Похищението на Ани Торн

11.

Скърцане на гумени подметки по линолеум. Мирис на зеле, дезинфектант и на още нещо, което дезинфектантът не успява да замаскира — изпражнения и смърт.

Ако това е раят, то той смърди. Примигвам и отварям очи.

— А, ето че се върнахте при нас в света на живите.

Образът пред мен постепенно се избистря. Жена в бяла престилка. Слаба и висока, с къса руса прическа и строги черти.

— Знаете ли къде се намирате?

Сетивата ми възприемат тънката синя завеса, наполовина скрила тясното ми легло, напрегнатите сестри, сновящи наоколо, носещите се отвред пъшкания и стонове.

— В болницата?

— Правилно. — Тя се навежда и светва с ослепително фенерче в очите ми. Стискам клепачи и се смръщвам от новия фонтан на болка, бликнал в изтерзания ми мозък.

— Добрее — кимва доволно докторката. Подушвам дъха ѝ. Кафе и ментови бонбони. Тя обхваща главата ми и я върти насам-натам.

— А можете ли да ми кажете името си?

— Джо Торн.

— А кой ден сме днес, Джо?

— Хм… 6-ти септември 2017 година.

— Чудесно. А датата ви на раждане?

— 13-ти април 1977-ма.

— Браво. — Тя се отдръпва и ме дарява с усмивка, която обаче ѝ се удава с мъка. Има вид на човек, който прекарва твърде много време в усилия да бъде ефективен, а през останалото време спи. Но сънят пак не му достига. — Помните ли какво се случи?

— Аз… — Мозъкът ми още е замъглен, а нервите — оголени и чувствителни. Ако се напрегна да мисля, главата ме боли. — Прибирах се пеша от бара и…

Колата. Биячите на Хърст. Имаше и още нещо. Прехапвам устни.

— Не си спомням добре.

— Много ли пихте?

— Две халби. — Тук поне казвам истината. — Всичко стана за секунди.

— Разбирам. Очевидно сте били нападнат, така че полицаите ще искат да говорят с вас.

Страхотно.

— Добре ли съм?

— Имате няколко силно натъртени ребра и синини в областта на кръста. Също така доста охлузвания и два внушителни хематома на главата, но като по чудо никакви фрактури. Също, не показвате признаци на мозъчно сътресение, но за всеки случай ще ви задържа до утре за наблюдение.

Тя продължава да говори, но аз не я слушам. Внезапно споменът изниква в ума ми. Фигурата, приведена над мен.

— Как се озовах тук?

— Една добра самарянка ви е открила. Жена, преминаваща с автомобила си. Видяла ви да лежите в несвяст, спряла и ви докарала при нас. Извадили сте късмет.

— Как изглеждаше?

— Дребна на ръст, руса. Защо?

— Още ли е тук?

— Да, седи в чакалнята.

Обръща се и спускам нозе на пода.

— Трябва да си вървя.

— Господин Торн, наистина не смятам, че е разумно да…

— Пет пари не давам какво смятате за разумно и какво не.

По бледите ѝ, изпити бузи избива лека руменина. Сетне тя кимва, изправя се и дръпва завесата встрани.

— Много добре.

— Съжалявам, аз…

— Никакъв проблем, решението си е ваше.

— Няма ли да опитате да ме спрете?

Морна усмивка.

— Щом сте в състояние сам да излезете оттук, трудно бих могла да сторя нещо.

— Обещавам да не се гътна по пътя.

Тя свива рамене.

— Между нас казано, в моргата има повече свободни легла.

Отивам до тоалетната и наплисквам лицето си с вода. Не успявам да измия коричката засъхнала кръв, но поне леко ми светва пред очите. После бавно, с накуцване пристъпвам навън. Болницата е голяма и има много входове и изходи. Обръщам гръб на знаците, гласящи „Главен изход“, и поемам из лабиринта от бледорезедави коридори. Накрая забелязвам друга табела — „Северен изход“. Това звучи по-приемливо.

Отнема ми време да стигна дотам. Натъртените ми ребра протестират при всяко вдишване, гръбнакът час по час ме пробожда, а в главата ми пулсира постоянна тъпа болка. И все пак, можеше да е и по-зле. Можеше тя да ме открие.

Накрая се озовавам пред Северния изход и бутвам крилата на портала. Нощният въздух ме приветства с леден шамар през лицето. След душната топлина на болницата започвам неудържимо да треперя. Оставам за момент неподвижно, докато се успокоя. После припряно вадя телефона от джоба си. Трябва да повикам такси. Да се върна в квартирата, преди… И тогава неумолимата истина се стоварва с цялата си тежест отгоре ми.

Щом тя е тук, щом тази вечер е шофирала подир мен, значи вече знае къде живея.

Отпускам ръката с телефона и чувам приближаващата кола. Знам кой е още преди лъскавият сребрист мерцедес да спре пред мен и тя да спусне страничното стъкло.

— Джо, съкровище — усмихва се лъчезарно Глория. — Изглеждаш ужасно. Хайде, скачай, ще те закарам у вас.

Повечето пристрастени познават този момент. Моментът, в който осъзнаваш, че твоят порок — бил той наркотици, алкохол или, както в моя случай, хазарт — се е превърнал в истински проблем.

Мигът на моето просветление настъпи, щом срещнах Глория. Всъщност може да се каже, че Глория ме спаси от мен самия.

Дотогава що-годе успявах да се преструвам, че това е просто хоби, игра, развлечение. Макар че бях изгубил работата си, приятелите си, спестяванията си и колата си и че посвещавах почти всяка вечер на съблазънта на зеленото сукно и шепота на картите, смятах, че държа всичко под контрол.

Най-големите трикове са онези, които погаждаш сам на себе си.

Усвоих картите от баба си и дядо си. Играехме белот, джин руми, двайсет и едно и накрая — покер. Залагахме дребни монети, които те държаха в голям стъклен буркан. Още като осемгодишен намирах заниманието за увлекателно и пристрастяващо. Обичах да гледам избледнелите червеникави плетеници по гърба на картите, запленяваха ме различните бои, властните изображения на поповете и дамите, наперените и леко нагли физиономии на валетата.

Харесваше ми как дядо ги раздава с плющене с мазолестите си жълтеникави пръсти. Пръсти, които имаха толкова груб и недодялан вид, а така леко и сръчно боравеха с тестето.

Стараех се да го имитирам в цепенето, размесването, триковете. В едни от най-щастливите си детски спомени седя заедно с тях на вехтата ламинирана маса в малката, вмирисана на пържено кухня. Пред нас има чаши с изветряла кола за мен, тъмна бира за дядо и светла с лайм за баба. Всички сме вперили очи в картите си, докато техните фасове догарят забравени в пепелника.

Учех и Ани на някои от игрите. Мама и татко никога нямаха време, а за повечето бяха нужни поне трима участници, затова сме прекарали не един дъждовен следобед, увлечени в снап или пасианс.

След злополуката аз спрях да играя. Съсредоточих се върху ученето. Реших да постъпя в преподавателски колеж. Харесваше ми английският като предмет, работата изглеждаше прилична (дори мама навярно би се гордяла), а и част от мен виждаше в нея начин да сторя нещо добро. Да помагам на децата и да компенсирам онези лоши неща, които сам бях направил като дете.

За моя изненада, се оказах способен учител. Дори се говореше за повишение, за заместникдиректорско място. Трябваше да съм щастлив, или най-малкото доволен. Но не бях. Дълбоко в мен имаше празнина, която нито работата, нито приятелите, нито интимните връзки можеха да запълнят. В определени дни целият живот ми се струваше нереален. Сякаш реалността бе приключила със смъртта на Ани и оттогава всичко бе просто лоша имитация.

Неусетно посегнах отново към картите. Обикновено се събирах с подобни на мен за по някоя и друга ръка в бара след работа. Комарджиите, също както и пияниците, имат способността да се надушват един друг. Но скоро приятелските игри със залози от по няколко паунда не бяха достатъчни.

Появи се човек. Винаги има човек, който променя нещата. Дявол, нашепващ в ухото ти. Веднъж, доста окъснял, тъкмо се канех да си тръгвам, когато един от редовните участници, блед тип с нездрав вид, чието име така и не узнах, ме дръпна настрана и попита:

— Какво ще кажеш за истинска игра?

Трябваше да кажа „не“. Да се усмихна, да изтъкна, че вече съм уморен, а след броени часове имам урок, да не говорим за купищата непроверени домашни. Да си напомня, че съм учител, а не авантюрист. Че карам тойота, нося конфекция и обядвам сандвичи. Това беше моят свят. Трябваше да се обърна, да взема такси за вкъщи и да продължа с живота си.

Но не го направих. Вместо това попитах:

— Къде?

И чак по-късно, много по-късно осъзнах, че съм нагазил в прекалено дълбоки води. Дълговете взеха да се трупат като вълчи капани в краката ми. Продадох тойотата, изгубих си работата и дори последният лихвар вече не искаше да ми дава кредит. Докато една вечер не ме натовариха в закрит бус, а вътре седеше Глория с нейната усмивка — кръстоска между мажоретка и Американски психар…

Тогава от гърлото ми се изтръгна:

— Не. Моля ви, не!

Сега не куцам заради злополуката отпреди двайсет и пет години. Онова куцане отдавна бе минало и дори белезите бяха избледнели, когато Глория допря устните ми с лъскавия си цикламенорозов нокът и сладко прошепна:

— Не се моли, Джо. Мразя, когато един мъж се моли.

И аз спрях да се моля. Започнах да пищя.

Тя почуква с маникюра си по волана — днес ноктите ѝ са аленочервени. От уредбата кънтят звуците на „Дъ Хюман Лийг“. Другото любимо занимание на Глория, освен да наранява хора, е да слуша музика от 80-те. Аз не съм устроен точно така. Достатъчно е да чуя гласа на Синди Лоупър, за да хукна към тоалетната да повръщам.

— Как ме откри? — питам.

— Имам си начини.

— Брендън? — питам със замряло сърце.

— Не, Брендън си е добре. — Тя ме поглежда укорително. — Да не мислиш, че обикалям да тормозя хората без причина? Дори с теб не бих го сторила.

Изпитвам глупаво облекчение, дори благодарност. После ми хрумва нещо.

— Ами онези двамата, които ме нападнаха?

— Само извадено рамо и счупен нос. Малко им трябваше, за да побегнат. Не ме затрудниха особено.

Обзалагам се, че е така. Глория може да изглежда крехка като порцеланова кукла, но всъщност единствената кукла, с която има нещо общо, е Чъки от филма „Детска игра“. Чувал съм, че на младини била гимнастичка, но после сменила специалността си с бойни изкуства. Забранили ѝ да участва в състезания, след като пратила някаква опонентка в кома. Тя е бърза, силна и знае всяко уязвимо място в човешкото тяло. Дори някои, които все още не са открити от анатомите.

— Щяха да те убият, ако не се бях намесила — отбелязва тя.

— И да ти спестят един ангажимент.

Тя изцъква с език.

— Умрял не ми вършиш работа. Мъртвите не плащат дългове.

— Много успокоително.

— А Дебелака все още си иска парите.

— Хората наистина ли го наричат така, или е заимствал прякора от някой комикс?

Тя се изкисква доволно.

— Именно заради подобни коментари наема хора като мен да му събират вересиите.

— Мил човек. Трябва да се запозная с него някой ден.

— Не ти го препоръчвам.

— Виж, работя по въпроса. Имам нова работа…

— Джо, не се засягай, но някой и друг паунд няма да те оправи. Трийсет бона. Толкова иска Дебелака.

— Трийсет? Но това е много повече от…

— Другия месец ще станат четирийсет. Знаеш системата.

— Да, знам я — кимвам. — Но чакай, хрумва ми план.

— Цялата съм в слух.

— Тук има един човек, който би дал мило и драго да се махна от града.

— Онзи, който изпрати да те пребият ли?

— Същият.

— И очакваш, че сега ще се бръкне да ти плати борчовете?

— Да.

— Защо ще променя така отношението си?

Заради онова, което се случи. Заради онова, което той стори. Нали сам твърди, че имал хубав живот тук. Е, аз мога да му го прецакам, просто ей така.

— Задължен ми е — казвам. — И никак не иска да му подпаля чергата.

— Интересно. И какъв е този човек?

— Преуспяващ бизнесмен и член на градската управа.

Тя дава мигач и завива към първите къщи.

— Обществена фигура, значи? Падам си по такива. Има толкова начини да ги нараниш, не смяташ ли?

— Не съм се замислял по въпроса.

— А би трябвало. Най-лесни за пречупване са онези, които имат най-много да губят.

— В такъв случай аз би трябвало да съм несъкрушим.

— Е, никой не е. Но физическата болка е най-лесна за преодоляване.

Тъкмо сега всяка част от тялото ми говори обратното, но решавам да си премълча. Болката не е тема, подходяща за обсъждане с Глория. Все едно да водиш бракониер на сафари. Пътуваме в тишина известно време, после тя въздъхва.

— Всъщност те харесвам, Джо…

— Имаш странен начин да го показваш.

— Долавям нотка на сарказъм.

— Та ти ме осакати.

— Всъщност спасих те от осакатяване. — Тя спира пред квартирата ми и дръпва ръчната спирачка. Сетне се обръща и полага нежно длан върху бедрото ми. — Дебелака искаше да строша здравия ти крак. За твой късмет, се обърках — нали съм си глупава женичка от Манчестър.

— Да не очакваш да ти благодаря? — вторачвам се в нея.

Тя се усмихва отново. Усмивката ѝ би била очарователна, ако достигаше малко по-близо до ледените сини очи. Ако очите са прозорец към душата, то тези на Глория не разкриват нищо освен празни стаи, застлани с опръскани в кръв найлони.

Ръката ѝ пропълзява надолу по посока на коляното ми и после изведнъж стиска. За такова дребно същество хватката ѝ е удивително здрава. Дъхът ми секва, а болката е толкова пронизваща, че не успявам дори да изпищя. Тъкмо когато вече ми се струва, че ще припадна, тя ме пуска. Облягам се със стон върху седалката.

— Не искам да ми благодариш. Искам само да намериш проклетите трийсет бона, защото следващия път няма да съм толкова снизходителна.