Похищението на Ани Торн

29.

— И на сутринта нея я нямаше?

— Изобщо не се беше прибирала. Купчината в леглото беше от играчки, а косата — на кукла. — Поклащам глава. — Купчина шибани играчки. Трябваше да се досетя. Трябваше да проверя.

— Доколкото разбирам, ти самият не си бил съвсем адекватен след падането.

Но това не пречеше да забележа какво липсва. Аби Очичките. Аби Очичките не беше на мястото си до леглото. Ани никога не би я зарязала. Щеше да я донесе обратно.

— Какво се случи после? — пита госпожица Грейсън.

— Извикаха полиция. Организираха групи за търсене. Аз се опитах да им кажа. Да обясня как понякога Ани ме следва до старата мина. Че трябва да търсят там.

— Но не им разкри какво се е случило?

— Исках, но дотогава Хърст вече бе казал на полицаите, че вечерта всички сме били у тях. Баща му бе потвърдил. Щеше да бъде моята дума срещу тяхната. Никой нямаше да ми повярва.

Госпожица Грейсън кимва и аз си мисля: Тя знае. Знае, че съм лъжец и страхливец.

— И не се върна да я потърсиш?

— Не можех да се измъкна, а и не ме пускаха да се присъединя към издирвателните отряди. Оставаше само да се надявам, че ще намерят люка, или нея самата.

— Някои места трябва да искат да бъдат намерени. Също като хората.

Ще ми се да пусна репликата покрай ушите си като брътвеж на изкуфяла старица, но знам, че тя е права. Не Крис откри онази пещера, а тя откри него. И ако не желаеше някой да влиза вътре, никога нямаше да му се покаже.

— Щях да си призная — уверявам я. — Да отида в участъка и да разкажа всичко.

— Какво те спря?

— Тя се прибра.

И всички заживяха щастливо.

Само дето никога не става така. Да, моята сестричка се върна. Седеше в стаята за разпити, наметната с твърде голямото синьо одеяло, и клатеше крака, притиснала здраво Аби Очичките към гърдите си. А после ми се усмихна.

И аз с ужас разбрах кое не е наред. Кое никак не е наред.

Главата на Ани. Къде беше раната? Кръвта? Единственото, което се забелязваше, бе малък червеникав белег на челото ѝ. Нима можеше да е заздравяла толкова бързо? Или бях сгрешил? Бях си въобразил, че е пострадала толкова тежко? Не знаех. Вече нищо не знаех.

— Джо?

— Нещо се бе случило със сестра ми — произнасям бавно. — Не мога да обясня какво, но вече не беше същата. Не беше моята Ани.

— Разбирам.

— Съмнявам се — отвръщам сърдито. — Никой не разбира. А аз прекарах двайсет и пет години в опити да забравя. Казахте, че знаете какво се е случило със сестра ми. Не знаете нищо.

Тя ме оглежда, спокойно и оценяващо. После става и отива до бюрото. Отваря страничната вратичка и вади бутилка шери и две чаши. Пълни ги до ръба, подава ми едната и се връща на своето място с другата. Не съм фен на шерито, но отпивам глътка. Голяма.

— Някога и аз имах сестра — казва.

— Не знаех…

— Беше мъртвородена. Когато я видях, изглеждаше като заспала, с единствената разлика, че не дишаше, нито издаваше звук. Помня как акушерката — възрастна жена — я пови и я положи в прегръдките на майка ми. А сетне каза нещо, което тогава не разбрах: „Не е нужно да става така. Знам място, където можеш да отнесеш бебето, да си го върнеш обратно“.

Ще ми се да направя язвителен коментар. Нещо силно и пиперливо. Да ѝ кажа, че е била още малка и е схванала погрешно думите. Че с времето спомените омекват като пластилин и съзнанието ни може да ги моделира както си ще.

Но не успявам. Отново усещам студеното течение. Като от отворен прозорец.

— Какво направи майка ви?

— Каза на жената да се маха. И никога повече да не говори такива неща.

— А вие не питахте ли по-късно родителите си?

— Те дори не споменаваха за сестра ми. Хората избягват да обсъждат смъртта. Тя е като мръсна тайна. И все пак, в известен смисъл е най-важната част от живота. Без нея съществуването ни щеше да е немислимо.

Гаврътвам остатъка от шерито си.

— Защо поискахте да се върна?

— За да попречиш на историята да се повтаря.

— Няма начин. Историята винаги го прави. Ние само се преструваме, че се учим от грешките си. Всъщност всеки път си мислим, че ще бъде различно. А то не е.

— Ако наистина го вярваше, нямаше да бъдеш тук.

Изсмивам се гръмко.

— Точно сега и аз нямам представа в какво вярвам, нито защо съм тук.

— Тогава нека ти помогна. Смятам, че Джеръми Хърст е намерил друг проход към пещерата, която сте открили. И че води деца там долу. Завел е Бен и нещо му се е случило, точно както на сестра ти.

— Добре, съжалявам за това. Съжалявам за Бен. Също и за Джулия. Но не знам какво очаквате от мен да направя.

— Не става въпрос само за Бен и Джулия.

— А за какво тогава става въпрос?

— За Стивън Хърст.

Челюстта ми неволно се стяга.

— Той пък какво общо има?

— Вече от години възпрепятства изграждането на градския парк. Измисля всякакви поводи да бави проекта.

— Чух, че идеята му била да застроява терена с къщи.

— Той иска хората да си мислят така. Но всъщност брани онова, което е под земята.

— Защо?

— Мари е тежко болна.

— От рак, знам.

— Злокачествен рак. Остават ѝ месеци живот, може би седмици. Вече си отива.

Спомням си сцената в бара, накарала посетителите да притихнат. Мари няма да умре. Аз няма да позволя това да се случи.

— Не — поклащам глава. — Дори Хърст не е чак толкова побъркан.

— Но е отчаян. А отчаяните хора опитват всичко. Надяват се на чудо. — Тя се навежда напред и поставя сухата си хладна ръка върху моята. — Естествено, то рядко им се случва. Сега разбра ли защо поисках да се върнеш?

Аз разбирам и от това в гърдите ми се образува огромна, хладна празнина.

— Той иска да я спаси — промълвявам.

— А ти вероятно си единственият човек, способен да го спре.