Похищението на Ани Торн

17.

След като Мари си тръгва, не мога да си намеря място. Кракът ме боли отново, въпреки че добавям към вечерното си меню голям бърбън и две таблетки кодеин.

Седна ли, пулсира. Изправя ли се, ме пронизва. Ругая и го масажирам ожесточено. Опитвам да се разсея с книга, с музика, а накрая ставам и пуша пред кухненската врата. Отново.

Съзнанието ми също работи трескаво. Задушете децата. Да почиват в мир. Явно се случва отново. Изпращачът на телефонното съобщение и авторът на мейла трябва да са един и същи човек. И ако той знае за ангелската статуя, трябва да ме е познавал още като ученик. Ако не е Хърст или Мари, кой тогава? Флеч? Не съм сигурен, че мозъчният му капацитет е достатъчен, за да напише свързан текст. Кой друг? И още по-важно, защо, защо, защо?

Общото ми състояние на жалко объркване не се подобрява от импровизираната вечерна визита на Мари. Не съм сигурен дали съм постъпил правилно, разкривайки твърде скоро картите си. Добрият играч никога не постъпва така. Не и без да е сигурен какви козове има насрещната страна.

Но от друга страна, времето ми е малко. Далеч по-малко, отколкото съм очаквал. Защото Глория е тук. Чака нетърпеливо и почуква с аления си маникюр. Ако не задоволя очакванията ѝ, играта просто ще приключи. Независимо каква ръка държа. А най-вероятно изобщо няма да имам ръце. Нито крака. Нищо, по което да разпознаят тялото ми.

Хвърлям фаса си в мрака и наблюдавам как червената точка помръква и угасва. После с накуцване се връщам в кухнята и вадя папката от шкафа под мивката. Няма защо да се заблуждавам, така или иначе, ще я прочета от кора до кора. Наливам си още едно питие и се настанявам на креслото във всекидневната.

Нервите в крака ми не са единственото, което не мирясва тази вечер. Цялата къща сякаш е оживяла. Светлините постоянно примигват, което е нормално да се очаква при едно провинциално електроснабдяване, но се чуват също и звуци. Познати и тревожни, като нестихващ шум в ушите. Все същото цвъртящо шумолене, от което космите на врата ми настръхват.

Чудя се дали и Джулия е седяла тук и се е мъчела да не им обръща внимание. Вечер подир вечер. Или са се появили по-късно? Като кокошката и яйцето. Случилото се с Бен ли е променило къщата, или тя е била причина за случилото се? Пъплещите звуци и натрапчивият студ, подхранили страха и параноята на Джулия?

Прокарвам пръсти през косата си и потърквам очи. Шумоленето се усилва. За да го заглуша, продължавам да разлиствам папката, докато насреща ми отново не се явява усмихнатото лице на Ани.

ТЪРСЕНЕТО НА ОСЕМГОДИШНОТО МОМИЧЕ ПРОДЪЛЖАВА, гласи заглавието. Но това далеч не е цялата история.

Онази вечер татко я сложил да спи. Към осем часа. Или поне така смяташе. Бил пиян. По онова време вече му се случваше почти ежедневно. Мама беше при баба и дядо, защото баба „паднала зле“ и си счупила китката. Аз се шляех навън с Хърст и останалите от бандата. Едва на следващата сутрин мама откри, че Ани не е в леглото си. Нито в своята стая, нито където и да било в къщата.

Дойде полиция. Имаше разпити, претърсвания. Униформени служители и местни мъже, включително баща ми, кръстосваха пръснати в редица територията на мината и полята отвъд. Прегърбили рамене под ледения дъжд, загърнати в дълги черни мушами, които ги караха да изглеждат като гигантски лешояди. Крачеха бавно и морно, като под някакъв скръбен вътрешен ритъм, и размахваха пред себе си клони и пръчки.

Аз исках да отида с тях. Молих, настоявах, но един благ сержант с брада и плешиво теме положи ръка върху рамото ми и каза:

— Не мисля, че е разумна идея, синко. По-добре стой тук и помагай на майка си.

Тогава се гневях, смятах, че ме третират като малко, досадно дете. Чак по-късно осъзнах, че са искали да ме предпазят. От това да открия тялото на сестра си.

А всъщност вече е било твърде късно да ме предпазват. Можех да кажа много неща на полицията, но никой не искаше да ме слуша. И все пак опитах. Казах им, че понякога Ани ме е следвала при излизанията ми с приятели, измъквала се е тайно от вкъщи. Че се е случвало да я връщам обратно. Те кимаха и си водеха бележки, но каква полза? И без мен знаеха, че Ани се е измъкнала от дома. Не знаеха само къде е отишла.

Единственото, което не можех да им кажа, бе истината — цялата истина, защото нямаше да ми повярват. Не бях сигурен дори дали сам вярвам в нея.

С всяка изминала секунда, минута и час ужасът и чувството ми за вина растяха. Никога не съм си давал по-болезнено сметка що за страхливец съм, отколкото през онези две денонощия, в които сестра ми я нямаше. Страхът и съвестта ми се бяха вкопчили в смъртна схватка, разкъсвайки ме отвътре. Не съм сигурен кой щеше да надделее, ако накрая не се бе случило невъзможното. Отгръщам страницата.

Бях в кухнята и препичах филийки за мама и татко, когато Ани се върна. Хлябът беше стар и леко мухлясал, защото никой не бе пазарувал от предната седмица. Изстъргвах мухъла и го пъхах в тостера. Все едно, те така или иначе, нямаше да го ядат. Щеше да свърши в кошчето, заедно с недокоснатата им храна от предния ден.

На вратата се почука. Три пъти. Всички се обърнахме, но никой не помръдна. Дали това значеше новини? Опитвахме се да разтълкуваме сигнала като морзов код. Чук-чук-чук. Добро или лошо?

Мама се окопити първа. Беше най-смела, или просто уморена от чакане. Искаше всичко да приключи, по един или друг начин. Отмести стола си и тръгна с неуверена крачка към вратата. Татко продължи да седи, а аз стоях като истукан. От прегарящите филийки се вдигаше дим, но не ми беше до тях.

Мама натисна бравата. Отвън стоеше полицай. Не чух какво ѝ казва, но видях как тя се олюля и се хвана за рамката. Сърцето ми спря. Не можех да преглътна, нито да си поема дъх. А после тя се обърна и изпищя:

— Жива е! Намерили са я! Намерили са момиченцето ни!

Всички заедно отидохме до участъка (Арнхил тогава имаше свой участък), натъпкани на задната седалка на синьо-бялата полицейска кола. Очите на родителите ми бяха влажни от радост и облекчение, а аз не бях на себе си от нерви. Докато слизахме от колата, краката ми се подкосиха и татко трябваше да ме улови за лакътя.

— Спокойно, синко — рече. — Вече всичко е наред.

Исках да му вярвам. Бях свикнал да приемам, че винаги е прав, да се осланям на думата му. Но този път знаех, че е различно. Нищо не беше наред, нито някога щеше да бъде.

— Не е много приказлива — обясни ни полицаят, докато вървяхме по дългия бледосин коридор, вмирисан на пот и урина. — Каза ни само името си и поиска да пие.

— Отвлечена ли е била? Сторили ли са ѝ нещо? — попита мама.

— Не знаем. Един човек я забелязал край старата мина, докато разхождал кучето си. Няма видими физически наранявания. Беше само леко премръзнала и дехидрирана.

— Може ли да я отведем у дома? — намеси се татко.

— Да, според нас ще е най-добре.

Служителят отвори пред нас вратата на стаята за разпити.

— Хайде, Джо — побутна ме мама и докато се усетя, влязохме вътре.

Ани седеше на пластмасов стол, в компанията на жена полицай, която, съдейки по неловкото ѝ изражение, не бе имала често вземане-даване с деца.

На масата имаше чаша със сок и чинийка с неначенати бисквити. Ани гледаше над тях по посока на мръсната, изподрана стена и си клатеше краката, които бяха боси и почернели от въглищен прах. Пижамата ѝ бе окаляна и скъсана на места. Върху раменете ѝ бе метнато синьо одеяло — твърде голямо за нея и явно предназначено за по-възрастните арестанти, посещаващи участъка.

Към гърдите си притискаше предмет, полускрит от одеялото. Различих руси къдрици, розова пластмаса, едно синьо око. Косата ми настръхна. Аби Очичките. Тя я бе донесла обратно.

— О, Ани!

Мама и татко се затичаха да я сграбчат в прегръдките си. Обсипаха я с целувки, без да обръщат внимание, че сами се изпоцапват с кал и въглищен прах. Нищо друго нямаше значение, освен че дъщеричката им е открита жива и здрава.

Ани остана неподвижна, с безстрастно лице. Само краката ѝ се поклащаха напред-назад. Мама бавно се отдръпна и по лицето ѝ рукна сълза. Тя протегна ръка и докосна Ани по бузата.

— Какво има, миличка? Какво ти се е случило?

Аз стоях край вратата, надявайки се полицаите да вземат сдържаността ми за тийнейджърска неловкост. Може би дори се мъчех да убедя себе си, че това е причината да не пристъпя по-близо.

Ани се извърна и очите ѝ срещнаха моите.

— Джоуи.

Тя се усмихна… И едва тогава с ужас разбрах кое не е наред.

Ставам от креслото. Близостта на спомена ме притиска, задушава ме. Усещам как в гърлото ми се надига горчива жлъч. Изкачвам с олюляване стълбите и достигам банята тъкмо навреме. Бълвам кисела кафеникава течност в мивката. След кратка пауза, изпълнена с хрипливото ми дишане, стомахът ми отново се присвива конвулсивно и изтласква съдържанието си през устата и ноздрите ми. Улавям се за хладния порцелан, като се мъча да овладея треперенето си. Стоя известно време приведен, в очакване краката ми да възвърнат стабилността си.

Накрая пускам крана и наблюдавам как последните останки изчезват в канала. Изплювам се няколко пъти и вдишвам дълбоко и бавно.

Но гъргоренето на водата в сифона не е единственият звук. Сега, след като съм приключил с повръщането, отново чувам старото цвъртящо шумолене. По-настоятелно. По-близо. Навред около мен. Потрепервам. Студът също се е завърнал. Прокрадващ се студ.

Обръщам се към клозетната чиния. Тухлата все още стои отгоре. Отмествам я внимателно, после вземам пластмасовата четка за тоалетна и с крайчеца и повдигам капака. Протягам шия и надниквам вътре. Празно. Озъртам се наоколо. Завесата пред душкабината е спусната. Улавям лигавия найлон и рязко го дръпвам встрани. Единствените неща, спотайващи се вътре, са шишенце шампоан и мръсна гъба.

Излизам от банята. Звуците сякаш ме следват по петите. Да не би да са в тръбопровода, в стените? Прекосявам площадката, все още с четката в ръка. Надзъртам в своята спалня. Не се вижда нищо, което предизвиква у мен мимолетна тревога. Продължавам към стаята на Бен.

В ноздрите ме удря миризма. Не е от четката за тоалетна, а с плътен, металически привкус. Усещал съм я и преди. В друга къща, пред друга врата. Но отново предизвиква у мен същата реакция. Прокрадващ се студ, пълзящ през вътрешностите ми като леден паразит.

Натискам бравата. После бързо отварям вратата и щраквам ключа на стената. Голата крушка пръска болнава, жълтеникава светлина. Помещението не е голямо. Тъкмо достатъчно място за единично легло, гардероб и скрин с чекмеджета. Стените са прясно боядисани. На няколко слоя, предполагам…

Всичко това е пред мен, но всъщност виждам друго. Всичко е обагрено в червено. Алени ручейчета пропиват новия матрак, стичайки се от думите на стената.

Написани от нейната ръка. С неговата кръв.

НЕ Е МОЯТ СИН.

Как е стигнала дотам? Кога е решила? Дали е било бавно натрупване на ужас, нарастващ минута по минута, час по час, ден по ден, докато не е могла да издържа повече? Миризмата, прокрадващия се студ, звуците. Вече е имала пушката, но не я е използвала срещу Бен. Вместо това го е убила с голи ръце. Дали е обезумяла от ярост, от страх? Или се е случило нещо, което не ѝ е оставило друг избор?

Насилвам се да затворя очи. Когато ги отварям, кръвта и думите са изчезнали. Стените са голи и чисти, в същия убито бял цвят като цялата останала къща. Хвърлям последен поглед на стаята, после излизам заднешком и затварям вратата. Опирам чело в касата и дишам тежко.

Просто от обстановката е. Съзнанието ти си прави шеги.

Обръщам се. Сърцето ми спира.

Господи!

Аби Очичките седи насред стълбището, вирнала лице към мен.

Пълничките пластмасови крачета стърчат пред нея, русите къдри са разчорлени, повреденото ѝ око гледа една паяжина в ъгъла, а здравото синее подигравателно право насреща ми.

Здрасти, Джоуи. Аз се върнах. Отново.

Оглеждам се трескаво, сякаш очаквам да зърна вманиачен по куклите шегаджия, кискащ се злорадо в сенките. Но няма никой.

С олюляване слизам по стъпалата и я вдигам. Разхлабеното око изтраква. Евтината полиестерна рокличка тихо прошумолява. Теглото ѝ, допирът на твърдата студена пластмаса кара кожата ми да настръхва.

Импулсът да я запратя през прозореца навън, в буренясалия заден двор, е почти непреодолим, но в главата ми изниква още по-неприятният образ как тя пропълзява обратно, долепила бузестото си личице към стъклото, надничаща от мрака навън.

Затова, държейки я пред себе си като неизбухнала бомба, слизам долу и я отнасям в кухнята. Отварям шкафа под мивката, пъхам я вътре заедно с четката за тоалетна и захлопвам вратичката.

Проклятие. Цялото ми тяло трепери. Не знам дали ще припадна, или ще получа инфаркт. Наливам си чаша студена вода и я изгълтвам на един дъх.

Опитвам се да разсъждавам трезво. Дали не съм я оставил там самият аз, в някакъв пристъп на алкохолно затъмнение? Сещам се как Брендън ми е разказвал, че преди да спре пиенето, е страдал от халюцинации и загуба на паметта. Веднъж се събудил и установил, че е бутнал гардероба надолу по стълбите, без сам да знае защо. „Разбира се, тогава бях много по-едър — ми смигна. — Алкохолно тегло.“

Решавам, че трябва да говоря с него. Набирам номера му, но се включва гласова поща. Това е обезпокоително, въпреки твърденията на Глория, че не би му посегнала. Не вярвам да ме е излъгала, но все пак ще е добре да чуя гласа му, пък било то и само за да ми каже да вървя да се шибам. Осъзнавам, че съм свикнал Брендън да е наоколо, когато се нуждая от него. Присъствието му е познато и успокояващо като чифт стари джинси, или като моите задушевни обувки. Тревогата впива нокти в бездруго изтерзания ми мозък.

Влизам с накуцване във всекидневната. Папката все още стои отворена на масичката за кафе. Не съм я прочел цялата. Пропуснал съм някои истории, но за тази вечер ми стига толкова. Посланието е ясно: Арнхил е мрачно малко градче, където са се случили много лоши неща. Урочасано. Прокълнато. Вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете.4

Започвам да подреждам страниците обратно в папката. Една от тях привлича погледа ми. Поредната изрезка от вестник:

На снимката е симпатична тийнейджърка, с дълга тъмна коса и проблясващ сребрист пиърсинг на носа. Нещо в усмивката ѝ ми напомня за Ани. Против волята си зачитам отново. Емили Райън, тринайсетгодишна ученичка от Арнхил, се самоубила със свръхдоза алкохол и парацетамол. Описвана като „остроумна, забавна и пълна с живот“.

Сещам се за въпроса на Бет. Вие някога губили ли сте? Това трябва да е същото момиче, за което ми е говорила. Но нещо не е наред. Сядам и напрягам възпаления си мозък. Отнема му известно време да включи на скорост, но накрая все пак заработва.

През повечето време не мога да ви кажа кой ден от седмицата сме, но затова пък мога да ви изрецитирам цели пасажи от Шекспир (ако извадите този лош късмет, а аз наистина ви имам зъб). Просто така е устроена паметта ми. Събирам безполезна информация като прахосмукачка.

Една година, един ден, дванайсет часа и трийсет и две минути.

Толкова дълго, според собствените ѝ думи, Бет е преподавала в Арнхил. Това ще рече, от септември 2016 година. А статията гласи, че Емили Райън е умряла на 16-ти март същата година.

Разбира се, има вероятност Бет да е объркала сметките и датите, но не ми се вярва.

О, броя, и още как.

Което означава, че тя не е била в града, когато Емили Райън се е самоубила. Момичето изобщо не е било нейна ученичка. Защо тогава ме е излъгала?