам го в джоба си с мисълта, че ще му го върна по-късно. Почиствам повръщаното, като стискам зъби и се мъча да овладея конвулсиите на собствения си стомах.

Бих могъл да отида в кабинета на Хари, но вътрешното чувство ми подсказва, че присъствието ми само ще влоши ситуацията. А и вече се досещам какво ще се случи. Леко цапване през пръстите. Предупреждение. Представям си как Хари обяснява, че по-тежки мерки ще са неуместни, имайки предвид състоянието на майката на Джеръми, да не говорим за предстоящите изпити. И че в крайна сметка момчетата са си момчета.

Проблемът е само, че ако ги оставиш да си бъдат момчета, преди да усетиш, ще започнат да си мажат лицата със свинска кръв, да трошат главите на връстниците си с камъни или да ги блъскат отвисоко. Нашата задача — на учителите, родителите, възрастните — е да ги озаптяваме, инак ще обърнат целия ни шибан свят надолу с главата.

Вървя по коридора. Той сега е безлюден, но училищните коридори никога не са наистина празни. Те ехтят от смеха и гласовете на отдавна напуснали ги ученици. Призраците им са още тук и се тълпят край мен с викове като Къде така, Джоуи? и Ще те пипнем, Пухи!. Разнася се звънец и маратонки, отдавна превърнали се в прах, тичат със скърцане на подметки към часове, които никога не свършват. Веднъж или дваж ми се струва, че мярвам в прозорците отражение, различно от моето. На дребно, кльощаво хлапе с разчорлена руса коса и кърваво месиво вместо лице. Сетне призраците изчезват отново, изпокриват се в тайниците на паметта.

— Господин Торн?

Вдигам сепнато глава. Госпожица Грейсън стои пред мен, притиснала няколко сини папки към гърдите си, и ме оглежда студено през очилата си.

— Не трябва ли да сте в час?

Тонът ѝ ме кара да се почувствам отново обут в къси панталонки.

— Ами… да, тъкмо отивах.

— Всичко наред ли е?

— Просто една от онези сутрини, които те карат да се питаш защо изобщо си станал учител.

— Разбирам. Но вие се справяте чудесно, господин Торн.

— Наистина?

— Да. — Тя ме докосва по ръката и дори през ризата усещам хладината на пръстите ѝ. — Нужен сте тук. Не се предавайте.

— Благодаря.

Чертите ѝ за кратко се озаряват от нещо, наподобяващо усмивка. После тя се отдалечава със своите практични мокасини, бежова пола и жилетка, точно както в миналите дни.

Когато стигам класната стая, моите десетокласници вече са там и ме чакат. Като казвам „чакат“, имам предвид, че са насядали с крака върху чиновете, забили носове в мобилните си телефони. При появата ми неколцина неохотно ги прибират или заемат по-прилични пози, но повечето едва вдигат поглед, щом мятам чантата си на бюрото.

Известно време ги съзерцавам безмълвно и въпреки думите на госпожица Грейсън внезапно се потискам от безполезността на своята работа, на своя живот, на завръщането си тук. Обикалям редиците и раздавам силно износени копия на „Ромео и Жулиета“.

— Скрийте телефоните, преди да съм ги конфискувал. И имайте предвид, че често бъркам сейфа в учителската стая с микровълновата.

Те се размърдват, а аз приключвам обиколката и отново заставам отпред.

— И така, темата на днешния урок е следната: как да получим най-малко петица за посредствените есета, които сме предали миналата седмица.

Разнася се мърморене, а един от по-нахалните вдига ръка.

— Как, сър?

Сядам и вадя камарата домашни, които е трябвало да съм проверил през уикенда.

— Вие ще стоите тихо и ще се правите, че анализирате пиесата, докато аз се правя, че действително чета творбите ви.

Вадя червен химикал и ги оглеждам многозначително. Те разтварят книгите.

Часът свършва, учениците са пуснати, а есетата — проверени. Противно на думите ми, съм прочел повечето и някои действително заслужават петици. Облягам се назад, включвам телефона и проверявам за съобщения. Нищо. Нито дума и от моя тайнствен куриер. Не че съм очаквал да си бъбрим, тези неща не стават така. Но все пак, верен на вечния си порив да гоня непостижимото, набирам още веднъж номера.

Чувам сигнала и в същия момент друг телефон започва да звъни. В пълен синхрон. В същата стая. В моя джоб. Пъхам ръка вътре и вадя старата Nokia. Телефонът на Маркъс. Моят номер е изписан върху дисплея. Звъненето спира и автоматичен глас ме уведомява, че съм се свързал с гласова поща, дрън, дрън, дрън.

Стоя като истукан, мъчейки се да свържа нещата, когато на вратата се разнася енергично почукване. Прибирам бързешком двата апарата.

Бет влиза безцеремонно и се настанява върху един чин.

— Привет.

— О, заповядай, влез.

— Благодаря за поканата.

— Какво стана с Джеръми?

— Получи мъмрене.

— Само толкова?

— Пак е повече, отколкото очаквах. Нашият Хари е истинско безгръбначно.

— Значи приятелчетата на Джеръми подкрепиха неговата версия?

— И още как. В един глас.

— Виж… — казвам след известна пауза. — Имаше право да постъпиш така. Аз едва не си изпуснах нервите.

— И на мен така ми се стори.

— Просто имам силното усещане, че историята се повтаря.

— Вероятно не е моя работа, но има ли някакво напрежение между теб и Хърст-старши? Във връзка със завръщането ти тук?

— Откъде ти дойде наум?

— Аз не съм единствената, която се пита. До Хари са достигнали подобни слухове и той се притеснява да не предизвикат проблеми. Имам предвид служебни.

— Няма повод за безпокойство. Историята е минала и заминала.

— В Арнхил историите никога не си заминават.

Думите ѝ не са лишени от основание. В това градче тайните са повече и от братовчедите.

— Както и да е — продължава тя. — Искаш ли да побъбрим на по бира утре вечер?

Поколебавам се. Нямам особено желание да обсъждам Хърст, но ми е приятна компанията на Бет.

— Става.

— Добре. Ти черпиш.

Тя ми хвърля усмивка и се смъква от чина. Но има още нещо, което трябва да я питам.

— Бет… познаваш ли добре Маркъс и семейството му?

— Защо?

— Просто ми е любопитно.

— Майка му е чистачка. Нейна беше визитката, която Лорън ти даде онзи ден в бара.

Колелцата в мозъка ми със скърцане превъртат. Отварям портфейла си и вадя визитката.

— С Доусън домът свети от чистота?

— Именно.

Това означава, че Лорън, освен да сервира намусено и да разхожда злонравни кучета, е също и сестра на Маркъс. Сега виждам приликата. Неловкото, върлинесто телосложение. Липсата на социални умения. Част от нещата се навързват. Съобщението е дошло от телефона на Маркъс. Присъствието му в гробището също не е било съвпадение. Но как се е докопал до моя номер? Откъде знае за надписа на статуята и за сестра ми? Явно има още нещо. Нещо, което ми убягва.

— Майката на Маркъс винаги ли е живяла тук?

— Това не важи ли за повечето хора в Арнхил?

— Как е първото ѝ име?

— Рут.

Паметта ме връща назад. Точно както и преди няколко дни, с прекрачването на прага на училището.

— Моминската и фамилия не е Доусън, нали?

Бет скръства ръце на гърдите си и извърта очи към тавана.

— Да ти приличам случайно на общински регистър?

— Права си. Съжалявам.

— А и защо ти е притрябвало да знаеш?

— Хрумна ми, че може да сме били съученици — прикривам отчаяното си желание да стигна до някакви отговори.

Тя въздъхва дълбоко.

— Добре, ще ти кажа. Съпругът ѝ починал преди няколко години. Не било голяма загуба. Бил такъв гадняр, че Лорън дори не желае да използва името му.

— Откъде си разбрала това?

— Помагах ѝ да попълва молби за работа и забелязах разликата във фамилиите. Лорън ми обясни, че си служи с тази на майка си.

— Която е?

— Мор.

Едва не се шляпвам с длан по челото.

Рут Мор се въргаля в говната в обор. Рут Мор, устата ѝ вони на пор.

Поредното неловко дете с проблеми в общуването. Поредната жертва. И да, понякога именно тези деца са най-навътре в нещата. Незабелязани попиват всичко, случващо се покрай тях — историите, клюките, цялата тиня на училищния живот. Подобно на отломка, носена от бурен поток. И никой няма представа колко много знаят, защото никой не ги пита.

— Добре ли си? — смръщва вежди Бет.

— Да. Просто си мислех, че няма да е зле да поговоря с нея… за Маркъс.

— Не пречи да опиташ. Но имай предвид, че е малко странна. Всъщност, като те гледам, двамата може и да си допаднете.

— Благодаря.

— Пак заповядай. — Тя се упътва към вратата. — Е, до скоро.

Изчаквам, докато шумът от стъпките ѝ заглъхне, и вадя отново визитката на Рут. С Доусън домът свети от чистота. На гърба има телефонен номер и още един надпис: Никоя задача не е прекалено дребна. Никоя бъркотия не е прекалено голяма.

Ще ми се последното да е вярно. Но за съжаление някои неща не се заличават само с парцал и кофа белина. Подобно на кръвта, те се просмукват под повърхността и остават там завинаги.

Знам какво се е случило със сестра ти.

А понякога излизат отново на бял свят.