Похищението на Ани Торн

28.

Ани се озърна наоколо, а очите ѝ изглеждаха като огромни кухини на фона на дребното личице.

— Дойдох след теб.

— Не думай! И откъде-накъде?

— Исках да видя какво си намислил. Това черепи ли са? Истински? — Гласът ѝ леко потрепери и тя притисна Аби Очичките по-плътно към гърдите си.

— Трябва да се прибираш — пристъпих с куцане напред и я улових за ръката. — Хайде.

— Чакайте — препречи пътя ни Хърст.

— Какво?

— Ами ако ни издаде?

— Тя е само на осем.

— Именно.

— Няма да кажа нищо — избъбри Ани.

— Чу ли? А сега ме остави да я изведа оттук.

Погледите ни се кръстосаха. Не съм сигурен какво щях да направя, ако Мари не беше простенала от ъгъла:

— Не ми е добре, Стив. Искам да си вървя у дома.

— Тъпа крава — изплю се Флеч, но без особен ентусиазъм.

Виждах, че Хърст се колебае. Погледна към Ани и мен, после отново към Мари и накрая изръмжа:

— Добре. Махаме се, но ще дойдем пак. И няма да си тръгна, без да взема нещо за спомен.

— Не! — обади се за първи път Крис. — Не бива да изнасяш нищо оттук.

— И защо не, Пухи? — пристъпи заплашително към него Хърст. — Всичко това сега е наше. Ние го притежаваме.

Не, рекох си отново. Човек няма начин да притежава това място. То може да ти позволи да мислиш така. Може дори да иска да мислиш така. За да те привлече. Да те подмами тук долу. За да притежава теб.

— Крис е прав — намесих се. — Какво ще стане, ако някой пита откъде сме се сдобили с човешки кости?

— Няма да пита, защото ще си траем — извърна се Хърст към мен. — И никой няма да ми казва какво да правя и какво не, ясно ли е, Джоуи?

Той вдигна отново лоста и аз усетих как Ани трепна. Стиснах по-здраво ръката ѝ. После по лицето му се разля бавна усмивка.

— Дай раницата — каза, като без да чака разрешение, я свали от раменете ми и я подхвърли на Флеч. — Да се запасим с малко трофеи. Можем да палим в тях свещи и да изкарваме акъла на хората в Деня на Вси светии.

Флеч коленичи и взе да събира черепи, а Хърст се върна при стената и започна трескаво да кърти кости с помощта на лоста.

Ани ме подръпна за дрехата.

— На Аби Очичките не ѝ харесва тук.

— Кажи ѝ, че всичко е наред. Ей сега си тръгваме.

— Не, не е наред. Тя казва, че има неща в сенките, които се движат. — Сестра ми изведнъж потръпна и наостри уши. — Какво беше това?

Вече нямаше място за съмнение. Стържещият, шумолящ звук бе навред около нас. И не се дължеше на прилепи, нито на плъхове. Те бяха твърде големи и тромави. А това бяха дребни, но многобройни същества. Пълчища от твърди черупки и сновящи крачка.

Насекоми, досетих се в последната секунда. Насекоми.

Хърст заби лоста в скалата и напъна, за да извади една особено упорита кост.

— Мамка ти! — възкликна изведнъж.

Стената изригна в маса от лъскави, черни телца. Хлебарките прииждаха на талази, като оживял нефт. Изливаха се от зейналата дупка и падаха със стотици по пода. Някои плъзнаха по лоста, а оттам по ръцете на Хърст. Той го захвърли и взе да се отърсва, сякаш играеше някакъв обезумял танц.

В другия край на пещерата Флеч изруга. Черепът, който се канеше да вземе, помръдна. От отворените челюсти и очните му гнезда бликаха хлебарки. Другите, въргалящи се по земята, също леко се местеха, побутвани от безбройните телца.

Флеч пусна черепа и припряно се изправи на крака, но в бързината изпусна фенера. При падането той угасна, потапяйки половината пещера в мрак.

— Нищо не виждам — закрещя Мари пронизително и истерично. — Ужас, ужас, ужас. Проклетите гадини ме лазят. Помогнете ми. Помощ!

В моето собствено гърло се надигаше вик, но трябваше да мисля за Ани. Тя се притискаше към мен, ни жива ни умряла. Прегърнах я и прошепнах в косите ѝ:

— Не се плаши. Това са просто хлебарки. Ще се махнем оттук.

Заотстъпвах назад към стъпалата, където Крис все още стоеше като истукан. Фенерът, висящ безсилно от ръката му, осветяваше малък участък от движещия се под. Хитиновите черупки звучно пращяха и пукаха под краката ни. В този момент бях благодарен за тежките ботуши, в които бях натъпкал джинсите си, макар че твърдата кожа болезнено притискаше подутия ми глезен. До мен Ани скимтеше като уплашено животинче.

Почти бяхме стигнали, когато от мрака ни доближи фигура. Хърст. В оскъдното сияние на моя челник лицето му жълтееше, лъснало от пот. Беше изпаднал в паника и това ме притесни повече от всичко.

— Дай каската — пресегна се той.

— Остави ме — извъртях се, но изпуснах Ани.

— Дай ми я, ти казвам! — Той блъсна силно гърба ми в стената. Главата ми издрънча в каската. Чух нещо да пропуква. Челникът примигна колебливо, после угасна. Тъмнината ни обгърна като лепкаво черно наметало.

— Шибан тъпак! — оттласнах го от себе си. Отчаянието ме сграбчи за гърлото. Трябваше да се махаме оттук. Веднага. — Ани?

— Джоуи? Къде си, не те виждам. — В гласа ѝ напираха сълзи, но тя все още се мъчеше да бъде смела.

— Тук съм — закуцуках към нея. — Включи си фенера.

— Не мога. Изгубих го.

— Няма нищо… — Протегнах ръка и пръстите ми докоснаха нейните.

— Нееее! — разнесе се писъкът на Мари в мрака.

Усетих свистене във въздуха и нещо профуча край лицето ми. Препънах се и паднах тежко на лакът. Прониза ме болка, но нямах време да ѝ обърна внимание, защото тъкмо тогава чух друг писък — остър, болезнен, ужасяващ.

— АНИ?!!

Запълзях по пода, сред твърдите черупки на пъплещите насекоми. Напипах нещо метално. Фенерът на Ани. Грабнах го, натиснах бутона и осветих наоколо.

Съзнанието ми се завъртя като вихрушка, а сърцето едновременно спря и избухна в гърдите ми. Ани лежеше на земята на малка безформена купчинка, все още стискайки Аби Очичките. Пижамата ѝ се бе запретнала, разкривайки тънките изпоцапани крака. Лицето и косата ѝ бяха покрити с нещо тъмно, червено и лепкаво.

Хвърлих се към нея и я улових неловко в прегръдките си. Беше толкова лека и слабичка, като перце. Миришеше на шампоан и чипс със сирене и лук. Около нас пълчищата от хлебарки започваха да се оттеглят, да потъват обратно в стените, сякаш знаеха, че са свършили работата си.

— Стана случайно…

Вдигнах фенера. Хърст стоеше на две-три крачки пред мен. Мари се бе вкопчила в ръката му. Лостът се въргаляше на пода пред него. Спомних си свистенето покрай лицето си. Погледнах отново сестра си, от чиито коси се процеждаше кръв.

— Какво си направил?

Яростта се надигна в гърлото ми като пареща, черна жлъч. Искаше ми се да се хвърля върху него и да блъскам главата му в скалата, докато не стане на каша от мозък и късчета кост. Да грабна лоста и да го забия в червата му.

Но едно ме възпираше. Ани. Навехнатият ми глезен пулсираше. Сам трудно щях да изкача стълбите, да не говорим с нея на ръце. Дори не бях сигурен дали трябва да я местим. Беше ми необходима помощта на Хърст и останалите.

— Дайте ми нещо за кръвта.

Хърст смъкна вратовръзката, вързана на челото му, и ми я хвърли. Изражението му беше замаяно, сякаш се е събудил от кошмарен сън само за да разбере, че не сънува.

— Не исках да…

Не е искал да нарани Ани. А само мен. Но в момента имах по-належащи грижи. Притиснах вратовръзката към главата на Ани. Не изглеждаше добре. Никак не изглеждаше добре.

— Мъртва ли е? — попита Флеч.

Не, помислих си. Не, не, не. Не и моята сестричка. Не и Ани.

— Повикайте линейка.

— Но… тогава ще трябва да обясняваме.

— Какво значение има?

Вратовръзката беше цялата прогизнала и аз я захвърлих настрани.

— Флеч е прав — измърмори Хърст. — Ще задават въпроси. Трябва ни някаква история.

— История? — вторачих се в него. С крайчеца на окото си видях Крис да помръдва. Наведе се, взе нещо от земята, а после пак потъна в сенките. — Кажете им каквото щете, за бога. Само доведете помощ. Веднага.

— Какъв е смисълът, ако е мъртва? — Отново проклетият Флеч. — Не я чувам да диша. Погледни я само. Виж ѝ очите.

Не исках да гледам. Защото вече я бях видял. Тя е в безсъзнание, повтарях си. Просто в безсъзнание. Защо тогава очите ѝ са затворени? Защо крехкото ѝ телце е по-хладно на допир?

Хърст прокара пръсти през косата си, размишлявайки. Това не ми хареса. Започнеше ли веднъж да мисли, да крои как да отърве собствената си кожа, бяхме прецакани.

— Полицаите ще искат да знаят какво се е случило.

— Моля ви — простенах отчаяно. — Та това е сестра ми.

— Стив — докосна го по ръката Мари. Почти бях забравил за присъствието ѝ. Хърст я погледна и нещо сякаш премина помежду им.

— Добре — кимна той. — Да вървим.

Опитах се да срещна очите на Мари, да изразя благодарността си, но тя сведе лице. Все още имаше посърнал, презеленял вид. Всички затътриха нозе към стълбите. Никой не предложи да остане с мен, дори Крис. Но не възразявах да останем само двамата с Ани. Както винаги сме били.

В подножието на стъпалата Хърст поспря, сякаш искаше да ми каже нещо. Ако го бе сторил, навярно щях да се нахвърля върху него и да изтръгна сърцето му с голи ръце. Но той премълча. Обърна се мълчаливо и изчезна в мрака.

Останах коленичил върху студения под, положил отпуснатото тяло на Ани в скута си. Подпрях фенера на стената до мен, насочен нагоре. Отвред ни обграждаха размазани трупчета на хлебарки. Все още чувах тихото шумолене на насекомите в стените, но се стараех да не мисля за тях, а да се съсредоточа върху изкачващите се стъпки на другарите си. И да не забелязвам онова, което липсваше.

Звукът от нейното дишане.

Струваше ми се, че те едва-едва се движат. По-бързо, подканях ги в ума си. По-бързо. След известно време крачките им почти заглъхнаха и реших, че трябва да са наближили изхода. Оттам нямаше да им отнеме много време да притичат до града, до първите къщи, до някой уличен телефон. Да се обадят на бърза помощ. Болницата се намираше на близо двайсет километра, но линейките разполагаха със светлини, сирени, а и щом узнаеха, че става дума за дете…

Звук. Или по-скоро ехо. Далечно, но достатъчно звучно, за да стигне до ушите ми. БАММ. Като от падане на тежък предмет или захлопване на метална врата. БАММ.

Или капак на люк.

БАММ.

— Не… — прошепнах, взирайки се нагоре в мрака.

Не можеха. Не биха го направили. Нито дори Хърст.

Нима?

Ще си траем. Трябва ни някаква история. Ще задават въпроси.

БАММ.

Кой би разбрал къде сме? Кой би ни открил?

Помъчих се да разсъждавам трезво. Може би грешах. Може би затваряха капака за наша безопасност или за да не падне някой в дупката. Но колкото и да се стараех, всичко се свеждаше до същия тежък, металически звук:

БАММ.

В този миг разбрах неща, които никое петнайсетгодишно момче не бива да разбира. За човешката природа. За самосъхранението. За отчаянието. Паниката се надигна в мен като вълна, изпълваща гърлото ми, задушаваща. Притиснах сестра си по-силно, поклащайки се напред-назад.

Ани, Ани, Ани.

БАММ.

А сега се чуваше и друго. Стържене и шумолене. Хлебарките. Те пак излизаха от стените. Връщаха се за нас.

Мисълта за тях ме изтръгна от вцепенението.

Не биваше да оставаме тук. В очакване на помощ, която надали щеше да дойде.

Трябваше да се движим. Да излезем навън.

Положих внимателно Ани на земята и се изправих. Ако не стъпвах прекалено силно върху десния крак, що-годе можех да се движа. Наведох се да я взема отново и тогава си дадох сметка, че не ми остава свободна ръка, с която да държа фенера. Поколебах се. Хлебарките шумоляха. Накрая стиснах фенера между зъбите си, улових сестра си под мишниците и преодолях заднишком първите няколко стъпала, влачейки подире си безжизненото ѝ тяло. Тя беше лека, но и аз едва се крепях. Кръстът ѝ постоянно се оголваше и нежната ѝ кожа се триеше в грубата скала. Час по час оправях дрехите ѝ, което бе глупаво, защото пилееше време и сили.

Скоро болката в глезена ми се усили, а главата ми взе да се мае. Спрях да си поема дъх, сетне направих поредната крачка назад. Този път ръбът на стъпалото се отрони под петата ми и изведнъж изгубих опора и полетях. Отново. Вкопчих се в Ани, но така нямаше как да омекотя падането. Ударих силно главата си и всичко пред мен се завъртя, а после изчезна.

Този път беше различно. Тъмнината бе по-дълбока. По-студена. Можех да я усетя как се движи около мен, вътре в мен. Да пъпли по кожата ми, да изпълва гърлото ми, да слиза надолу чак до…

Отворих рязко очи. Започнах да размахвам ръце, да се удрям и търкам по главата и лицето. Смътно долових как насекомите се оттеглят, как морето от лъскави черупки се отдръпва обратно в скалата. Фенерът лежеше до мен, пръскайки слабо, жълтеникаво сияние. Явно в батерията не бе останал много живот. Колко ли време бях останал в несвяст? Секунди? Минути? Часове? Лежах проснат в подножието на стъпалата. Усещах тялото си странно олекнало. Сякаш някой бе снел бреме от мен.

Ани.

Повдигнах се на лакът. Тя не лежеше върху мен. Нито до мен или където и да било наоколо. Какво, по дяволите…

Взех фенера и станах на крака. Глезенът ми все още се обаждаше, но поносимо. Или беше изтръпнал, или аз свиквах с болката. На тила си напипах голяма цицина от падането, но нямах време да мисля за нея.

Ани. Огледах предпазливо пещерата. Черепите и костите бяха все така пръснати наоколо. По-дребните късчета хрущяха под подметките ми.

— Ани?

Отвърна ми само ехото на собствения ми глас. Празно. Кухо. Тук няма никой освен теб и мен, сякаш ми казваше то. Никой, освен нас двамата.

Невъзможно. И все пак, щом я нямаше, обяснението бе само едно — трябваше да се е измъкнала.

Опитах да възстановя случката в паметта си. Аз така и не видях Хърст да я удря. Вярно, имаше много кръв и тя лежеше в безсъзнание, но раните на главата кървят обилно, нали? Дори ако са малки. Бях го чел някъде. Вероятно не е била ранена толкова зле, колкото съм предположил.

Нима? А защо тогава бе хладна на пипане? И защо не дишаше?

Сбъркал съм. Въобразил съм си от уплаха. В тъмнината не се виждаше добре, а и всички си бяхме глътнали езиците. Имаше и друго. Аби Очичките. Колкото и да се озъртах, не намирах куклата никъде. Бях я оставил тук долу, а сега липсваше. Значи Ани трябваше да я е взела.

Хвърлих последен поглед на пещерата и се насочих отново към стълбите. Този път се катерех по-бързо, тласкан от надеждата и отчаянието, и не след дълго се промуших през процепа към горното, по-малко помещение. То също беше празно. Мъждивата светлина на фенера примигна. Може би щеше да издържи до вкъщи, а може би не.

Вкъщи. Възможно ли бе Ани да се е прибрала?

От старата мина до нашия дом се стигаше за десетина минути. Ако бе излязла през люка, нищо чудно вече да се намираше там и да разказваше на татко за нашето приключение. В такъв случай ме чакаше един хубав пердах, но тъкмо тогава нямаше да имам нищо против.

Изкачих се по металната стълба. Капакът бе наполовина отворен (още нещо, за което явно се бях заблудил). Не напълно, но достатъчно, за да се промуши Ани, а дори и аз. Излязох на свежия нощен въздух. От първите няколко вдишвания ушите ми забръмчаха, а главата ми отново се замая. Наведох се и опрях длани на коленете си. Трябваше да се стегна. Поне докато не стигна у дома.

Прекосих камарите от сгурия и се промъкнах през дупката в телената ограда. На първата пресечка от града фенерът най-сетне угасна, но вече не ми беше нужен, защото имаше улични лампи, а и тук-там прозорците все още светеха зад спуснатите завеси. Кое ли време беше? Колко дълго бяхме прекарали там долу?

Щом стигнах нашата къща, заобиколих и влязох през задния двор. Едва на прага осъзнах, че съм облечен с куртката и ботушите на татко. Свалих ги бързо, хвърлих ги в бараката и закуцуках обратно, обут само с пробитите си чорапи. Натиснах бравата на кухненската врата. Отключено. Нищо чудно, защото татко обикновено бе твърде пиян, за да заключва.

На минаване покрай всекидневната надзърнах вътре. Телевизорът все още работеше, а баща ми хъркаше, проснат на креслото пред него. В краката му се въргаляше цяла колекция от празни бирени кутийки.

Стигнах на пръсти до стълбите и като се подпирах на парапета, повлякох разнебитено тяло нагоре. Гадеше ми се от изтощение, но трябваше да видя Ани. Да се уверя, че се е прибрала. Тихичко открехнах вратата на стаята ѝ.

Облекчение. Огромно. Замайващо.

На светлината от антрето смътно се забелязваха очертанията на тяло, завито под юрганчето с картинки на Малкото пони. Изпод горния му край се подаваха разрошени кичури тъмна коса.

Тя беше тук. Успяла бе да се добере до вкъщи. Всичко беше наред.

В този миг почти можех да повярвам, че цялата случка от вечерта е била само лош сън.

Започнах да притеглям вратата към себе си.

И спрях. Не съм ли си помислил, че е малко странно Ани да легне веднага, без да опита да разбуди нашите, да им каже, че съм в беда? Не съм понечил да вляза и да видя как е? Все пак тя бе получила нараняване на главата. Трябваше да вляза и да проверя дали е контактна, дали е в съзнание…

Трябваше, трябваше, трябваше.

Но не го направих.

Просто затворих и се прибрах в своята стая. Смъкнах мръсните дрехи от гърба си и ги метнах в коша за пране. Нещата все някак ще се подредят, казах си. Ще съчиним някаква история на сутринта. А аз ще скъсам веднъж завинаги с бандата на Хърст. Ще прекарвам повече време със сестра си. Ще ѝ се реванширам. Наистина, наистина.

Сринах се в леглото. Мимолетна мисъл, като мека сива пеперуда, изпърха за кратко в съзнанието ми. Свързана със спящата Ани. С нещо важно, което липсваше. Но преди да успея да я уловя, тя изчезна. Стопи се яко дим. Придърпах завивките под брадичката си и затворих клепачи…