Похищението на Ани Торн

26.

— Кости!!

Лицето на Хърст се озари от такъв възторг, сякаш някой неочаквано му бе смъкнал гащите и му бе направил свирка.

Трябваше ми миг, докато съобразя за какво ми напомня видът му. Този израз на екстаз под светлината на миньорските лампи, озарили чертите му. После се сетих. Напомняше ми за онази сцена в „Похитителите на изчезналия кивот“, когато нацистите са се вторачили в кивота… точно преди демоните да ги връхлетят и плътта да почне да се топи върху черепите им.

Струваше ми се, че няма как да се чувствам по-уплашен. Но както обикновено, грешах.

— Кости! — думата обиколи останалите от групата като зловещо ехо.

Вторачихме се в костите, оформящи мотивите върху стената. Отблизо някои жълтееха повече от други. Навярно бяха по-стари. Имаше и такива, счупени на по-дребни парчета, очевидно за да се образуват отделните символи. Всички бяха нежни и тънки.

Хърст се пресегна и леко докосна една от тях. После впи пръсти и я изтръгна от мястото ѝ. Тя поддаде по-лесно, отколкото очаквах, отделяйки се сред малко облаче прах и късчета скала, които се посипаха по земята. Помня как си помислих, че е от ръка. От малка ръка.

— Мамка му — извика Флеч. — Вижте това!

Обърнахме се като един. Той държеше един от валчестите камъни. Само че това не беше камък, а череп. Миниатюрен, едва запълващ дланта му. Не от възрастен, а от дете. Почти всички тези разчленени скелети бяха детски.

— Най-добре да си вървим — рекох с отпаднал глас.

— Майтапиш ли се? — възрази Хърст. — Това място е върхът. И е цялото наше.

Тогава разбрах в каква дълбока каша сме се забъркали. Човек няма как да притежава място като това. По-скоро то може да притежава него.

Флеч се ухили и подхвърли находката си към Мари.

— Тъпанар — отдръпна се тя и черепът падна на земята, като почти се разцепи на две. — Ама че гадост.

Мари не изглеждаше добре. Дали заради гробницата или заради изпития сайдер, но видът ѝ бе доста презеленял.

Хърст сега обикаляше в екстаз из пещерата и вадеше още кости от стените с помощта на лоста, надавайки възгласи всеки път.

Флеч пък награби още черепи и взе да ги запраща с шутове във всички посоки, сякаш играеше футбол. Стомахът ми се сви от ужас, но не сторих нищо. Просто стоях и гледах. Както винаги.

— Насам! — подвикна Хърст, вдигайки лоста.

Флеч улови един череп като топка за боулинг, пъхайки пръсти в очните гнезда, и го метна към него. Хърст замахна. Металът и костта се срещнаха с пукот. Черепът се пръсна на парчета. Стори ми се, че ще повърна.

Погледнах към Крис за някаква подкрепа, но той просто стоеше с празен взор и отпуснати край хълбоците ръце. Сякаш сега, след като вече се намирахме тук, бе изпаднал в кататония от травмата от откритието.

— По дяволите — успях да изрека най-сетне, — това са костите на мъртви деца.

— Е, и? — обърна се към мен Флеч. — Тъкмо не могат да се оплачат.

— Не се впрягай, Джоуи — додаде Хърст. — Ние просто се забавляваме. При това, щом сме ги открили, значи са наши, нали?

Той се наведе и взе пукнатия череп от земята. Каква беше оная простотия от Шекспир? „Да бъдеш или да не бъдеш“?

Сетне го подхвърли във въздуха и развъртя лоста. Късчета кост полетяха из пещерата.

Примигнах, но нещо друго отвлече вниманието ми. Стори ми се, че чух звук. Странен, идващ от стените. Не точно дращене. По-скоро стържещо шумолене. Дали не бяха прилепи? Или пък плъхове? Те обичаха тъмните подземни тунели, нали?

— Чухте ли? — попитах.

— Какво? — смръщи се Хърст.

— Нещо шумоли. Като прилепи или плъхове.

— Плъхове! — изписка Мари. После долепи длан до устата си, изтича до един ъгъл и шумно повърна.

— Супер — каза Флеч. — Знаех си, че не бива да я водим.

Лицето на Хърст се напрегна. Не бях сигурен на кого ще се нахвърли — на него или на Мари, но тъкмо тогава се разнесе нов звук, вече по-отчетлив. Малка каскада от камъчета, трополящи по стълбите над нас.

Всички вирнахме глави (с изключение на Мари, която пъшкаше тежко в ъгъла). Въздухът бе пропит от мирис на пот и повръщано, но все пак ми се стори, че става по-хладен. Сякаш отнякъде нахлуваше студ, но не нормален, а странен. Прокрадващ се студ, мина ми внезапно през ума. Не статичен, а движещ се, жив, като призрачна сянка.

Насочихме фенерите към неравното, губещо се нагоре в мрака стълбище.

— Ей! — извика Хърст. — Има ли някой там?

Тишина, а после ново ромолене на камъчета.

— По-добре слез тук, защото иначе аз ще се кача и тогава…

Гласът му заглъхна. Върху стената се появи сянка. Висока и слаба, стиснала нещо в издължените си пръсти. Нещо, приличащо на бебе…

Всички замряхме, дори Мари престана да стене. Затова пък дочух отново онзи друг звук. Стържещия, шумолящ звук. Все по-близо. Сянката заобиколи ъгъла. Космите на врата ми се изправиха. Хърст вдигна лоста. Постепенно сянката се сви и се превърна в реална фигура. Дребна, облечена в сиво яке, розово долнище от пижама и маратонки. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — пластмасова кукла.

— Мамка му — свали лоста Хърст.

— Жив да не бях — измърмори Флеч.

Аз се вторачих в сестра си.

— Какво правиш тук, за бога?