Похищението на Ани Торн

14.

— Къде са всички снежни човеци? — попита ме Ани, когато беше на около три години.

Въпросът имаше известен резон. Беше ноември и допреди няколко дни бе валял доста сняг. Всички деца се бяха изсипали навън да се замерят с топки и да търкалят огромни безформени буци, оформяйки ги в неща, които никак не приличаха на спретнатите снежни човеци от филмите и коледните картички. Истинските снежни човеци никога не са толкова правилни и заоблени, нито пък чисто бели, защото снегът е примесен с изрядни количества кал, трева и тук-таме по някое кучешко говно.

И все пак през уикенда се бяха събрали доста от тези странни, уродливи, килнати на една страна фигури. Имаше ги във всяка градина или двор. От прозореца на Ани се виждаха поне няколко, стърчащи пред съседските къщи. Ние също бяхме направили свой — малък, но не чак толкова грозен. Имаше си въглени за очи и уста, както и една моя стара вълнена шапка, нахлупена на главата. Ръцете му бяха от две ученически линийки — на нашата улица липсваха дървета, а съответно и клонки.

Ани бе във възторг от него и първата ѝ работа, щом се събуди, бе да надникне през прозореца, за да провери дали все още е там. Но после температурите се повишиха, през нощта заваля дъжд и на третата сутрин от него не бе останало почти нищо.

Тя се втурна отново към прозореца и лицето ѝ помръкна, щом видя въргалящите се бучки въглища, прогизналата шапка и разчленените крайници.

— Къде са всички снежни човеци?

— Ами снегът се е стопил — отвърнах.

— Да, но къде са човеците — настоя нетърпеливо тя. — Къде са отишли те?

Не можеше да проумее, че щом снегът се стопи, фигурите също изчезват. За нея те бяха нещо отделно. Реално, осезаемо, съществуващо. Снежни човеци. Веднъж създадени, не можеха просто да изчезнат. Трябваше да отидат някъде.

Опитах се да ѝ обясня. Казах ѝ, че щом пак навали сняг, можем да си направим нов човек. Но тя само възрази:

— Той няма да е същият. Няма да е моят снежен човек.

И беше права. Някои неща са такива — преходни и неповторими. Можеш да ги копираш, пресъздаваш, но не и да ги върнеш обратно. Вече няма да са същите.

Жалко само, че Ани трябваше да умре, за да го разбера.

Седя на дивана все още с палто, а тайнственият пакет е на масичката за кафе пред мен. Нямах възможност да го отворя в училище. Щом се върнах, вече бях закъснял за следващия час, а после трябваше да използвам всяко междучасие, за да проверявам писмени работи. До края на деня вече исках единствено да се махна от сградата.

Дори отклоних предложението на Бет, Сюзан и Джеймс да пийнем по едно след работа в „Лисицата“, за което сега съжалявам. Петък вечер е и халба бира с колеги, пък било то и в дупка като „Лисицата“, изведнъж ми изглежда по-добра опция от студената къща без телевизор, където единствената ми компания са пъплещите, шумолящи приятелчета от канала в банята.

Оглеждам за последно пакета, после вземам ножиците, които съм открил в кухненското чекмедже, и внимателно разрязвам найлоновата обвивка. Вътре има папка с книжа, пристегната с ластик.

Върху предната корица с черен химикал е изписана една дума: Арнхил.

Пресягам се към чашата си и отпивам голяма глътка.

Всяко населено място, голямо или малко, притежава своя история. Често пъти дори повече от една. Официалната история е сухата, изсмукана версия, присъстваща в справочниците и официалната статистика и преповтаряна в класните стаи.

Но има и история, предавана устно през поколенията. Тя се мълви в кръчмите или на чаша чай, когато бебетата се приспят, в работническите столови и на детските площадки.

Тайната история.

През 1949 г. пропадане в каменовъглената мина на Арнхил погребало живи осемнайсет миньори под тонове отломки и задушлив прах. Само петнайсет от телата били открити.

Местните още помнят глухия тътен и труса, разлюлял цялото градче. Мнозина го взели за земетресение и напуснали в паника домовете си. Учителите изкарали децата от класните стаи. Само най-възрастните не побягнали никъде. Останали да посръбват от халбите бира и да разменят тревожни погледи. Те познавали мината. И били наясно, че щом тя боботи така, всяка помощ ще е безполезна.

След тътена дошъл прахът. Черни облаци изпълнили небето и забулили слънцето. Алармата на мината започнала пронизително да вие, надпреварвайки се със сирените на линейки, пожарни и полицейски коли.

Имало разследвания и доклади. Но никой не бил подведен под отговорност за аварията. Тримата неоткрити миньори така и си останали погребани дълбоко в земните недра.

Официално.

А неофициално — защото кой ще тръгне да разправя такива неща на външни хора или репортери — мнозина се кълняха, в това число и дядо ми (особено ако е почерпен), че са виждали изчезналите да се появяват нощем в района на мината. Една градска легенда, непрестанно разкрасявана с допълнителни подробности, отиваше дори по-далеч. Според нея неколцина от оцелелите веднъж окъснели в бар „Бика“. Както седели, вратата се отворила и Кенет Дън, най-младият от жертвите на своите едва шестнайсет години, влязъл вътре. Упътил се към тезгяха, целият покрит с въглищен прах. Барманът обаче запазил самообладание, оставил чашата, която бършел, и като огледал мъртвия момък от глава до пети, рекъл: „Върви си, Кенет, още си малък да пиеш“.

Добра история за призраци, каквато притежава всяко уважаващо себе си градче. Разбира се, никой миньор не признава, че е бил там онази вечер. Барманът отдавна е пенсионер, но ако го попитате за нея, само ще се почука с показалец по червендалестия нос и ще отвърне: „Доста пиене ще трябва да ми поръчаш, за да ти я разправя“.

Никой досега не е успявал да му поръча достатъчно. А мнозина са опитвали.

Когато бях малък, в една пресечка на главната улица имаше Клуб на миньора. Но това не бе оригиналната сграда — онази беше съборена през шейсетте, след като поредното слягане срутило една стена и затиснало неколцина миньори и семействата им. Две жени и едно малко дете загинали. Твърдеше се, че момченцето още навестява новия клуб и понякога може да се срещне в дългия коридор между основната зала и тоалетните.

В петък вечер в клуба се организираха семейни сбирки. Аз пиех лимонада, татко — тъмна бира, а мама посръбваше светло пиво с лайм и люлееше Ани в количката ѝ. Колкото и да ми се ходеше по малка нужда, стисках, докато не се приберем у дома. Ако станеше абсолютно наложително, тичах по целия сумрачен коридор и обратно, очаквайки с ужас малката студена ръчичка да ме улови за китката и да зърна побелялото от мазилка лице на момченцето с алената кървава рана от разбития череп.

През 1857 г. един мъж на име Едгар Хорн заклал жена си. Разгневената тълпа го обесила на улична лампа, а после го погребала в плитък гроб на неосветена земя. Легендата гласеше, че когато го заровили, бил още жив, затова впоследствие можел да излиза и да броди по земята. Най-често го виждали да седи край надгробния камък на жена си, със засъхнала пръст по дрехите и косата. Дори в нощта на Гай Фокс3 в Арнхил дълги години имало традиция да се гори чучело на Едгар Хорн просто за да е сигурно, че този път наистина е умрял.

Баща ми не понасяше подобни истории. Ако чуеше дядо да разправя за Кенет Дън, го смъмряше, че не му отива на годините да плещи бабини деветини.

Но нещо в тона му ми подсказваше, че е по-скоро уплашен, отколкото ядосан. Сякаш искаше да се предпази от неща, за които предпочита да не мисли.

Дори татко не можеше да отрече, че Арнхил е градче, преследвано от лош късмет. Повече колосални аварии нямаше, затова пък се случиха няколко по-малки. Те костваха време, пари, а веднъж и краката на един миньор. Мината си спечели слава на урочасано място и семействата вече не искаха да пращат синовете си там. Макар че беше доходна и под повърхността още се криеха хиляди тонове въглища, през 1988 г. се взе решение тя да бъде затворена завинаги. Каквото и да имаше вътре, то щеше да си остане там, заровено и необезпокоявано.

Разгръщам страница след страница от папката. Тя се оказва увлекателно и страховито четиво. Част от съдържанието ми е познато, или поне донякъде. Има подробности, за които не съм подозирал. Факти, изгубени в преразказа. Винаги съм си представял Едгар Хорн като пияница и побойник. А се оказва, че бил уважаван доктор. Една гореща лятна вечер се прибрал от църква, вечерял картофена яхния, а после прерязал гърлото на жена си със скалпел, докато спяла.

За отбелязване е, че обвинени за линчуването му нямало. Всички си пазели един другиму гърбовете. Зачудвам се колцина ли от потомците им още живеят в Арнхил. И колцина знаят — или изобщо се интересуват, — че ръцете на предците им са изцапани с кръв.

С връщането назад във времето историята на града става все по-смътна, но изобилства от нищета, болести и безвременна смърт. Много смърт. Някои заглавия са подчертани. Зачитам едно от тях.

Името Дарлинг не ми говори нищо, но си спомням свой съученик на име Джейми Уокъндън. Никой не взема автобуса за навън, мисля си. Поколение подир поколение се ражда, живее и умира тук.

Оставям страницата настрана и вземам друга.

Хирст… Хърст… Положително не става дума за съвпадение. Един лечител шарлатанин се вписва чудесно в семейната традиция. Чудеса и трагедии, трагедии и чудеса. Едното не може без другото.

Преминавам към следващата страница и дъхът секва в гърлото ми.

Лицето на Ани ме гледа от снимката. Широка усмивка, трапчинки на бузите, вързана на конска опашка коса. Мама все се опитваше да я сплете на плитки, но Ани не искаше да стои мирна достатъчно дълго. Все я влечеше да прави нещо друго. Да търси приключения. Да ме следва навсякъде. Няма нужда да чета историята. Аз съм я изживял. Бутвам папката настрана, посягам към чашата и установявам, че е празна. Чудно как става това. Изправям се и спирам. Струва ми се, че чувам звук зад гърба си. Проскърцване на дъска. По дяволите. Глория?

Обръщам се с омекнали колене. Но не е Глория.

— Привет, Джо.