Похищението на Ани Торн

37.

— Не ме бива много в емоционалните сбогувания.

— Мен също.

— Трябва ли да се прегърнем?

— Ти искаш ли?

— Не особено — поклаща глава Бет.

— Нито пък аз.

— Знаеш ли какво казват хората за прегръдките?

— Какво? — питам.

— Че са просто оправдание да си скриеш лицето.

— Е, при някои жени може би е за предпочитане.

— Да ти го начукам.

— Вече пропусна шанса.

— Ще го преживея, не бой се.

— Аз пък мислех, че давиш мъката си в алкохол.

— Наздраве — вдига халбата тя. Аз я чуквам с моята кока-кола. — И не мисли, че само защото вдигаш гълъбите оттук и ме оставяш сама да опирам пешкира, ще те черпя цяла вечер.

— Под „опиране на пешкира“ вероятно имаш предвид новото си назначение като заместник-директор?

Бет ми показва среден пръст.

Хари е напуснал преди няколко дни, заедно със Саймън Сондърс. Според слуховете причината е в имейли, открити от полицията на компютъра на Стивън Хърст и свидетелстващи за подкупи и корупция. Неправомерно влияние над Хари и плащания към Сондърс в замяна на по-високи оценки за сина му. Направо срамота.

Госпожица Харди (Сюзан, преподавателка по история) е поела директорската функция и е избрала Бет за своя заместничка. Мисля, че двете ще съставят добър екип. Всъщност оптимизмът ми стига дори дотам да допусна, че могат да преобразят гимназия „Арнхил“, особено предвид факта, че един от основните ѝ проблеми, Джеръми Хърст, вече няма да се появява там.

Понастоящем той е настанен у приемно семейство и ходи на консултации при психиатър. Намира се в шок след внезапната трагична загуба на двамата си родители. Бих искал да кажа, че ми е жал за него. Но от друга страна, не забравям Бенджамин Мортън.

Никога няма да разбера със сигурност какво се е случило, но смятам, че Джеръми го е отвел в пещерата. Може да е било шега, или пък някакъв вид „посвещаване“. Все едно. Нещо се е случило там с Бен. Нещо лошо. И вероятно не е бил единственият. Мисля си за Емили, племенницата на Бет. Поредното дете, което се е променило. Още един живот, пресечен без време.

А Джеръми не е споделял с никого. Освен може би с майка си.

Телата на Стивън и Мари бяха открити при старата мина. Полицията все още разследва обстоятелствата около смъртта им. Решаването на случая ще отнеме доста време предвид факта, че Стивън е имал тъмни делови връзки и доста врагове. Да не говорим за окървавения лост, открит в багажника на колата му.

Мястото на пропадането скоро ще бъде запълнено. Проектът за градски парк е в процес на преразглеждане. Идеята за застрояване с къщи е напълно забравена. Никой общински съвет не би одобрил подобно начинание.

Полицията идва да разговаря и с мен, в лицето на моята стара позната Тейлър и един едър сержант на име Гари Барфорд. Знаеха, че съм се качвал в колата на Хърст, и аз потвърдих, че веднъж ме е откарал у дома. След като отметнаха този детайл в тефтерите си, интересът им към мен видимо спадна.

— Значи не съм заподозрян? — попитах, когато си тръгваха.

— Не и за това — повдигна вежда Тейлър.

Сержантът звучно се изкиска.

— Тук имаме работа с професионалист. А вие не се вписвате точно в моя профил за наемен убиец.

Полицейска шегичка.

Мога да му кажа, че би се изненадал как изглежда понякога наемният убиец (или убийца). Но вместо това само се усмихвам.

— Не подценявайте силата на перото.

Той ме зяпва. Учителска шегичка.

Бет оглежда подозрително безалкохолното ми.

— Наистина ли заминаваш днес? Това не ми прилича на питие за сбогуване. Защо не поръчаме бутилка вино и да отбележим случая подобаващо?

Оглеждам чертите ѝ. Определено ще ми липсва да ги гледам. И се радвам, че се сдобрихме. Казах ѝ, че съм се върнал в Арнхил, защото съм винял Хърст за самоубийството на Крис. Което е частично вярно. Както повечето лъжи. Но понякога това е достатъчно.

— Колкото и примамливо да звучи, ще трябва да шофирам. А и компанията е по-важна от питието.

Тя прави физиономия.

— Хитро измъкване, няма що. Отивам да пишкам.

И става от масата. Наблюдавам стройната ѝ фигура, докато се отдалечава. Облечена е в черни прилепнали джинси, кубинки и размъкнат раиран пуловер, осеян с дупки. Предполагам, че е мода, а не дело на развилнели се молци. Бодва ме лека жал. Харесвам Бет, и то много. Почти си позволявам да мисля, че чувствата ни са взаимни. Тя е добър човек. А аз не съм. Затова и ще я оставя и ще се махна колкото се може по-далеч от нея.

— Купа картофки за двама.

Вдигам очи. Лорън тръсва огромна порция пред мен.

— Благодаря — усмихвам се. — И не само за картофките. Ти ме прибра от мината онази нощ, нали?

Тя мълчи безизразно. Мигът се проточва и вече мисля, че няма да отвърне нищо, когато изведнъж изрича:

— Бях извела кучето на последната му разходка.

Кучето на майка ѝ, мисля си. Старо, с белег на врата. И със склонност да хапе.

— Е, благодаря отново. Че ме отведе у дома. Че не каза нищо. И за всичко останало. Подробностите леко ми се губят.

— Не съм сторила кой знае какво — свива рамене Лорън. — Как ти е главата?

Вдигам ръка и се докосвам по слепоочието. Там има охлузено място, което още ме наболява.

— По-добре. Предполагам, че съм се ударил при падането.

— Ти не си падал — казва тя.

После тръгва обратно към бара. Аз гледам подире ѝ.

Бет се връща на масата.

— За какво си говорехте?

— Нищо особено. Искаш ли кетчуп? — подавам ѝ бутилката.

— Да — поема я Бет. — О, преди да съм забравила…

Тя вади от чантата си картонена кутия и я плъзва към мен.

— Запознай се с Пухчо.

Отварям кутията и надзъртам вътре.

— Ти ли го осигури?

— Не, госпожа Крадък, биоложката.

— Нали не го е…

— Неее. Естествени причини.

— Чудесно. Благодаря.

— Няма ли да ме просветлиш?

— Ще се въздържа.

— Мистериозен мъж.

— От международен мащаб.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен — усмихвам се.

— А сега скрий това нещо. Убива ми апетита.

Прибирам кутията.

— Така по-добре ли е?

— Имах предвид глупавата ти усмивка.

Докато се кача в колата за дългия път на северозапад, става три следобед. Бет и аз си разменяме телефоните и обещаваме да поддържаме връзка. Знам, че вероятно няма да го направим, защото и двамата не сме от типа хора, обичащи да си разменят съобщения.

Няма прегръдка, просълзени очи, нито страстна, романтична целувка за последно. Тя не хуква след колата, когато подкарвам по улицата. Виждам в огледалото как ми показва два средни пръста, а после изчезва обратно в бара. Всичко е наред.

Поемам по главната улица, но преди да стигна далеч, отбивам от нея и спирам пред църквата „Сейнт Джуд“.

Отварям портичката на двора и тръгвам по пътеката. Госпожица Грейсън седи на паянтовата дървена пейка, облечена в семпла синя пола и сиво сако. Щом приближавам, се обръща.

— Странно място да си кажем сбогом.

— Но подходящо, не мислите ли?

— Предполагам — отвръща тя, обгръщайки с поглед черковния двор.

— Тя не почива тук, нали?

— Кой? — пита тя, макар да знае.

— Сестра ви.

— Това гробище не се ползва отдавна.

— Но не е погребана и в околните. Вече проверих.

— Родителите ми я кремираха.

— В крематориума също няма следа от нея. Всъщност смъртта ѝ не е регистрирана никъде.

След дълга пауза тя промълвява:

— Болката от загуба на дете е огромна. Мъката е сравнима с лудост и те кара да вършиш неща, които при нормални обстоятелства не биха ти минали и през ум.

— Какво всъщност се случи с нея?

— Родителите ми я отнесоха една нощ. И повече не я върнаха. Поне не вкъщи.

— Затова ли толкова се интересувате от историята на Арнхил и подземната пещера? Затова ли казахте, че знаете какво се е случило с Ани?

Тя кимва, после пита:

— Катастрофата наистина ли беше злополука?

— Да — отвръщам. — Наистина.

— Е, хората казват, че животът винаги намира начини. Вероятно същото важи и за смъртта.

А в крайна сметка смъртта държи всички козове, допълвам мислено.

— Трябва вече да вървя — протягам ръка. — Довиждане, госпожице Грейсън.

Тя я поема с хладната си суха длан.

— Довиждане, господин Торн.

Обръщам се и тръгвам по пътеката. Вече съм почти при портата, когато гласът ѝ ме спира.

— Джо?

— Да?

— Благодаря, че се върна.

Свивам рамене.

— Понякога човек няма избор.